свиване на някой „крак“, — можеше да ги катурне и хвърли върху скалите.
Трясъкът и воят на каменните блокове, които се търкаляха под стоманените лапи на ракетата, отслабнаха и накрая съвсем утихнаха. Още няколко струи чакъл звъннаха в стоманата, още някакъв отломък потъна под тежестта на шарнирния „крак“ и кабината постепенно затихна, наклонена на десетина градуса.
Пилотът се измъкна от своя кладенец малко сконфузено и започна да обяснява, че структурата на терена се е променила: изглежда, по северния склон е паднала нова лавина. Той кацнал на сипея под стената, за да им бъде по-близо.
Пнин отговори, че това не е най-добрият начин за съкращаване на пътя — сипеят не е космодром и без нужда не трябва да се рискува. С това краткият диалог завърши, пилотът ги пусна в шлюзовата камера и по стълбата се спуснаха върху камъните.
Пилотът остана в ракетата да чака връщането на Пнин, а те тръгнаха след високия руснак.
Пиркс смяташе, че познава Луната. Оказа се, че се е лъгал. Районът на станцията Циолковски беше улица за разходки в сравнение с мястото, където попаднаха. Ракетата, наклонена на максимално разкрачените си „крака“, потънали в каменната лавина, стоеше само на триста метра от границата на сянката, която хвърляше главният масив на хребета Менделеев. Пламтящата в черното небе дупка на слънцето почти докосваше зъбците на хребета, които на това място сякаш се разтопяваха — но това беше илюзия. Не бяха илюзия обаче отвесните скали, стърчащи от тъмнината на един или два километра разстояние; по жлебовете към нарязаната от дълбоки клисури равнина, която беше дъно на кратер, се стичаха ужасяващо белите конуси на сипеите; местата на скорошните срутвания се познаваха по размитите очертания на камъните, покрити с прах, която се утаяваше по цели часове. Напуканата лава по дъното на кратера също беше покрита със слой светъл прах; цялата Луна беше напудрена от микроскопичните частици на метеоритите — този мъртъв дъжд, който вече милиони години падаше върху нея от звездите. От двете страни на пътеката — тя беше всъщност струпване на скали и камъни, толкова диво, колкото и всичко наоколо — наричаше се така само защото беше обозначена със зациментирани алуминиеви мачти, всяка от които завършваше накрая с нещо като рубинова топка; от двете страни на този път, който водеше нагоре по сипея, стояха наполовина осветени, наполовина черни като галактическа нощ стени: с тях не можеха да се сравняват даже грамадите на Алпите или Хималаите.
Слабото лунно привличане позволяваше на камъните да се подреждат във форми, родени сякаш в кошмарен сън, и да ги запазват с векове. Даже привикналите с гледката на пропастта очи постепенно губеха своята увереност по пътя към върха, а останалите сетива още повече засилваха впечатлението за нереалността и невъзможността на този пейзаж: бели парчета пемза при докосване с крак политаха нагоре като мехури, а и най-тежкият базалтов блок, хвърлен по сипея, се търкаляше неестествено бавно и продължително и падаше беззвучно, сякаш всичко ставаше насън.
След няколкостотин крачки цветът на скалите се промени. Реки от розоват порфирит заграждаха от двете страни клисурата, по която вървяха. Скалите бяха струпани на височина около няколко етажа и така захванати с острите си ръбове, сякаш чакаха едно докосване, за да рухнат надолу като неудържима лавина.
Пнин ги водеше през тази гора от вкаменени взривове, крачейки не много бързо, но безпогрешно. Понякога плочата, на която поставяше крака си в огромната обувка на скафандъра, се разклащаше. Тогава Пнин замираше за миг и или продължаваше напред, или заобикаляше мястото, познавайки по само нему известни белези дали скалата ще издържи тежестта на човека. При това звукът, който говори толкова много на алпиниста, тук не съществуваше. Една от базалтовите скали, край които минаваха, се срути без видима причина и се понесе надолу по склона със забавено, някак сънливо движение, повлече след себе си маса камъни, които се юрнаха с яростни скокове, докато белият като мляко прах скри по-нататъшния път на лавината. Зрелището беше съвсем като в трескаво бълнуване — огромните скали се сблъскваха съвсем безшумно, дори потреперването на почвата не се усещаше през надувните подметки. Зад острата чупка при следващия завой Пиркс видя следите на лавината и самата нея — вече като вълнист облак, който ласкаво разстила кълбото си. С инстинктивно безпокойство потърси ракетата, но тя беше в безопасност — стоеше както преди, на един-два километра, виждаше блестящото й коремче и трите чертички на крачетата. Сякаш странно лунно насекомо беше кацнало на стария сипей, който преди му се струваше стръмен, а оттук изглеждаше плосък като маса.
