Лангнер подреждаше шкафа, пълен с негативи. Пиркс го заобиколи и излезе. От коридорчето наляво беше кухничката, направо — шлюзовата камера, надясно — две миниатюрни стаички. Надникна в своята. Освен легло, сгъваем стол, подвижна маса и полица нямаше нищо друго. Таванът от едната страна, над леглото, беше наклонен като в мансарда, но не плоско, а дъговидно, по кривината на външната броня.
Върна се в коридора. Вратата на шлюзовата камера имаше закръглени ъгли — краищата й бяха покрити с дебел слой херметизираща пластмаса. Видя колелото за отваряне и лампата, която светеше, щом външният люк е отворен и в камерата има вакуум. Сега лампата не светеше. Пиркс отвори вратата. Двете лампи светнаха автоматично, осветявайки тясно помещение с голи метални стени и вертикална стълбичка в средата — тя се спираше в изходния люк на тавана. Под последното стъпало се виждаше още, макар и полуизтрит от многобройни стъпки, тебеширен контур. На това място бяха намерили Севидж: лежеше на една страна сгърчен и дълго не можеха да го повдигнат, защото кръвта, заляла очите и лицето му, го беше замразила към грапавите плочи. Пиркс погледна този белезникав контур, едва напомнящ човешки силует, после се дръпна и затваряйки херметическите врати, вдигна глава: чу стъпки отгоре. Лангнер ходеше по стълбичката в другия край на коридора и се въртеше из обсерваторията. Като си подаде главата през кръглия отвор на пода, Пиркс видя покрит с калъф телескоп, подобен на малко оръдие, камерите на астрографите и два големи апарата — това бяха Уилсънова камера и втора, маслена, заедно с устройство за фотографирване следите на частиците.
Станцията бе предназначена за изследване на космическите лъчи и фотоплаките, които се използуваха за тази цел, се търкаляха навсякъде: техните оранжеви пакети лежаха между книгите, под рафтовете, в чекмеджетата край леглата, дори в кухничката. И това ли беше всичко? Комай всичко, ако не се смятат големите резервоари за вода и кислород, разместени под пода и неподвижно закрепени в лунната скала, в масива на Менделеев.
Над всяка врата висеше кръгъл индикатор, който показваше концентрацията на въглеродния двуокис в помещението. Над него беше решетката на климатизатора. Апаратурата работеше безшумно. Всмукваше въздуха, очистваше го от въглеродния двуокис, добавяше необходимото количество кислород, овлажняваше или го изсушаваше и го нагнетяваше обратно към всички кабини. Пиркс се радваше на всеки звук, долитащ от обсерваторията; когато звуковете замираха, настъпваше такава тишина, че започваше да чува шумоленето на собствената си кръв, съвсем като в експерименталния басейн, в „идиотската баня“ — но от нея поне можеше да излезе, когато поиска.
Лангнер слезе долу и приготви вечерята — толкова безшумно и умело, че когато Пиркс влезе в кухнята, всичко беше вече готово. Ядоха, почти без да говорят: — „Солта, ако може. — Има ли хляб в кутията? — Утре ще трябва да отворим друга. — Кафе или чай?“
Само толкова. Сега тази немногословност допадаше на Пиркс. Какво всъщност ядоха? Третият обед за този ден? Или четвъртият? А може би закуската за следващата сутрин? Лангнер каза, че трябва да прояви заснетите негативи. Отиде горе. Пиркс нямаше какво да прави. Изведнъж разбра. Изпратиха го тук, за да не бъде сам Лангнер. Не разбираше нито от астрофизика, нито от космически лъчи. Или Лангнер ще го учи да работи с астрографа! Зае първото място, психолозите потвърдиха, че не може да полудее, поръчителствуваха му. Сега ще трябва да преседи в това гърне две седмици нощ, а след това две седмици ден, като очаква неизвестно какво, наблюдава неизвестно що…
Тази „Задача“, тази „Мисия“, която преди десетина часа му се стори невероятно щастие, сега разкри истинския си лик — безформена пустота. От какво да пази Лангнер и себе си? Какви следи да търси? И къде? Или си въобразяваше, че ще открие нещо, което са пропуснали всички блестящи специалисти, влизащи в състава на комисията, хора, познаващи Луната от години? Голям идиот беше!
