свят…

„Защо не се завързахме?“ — помисли Пиркс. В този момент светлото петно отпред спря. Пнин ги чакаше.

— Въжето — каза той.

Подаде края на въжето на Пиркс, а той, като го прокара през специалната карабина на пояса, го прехвърли на Лангнер. Преди да тръгнат, Пиркс успя, облегнат на скалата, да погледне надолу.

Цялото дъно на кратера лежеше под него като на длан — черните клисури на лавата изглеждаха като мрежа от пукнатини. Ниският централен конус хвърляше дълга сянка.

Къде беше ракетата? Не успя да я открие. Къде е пътят? Онези криволици, обозначени с редица алуминиеви мачти? Също бяха изчезнали. Виждаше се само пространството на скалния циркус в ослепителен блясък и черни сенки, проточени от една купчина камъни до друга; светлото каменно брашно подчертаваше релефа на терена с неговите гротескни групи от кратери, все по-малки — само в района на хребета Менделеев те бяха стотици с различен диаметър — от петстотинметрови до едва забележими; всички бяха идеално кръгли, с полегат външен склон и по-стръмен вътрешен; в центъра им имаше неголямо възвишение или конус, в краен случай — издатина като пъп; най-малките от тях бяха точно копие на средните, средните — на по-големите, а всичко това бе обхванато от огромните скални стени на този пръстен с трийсеткилометров диаметър.

Съжителството на хаос и порядък дразнеше човешкия разум; в това съзидание и разрушение на формите по единен образец имаше и математическо съвършенство, и пълната анархия на смъртта. Погледна нагоре и назад — през Слънчевата врата продължаваха да струят потоци бяла горещина.

След няколкостотин крачки зад тесен жлеб скалата се отдръпна — все още вървяха в сянката, но стана по-светло от лъчите, отразявани от вертикалния каменен боздуган, който изникна от мрака на някакви си два километра; пресякоха чакълест сипей и пред тях се откри доста полегат, ярко осветен склон. Пиркс започна да усеща странно вцепенение — не на мускулите, а на разума, навярно от пренапрегнатото внимание — защото всичко му се струпа наведнъж, и Луната с дивите й планини, и ледената нощ с приливи на неподвижен зной, и това страхотно, всепоглъщащо мълчание, сред което човешкият глас, прозвучаващ от време на време в шлема, изглеждаше съвсем неправдоподобен и неуместен… Сякаш някой беше занесъл на връх Матерхорн златна рибка в аквариум: толкова неуместен беше човешкият глас в това мъртво обкръжение.

Пнин сви зад последния връх, който хвърляше сянка, и цял пламна, сякаш обхванат от огън — същият огън плисна в очите на Пиркс, докато съобрази, че това е слънцето, че са се добрали до горния, оцелял участък на пътя.

Сега вървяха един до друг, пуснали и двата слънчеви филтъра на шлемовете.

— Ей сега ще стигнем — каза Пнин.

По това шосе наистина можеха да се движат машини. Беше изсечено в скалата — по-точно прокарано с направлявани взривове; водеше под навеса на Орловото крило до самия връх на кратера; там имаше нещо като седловина с естествен скален котел, подрязан отдолу. Този котел помогна да се уреди снабдяването на станцията след катастрофата. Транспортната ракета донасяше припасите и специален миномет, предварително прострелян по целта — същия скален басейн, — започваше да изстрелва контейнери. Няколко от тях обикновено се разбиваха, но повечето издържаха и изстрела, и удара в скалата, защото бронираните им корпуси бяха невероятно здрави. По-рано, когато нямаше още нито Луна Главна, нито каквито и да е станции, единственият начин за снабдяване на експедициите в Централния залив беше хвърлянето на такива контейнери от ракетите — и понеже тук парашутите бяха съвсем безполезни, трябваше да конструират тези дуралуминиеви или стоманени сандъци така, че да издържат удара при падането. Пускаха ги като бомби, а после участниците в експедицията ги търсеха — разпръснати понякога върху цял квадратен километър. Сега тези контейнери отново влязоха в работа.

Зад седловината шосето вървеше под самия гребен към северния връх на Орловата глава; на някакви си триста метра по-надолу проблясваше бронираният калпак на станцията. От страната на склона го обкръжаваше полупръстен от скали — те са се търкулнали към пропастта, но са били задържани от стоманения купол. Няколко такива скали лежаха на бетонната площадка пред входа на станцията.

— Нима не можеше да се намери по-добро място?! — не можа да се сдържи Пиркс.