Когато се приближиха към ивицата на тъмнината, Пнин ускори крачките си. Пиркс беше така погълнат от свирепия ужас, който излъчваше обстановката, че нямаше време да наблюдава Лангнер. Едва сега забеляза, че малкият астрофизик стъпва уверено и никак не се спъва.
Наложи се да прескачат четириметрова пукнатина. Пиркс вложи в скока твърде много сила; полетя нагоре и безсмислено махайки с крака, падна на цели осем метра от другата страна на пропастта. Само такъв лунен скок можеше да даде на човека нов опит, който нямаше нищо общо с фокусите на туристите в хотела.
Влязоха в сянката. Докато се намираха сравнително близко до осветените скали, техните отблясъци все пак им помагаха, пронизваха мрака и играеха върху релефа на скафандрите. Но съвсем скоро мракът се сгъсти толкова много, че спътниците не се виждаха. В сянката беше нощ. Пиркс усети студа й през всички антитермични слоеве на скафандъра; този студ не достигаше непосредствено до тялото, не пареше кожата, но показваше наяве своето мълчаливо ледено присъствие: някои плочи на бронирания скафандър затрепераха, изстудени под минус двеста градуса. Когато очите привикнаха, Пиркс забеляза, че топките по върховете на алуминиевите мачти излъчват доста ярка червена светлина; зърната на тази рубинова огърлица се виеха нагоре и изчезваха в светлината на слънцето — там разделеният скален хребет се спускаше към равнината с три отвесни склона, натрупани един върху друг; разделяха ги тесни хоризонтални размествания на горните плочи, които образуваха нещо като остри корнизи. Стори му се, че изчезващата в далечината редица от мачти води до една от тези площадки, но помисли, че това би било невъзможно. Горе, през разсечения сякаш от удар на мълния главен връх на Менделеев се промъкваше почти хоризонтален сноп слънчева светлина. Той напомняше взрив, избухващ в глухо мълчание, който плиска разкалена белота върху скалните зъбери и урви.
— Там е станцията — дочу в шлема близкия глас на Пнин.
Руснакът се спря на границата между нощта и деня, студа и зноя, показвайки нагоре, но Пиркс не видя нищо освен стръмнини, чернеещи въпреки слънцето.
— Виждате ли Орела?… Така нарекохме този хребет. Ето главата, там е клюнът, а това е крилото!…
Пиркс виждаше само струпване на светлини и сенки. Над източната, искряща граница на хребета стърчеше остър наклонен зъбер — поради липсата на замъгляване от въздуха, което да размива очертанията, той изглеждаше съвсем близо. И изведнъж Пиркс видя целия Орел. Крилото беше именно тази стена, към която отиваха; горе, на фона на звездите, се открояваше главата; наклоненият зъбер беше клюнът.
Погледна часовника си. Вървяха вече четиридесет минути. Значи има поне още толкова.
Пред следващата ивица тъмнина Пнин се спря, за да превключи климатизатора си. Пиркс се възползува от това и запита накъде води пътят.
— Там — Пнин показа с ръка надолу.
Пиркс видя само пропаст, а на дъното й — конус на сипеи, от който стърчаха огромни скални отломки.
— Оттам се откъсна плочата — обясни Пнин, като се обърна към просеката в гребена. — Това е Слънчевата врата. Сеизмографите ни на Циолковски зарегистрираха сътресението; по приблизителни изчисления е рухнал около половин милион тона базалт…
— Момент… — прекъсна го зашеметеният Пиркс. — А как доставят сега горе припасите?
— Сами ще видите, като стигнем — отговори Пнин и тръгна напред.
Пиркс го последва, блъскайки си главата над обяснението на загадката, но нищо не измисли. Нима мъкнат на гръб всеки литър вода, всяка бутилка кислород? Това е невъзможно. Сега вървяха по-бързо. Над пропастта стърчеше последната алуминиева мачта. Тъмнината ги обгърна. Включиха челните рефлектори; бледите петна трепереха, прескачайки от една каменна издатина на друга; вървяха по корниза, който понякога се стесняваше до две педи. Вървяха като по въже по съвсем плоската полица — нейната грапава, вълниста повърхност даваше добра опора. Все пак достатъчна беше една грешна стъпка, завиване на