Седеше на масата. Трябваше да измие съдовете. И да затегне крана, защото водата, скъпоценната вода, която докарваха във вид на замразени блокове и я изстрелваха от миномета по парабола от два и половина километра до котела в подножието на станцията — тази вода изтичаше на капки. Но не се помръдна. Не вдигна даже ръката си, безводно отпусната в края на масата. В главата му бяха жарта, пустотата, мракът и безмълвието, обградили от всички страни стоманената черупка на станцията. Потърка очи, те горяха, като че с пясък засипани. С мъка стана, сякаш тежеше два пъти повече, отколкото на Земята. Отнесе мръсните чинии до умивалника, хвърли ги с трясък, пусна върху тях струйка топла вода. И докато ги миеше, обръщаше и остъргваше застиналите остатъци мазнина, се усмихна на своите мечти, които се разсеяха още по пътя към хребета Менделеев и бяха останали далече, така смешни и чужди, така отдавнашни, че от тях даже не можеше да се срамува.
С Лангнер беше все едно дали ще преживееш един ден, или една година — нищо не се променяше. Работеше усърдно, но с мярка. Никога не бързаше. Нямаше никакви лоши навици, никакви странности и чудачества. Ако живееш с някого в такава теснотия, всяка дреболия започва да те дразни. Че другият дълго стои под душа, че не иска да отваря консерви със спанак, защото не обича спанак, че капризничи, че изведнъж престава да се бръсне и боде очите ти с ужасната си четина, или когато се пореже при бръснене, цял час се разглежда в огледалото и гримасничи, сякаш наоколо няма никой. Лангнер не беше такъв. Ядеше всичко, макар и без ентусиазъм. Не капризничеше, когато трябваше да се мият чиниите — миеше ги. Не приказваше надълго и нашироко за себе си и за своите работи. Запиташ ли го за нещо — отговаряше. Не избягваше Пиркс. Не му се натрапваше. Именно тази безличност може би щеше да дразни Пиркс, защото впечатлението от първата вечер — когато физикът, подреждащ книгите по лавицата, му се стори олицетворение на скромен героизъм, собствено не героизъм, а достойно за завист, стоически мъжко отношение към науката, — това впечатление изчезна и на Пиркс му се струваше, че натрапеният му компаньон е толкова сив, че чак лошо да ти стане. Но Лангнер въпреки всичко не предизвикваше у Пиркс нито скука, нито раздразнение, защото се оказа, че има — поне на първо време — страшно много работа. И тази работа беше увлекателна. Сега, когато познаваше станцията и нейния район, Пиркс отново започна да разучава документите.
Катастрофата стана четири месеца след пускането на станцията. Тя настъпи не на разсъмване или на свечеряване, както можеше да се очаква, а почти в самото лунно пладне. Три четвърти от надвисналата плоча на Орловото крило рухнаха без каквито и да било предвещаващи катастрофата симптоми. Катастрофата имаше непосредствени свидетели — личният състав на станцията бе временно удвоен на четири души: те тъкмо стояха, очаквайки транспортна колона с припаси.
Последвалите анализи показаха, че дълбокото проникване в главната подпора на Орела действително беше нарушило кристалната структура на скалния фундамент и тектоничното му равновесие. Англичаните стоварваха отговорността върху канадците, канадците върху англичаните; лоялността на партньорите от Британската Общност се прояви единствено в това, че и двете страни си мълчаха за предупрежденията на професор Анимцев. Но както и да беше работата, резултатите бяха трагични. Четиримата, които стояха пред станцията, на по-малко от миля по права линия от катастрофата, видяха как ослепително блестящата стена се разчупва на две, как се разлетяват на парчета системите от клинове и противолавинни стени, как цялата тази маса от търкалящи се скали помита шосето заедно с подпиращата го основа и пада в долината, която за следващите трийсет часа се превърна в море от нежно кълбящ се бял прах — гонен от страшния натиск на лавината, прашната вълна достигна отсрещния склон на кратера само за няколко минути.
В зоната на разрушението попаднаха два транспортьора. Този, който затваряше колоната, изобщо не успяха да намерят. Останките му бяха погребани под десетметров слой камъни. Вторият транспортьор се опита да избяга. Той се измъкна от потока на лавината и достигна горния, оцелял участък на пътя, но някаква огромна скала, прелетяла над запазения остатък от противолавинната стена, го смете в тристаметровата пропаст. Водачът му успя да отвори люка и падна в потока на сипея. Той единствен надживя другарите си, макар и с няколко часа. Но тези няколко часа станаха истински ад за останалите. Този човек, канадски французин, на име Роже, не загуби съзнание — или дойде на себе си веднага след катастрофата — и от недрата на белия облак, покрил цялото дъно на кратера, зовеше на помощ. Радиоприемникът му беше повреден, но предавателят работеше. Невъзможно беше да го открият. Поради многократно пречупване на вълните, отразявани от скалите (скалите бяха по-големи от къщи и хората се промъкваха из засипания с млечен прах лабиринт като из руините на някакъв град), опитите да го запеленговат бяха безуспешни. Радарът беше безполезен, защото скалната порода имаше високо