Пнин, който беше стъпил на първото стъпало на площадката, се спря.

— Все едно, че слушам Анимцев — каза той и Пиркс долови в гласа му смях.

* * *

Пнин си тръгна — сам — четири часа преди залязването на слънцето. Всъщност тръгна през нощта, защото почти целият път, който трябваше да измине, беше вече покрит с непрогледен мрак; Лангнер, който познаваше Луната, каза на Пиркс, че когато са идвали насам, още не е било наистина студено — скалите все още са изстивали. Истинският студ започва примерно час след настъпването на тъмнината.

С Пнин се договориха, че ще се обади, когато стигне на ракетата — и наистина след час и двайсет минути чуха гласа му по радиото. Размениха само по няколко думи, не трябваше да се губи време, още повече че този път стартирането щеше да стане в трудни условия — ракетата не стоеше вертикално, а лапите й бяха потънали дълбоко в сипея и действуваха като баластни котви. Пиркс и Лангнер отместиха стоманените капаци на прозореца и видяха този старт — макар и без началото, защото склоновете на главния хребет закриваха ракетата. Изведнъж тъмнината, гъста и безформена, бе пронизана от огнена линия, а отдолу се изви червеникаво зарево — това беше светлината от огъня на дюзите, отразена от вдигналия се прахоляк. Огненото острие се издигаше все по-високо и по-високо, ракетата не се виждаше, само тази разкалена струна, която ставаше все по-тънка, късаше се, разпадаше се на ивици — нормална пулсация на двигател, работещ на пълна мощност. Пиркс и Лангнер вдигнаха глави — огнената линия на полета вече водеше сред звездите; после тя плавно се отклони от вертикалата и с красива дъга изчезна зад хоризонта.

Останаха сами, в тъмното, нарочно бяха изгасили всички светлини, за да видят по-добре старта. Затвориха бронирания капак на прозореца, светнаха лампите и се спогледаха. Лангнер леко се усмихна и прегърбен във фланелената си риза на квадрати, отиде до масата, на която лежеше раницата му. Започна да измъква книги, една след друга, Пиркс стоеше разкрачен, опрян на вдлъбнатата стена, сякаш беше на палубата на отлитащ кораб. У него всичко се беше смесило: хладното подземие на Луна Главна, тесните коридори на хотела, асансьорите, туристите, които подскачаха към тавана и си разменяха разтопена пемза, полетът до Циолковски, високите руснаци, сребърната паяжина на радиотелескопа между хоризонта и черното небе, разказът на Пнин, вторият полет и накрая този ужасен преход сред каменния жар и студ, с пропастите, надничащи в стъклото на шлема. Не можеше да повярва, че само в няколко часа може да се вмести толкова много — времето се беше невероятно разтегнало, беше обхванало тези картини, беше ги погълнало, и сега те се връщаха, бореха се за надмощие. Затвори за миг възпалените сухи клепачи и отново ги отвори.

Лангнер систематично редеше книгите върху рафта и на Пиркс се стори, че разбира този човек: спокойните движения, с които подреждаше том след том, не говореха за тъпота или равнодушие. Този мъртъв свят не го гнетеше, защото му служеше: беше дошъл на станцията по желание, не тъгуваше по дома, защото дом за него бяха спектрограмите, резултатите от изчисленията и мястото, където се правеха; навсякъде се чувствуваше добре, щом беше успял така да се концентрира върху жаждата за знания; знаеше защо живее. Беше последният човек, на когото Пиркс би признал своите романтични мечти за велик подвиг. Той вероятно нямаше и да се усмихне, както преди малко, а щеше да го изслуша и да се върне към своята работа. Само за миг Пиркс завидя на тази увереност и овладяност — но веднага почувствува, че Лангнер му е чужд, че няма какво да си кажат, а трябваше да преживеят заедно и започващата нощ, и деня след нея, и още една нощ… Огледа кабината, като че ли я виждаше за първи път. Покрити с пластмаса вдлъбнати стени. Закрит от брониран капак прозорец. Надничащи от пластмасата на тавана лампи. Няколко цветни репродукции между рафтовете със специална литература; тясна табелка в рамка — на две колони там бяха написани имената на онези, които са били тук. По ъглите празни кислородни бутилки, сандъци от консерви, пълни с разноцветни минерали, леки метални столове с найлонови седалки. Малка маса, над нея шарнирна работна лампа. През полуотворената врата се виждаше апаратурата на радиостанцията.

Вы читаете Условен рефлекс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату