освен множеството цветя и големи резервоари с някакви водорасли, доставящи витамини и белтъчини, в средата растеше бананова палма. Пиркс и Лангнер изядоха по един банан, отгледан на Луната. Пнин, усмихвайки се, им обясни, че бананите не влизат в ежедневния порцион на екипа, а са предимно за гостите.
Лангнер, който донякъде се ориентираше в лунното строителство, започна да разпитва за особеностите на конструкцията на кварцовия купол, която го порази повече от бананите; това беше действително уникална постройка. Понеже навън беше безвъздушно пространство, корпусът трябваше да издържи постоянно налягане от девет тона на квадратен метър, което при размерите на солариума правеше внушителната цифра две хиляди и осемстотин тона. С такава сила затвореният тук въздух се стремеше да взриви отвътре кварцовата обвивка. Принудени да се откажат от железобетона, конструкторите бяха сложили в кварца заварени ребра, които предаваха цялата сила на налягането, почти три милиона килограма, нагоре върху диск от иридий; отвън дискът се поддържаше от мощни стоманени въжета, закотвени дълбоко в базалтовите скали. Така че това беше единствен по рода си „привързан кварцов балон с въздух“.
От солариума отидоха направо в столовата да обядват. На станцията тъкмо беше настъпило времето за обяд. За Пиркс това беше вече трети обед: вторият изяде в Луна Главна, а първият — в ракетата. Имаше чувството, че на Луната непрекъснато обядват.
Столовата, която беше и каюткомпания, се оказа неголяма; стените бяха покрити с дърво — не плоскости, а чамови летви. Дори и на смола миришеше. След ослепителните лунни пейзажи тази необикновено „земна“ обстановка беше особено приятна. Впрочем професор Ганшин им призна, че само тънкият горен слой е направен от дърво — по-малко да тъгуват по Земята.
Нито на обеда, нито после се говори за „Менделеев“, за произшествието, за нещастните канадци или за предстоящото отлитане — сякаш двамата бяха дошли на гости и щяха да стоят бог знае колко дълго.
Руснаците се държаха така, сякаш си нямаха друга работа освен беседата с тях — разпитваха какво ново има на Земята, как е на Луна Главна; в порив на откровеност Пиркс призна своята стихийна неприязън към лунните туристи и тяхното държане — по всичко личеше, че го слушаха с одобрение. Едва след известно време се забелязваше, че ту този, ту онзи от домакините излизаше някъде, за да се върне след малко. Изясни се, че ходят в обсерваторията, понеже на Слънцето се е появил много красив протуберанс — достатъчно беше да се произнесе тази дума, и за Лангнер всичко друго престана да съществува. Свойствената на учените несъзнателна самозабрава обхвана цялата маса. Донесоха фотографии, после показаха филма, заснет от коронографа. Протуберансът беше наистина изключителен, дълъг три четвърти милиона километра, и напомняше допотопно чудовище с огнедишаща паст. Разбира се, въпросът не беше в зоологическата прилика. Когато запалиха лампите, Ганшин, Пнин, третият руски астроном и Лангнер започнаха да разговарят — очите им блестяха, те бяха глухи за всичко останало; някой напомни за прекъснатия обед, — върнаха се в столовата, но и тук, отмествайки настрана чиниите, всички започнаха да изчисляват нещо върху книжните салфетки. Накрая доктор Пнин се смили над Пиркс, за когото всичко това беше китайско писмо, и го покани в своята стая — малка, но достойна за възхищение: от широкия й прозорец се откриваше гледка към източния връх на хребета Циолковски. Слънцето — ниско, зеещо като вратата на ада, хвърляше в хаоса на скалните натрупвания втори хаос — сенки, чиято чернота поглъщаше контурите, сякаш зад осветената част на камъка се отваряше дяволски кладенец, водещ до самия център на Луната. Там, в тази пустота, сякаш се разтваряха върховете, наклонените кули, иглите, обелиските, които изскачаха тук-там от мастилената тъмнина като езици на вкаменен огън; погледът се губеше сред това стълпотворение от несъвместими форми и намираше съмнително облекчение само в кръглите черни ями, подобни на празни очни кухини; това бяха очите на малките кратери, изпълнени до ръба с тъмнина.
Пейзажът беше единствен по рода си. Пиркс беше идвал на Луната (което спомена шест пъти по време на разговора), но никога по това време, девет часа преди залез. Дълго седяха до прозореца. Пнин го наричаше „колега“, а той не знаеше как да отговори и лавираше из граматиката с всички сили. Руснакът имаше фантастична колекция от снимки, правени по време на катерене — той, Ганшин и още един, който в момента беше на Земята, през свободното си време се занимаваха с алпинизъм.
Някои се опитваха да въведат в употреба термина „лунизъм“, но той не се прие, още повече че съществуваха Лунни Алпи.
Пиркс, който ходеше да се катери още преди влизането в института, намери братска душа и започна да разпитва Пнин за разликата между лунната и земна техника на катерене.
— Колега, трябва да помните едно нещо — отговори Пнин, — само едно нещо. Правете всичко „както в къщи“, докато е възможно. Тук лед няма — освен може би в най-дълбоките пукнатини, и то крайно рядко — сняг, естествено, също; така че уж е много лесно, още повече, че можеш да паднеш от трийсет метра и нищо да не ти се случи — но за това не трябва дори да се помисля.
— Защо? — учуди се Пиркс.
— Защото тук няма въздух — обясни астрофизикът. — И колкото и дълго да ходите, пак няма да се научите правилно да определяте разстоянията. Тук дори далекомерът не винаги помага, пък и кой ходи с далекомер? Качваш се на върха, поглеждаш в пропастта и ти се струва, че е не повече от петдесет метра. А тя може да е петдесет, може да е триста, а може да е и петстотин. Веднъж ми се случи… Впрочем знаете как стават тези работи. Ако веднъж си внушиш, че ще паднеш, то рано или късно наистина ще се случи. На Земята главата си разбиеш — ще зарасте, а тук един добър удар по шлема, стъклото се пуква — и край. Така че дръжте се, както в земните планини. Което си позволявате там — можете да си позволите и тука. Освен скачането през пукнатини. Дори да ви се струва, че е само десет метра, все едно метър и половина на Земята, най-напред потърсете камък и го хвърлете оттатък. Проследете полета му — макар, искрено казано, най-сърдечно ви съветвам, въобще да не скачате. Защото човек скочи няколко пъти на двайсет метра, а после и пропастите не го плашат, и планината му е до коляно — а тогава чакай произшествия. Спасителна служба тук няма… така че сам разбирате.
Пиркс запита за Менделеев. Защо станцията е почти на върха, а не долу? Труден ли е пътят? Сигурно ще трябва да се катерят?
— До истинско катерене не се стигна, но пътят е опасен — и то, защото падна каменна лавина. От Слънчевата врата. Помете пътя… Колкото до разположението на станцията — неудобно ми е да говоря. Особено сега, след това нещастие… Но вие, колега, сигурно сте чели за него?…
Пиркс, ужасно сконфузен, изпъшка, че тъкмо тогава е бил в изпитна сесия. Пнин се усмихна, но веднага стана сериозен.
— И така… Луната е международно владение, но всяка държава има своя зона за научни изследвания — наше е това полушарие. Когато стана ясно, че радиационните пояси смущават преминаването на космичните излъчвания на полукълбото, обърнато към Земята, англичаните ни помолиха за разрешение да построят станция на нашата страна. Ние не възразихме. Тъкмо подготвяхме строеж на хребета Менделеев, затова им предложихме този район, като те вземат всичките занесени от нас строителни материали, а после ще си оправяме сметките. Англичаните се съгласиха, а после отстъпиха Менделеев на канадците, понеже Канада влиза в Британската Общност. За нас това не променяше нещата. Тъй като вече бяхме правили предварително проучване на района, един от нашите — професор Анимцев, влезе в състава на групата на канадските проектанти като консултант, добре запознат с местните условия. Изведнъж научихме, че англичаните все пак ще участвуват в тази история. Те изпратиха Шеннер и той заяви, че на дъното на кратера могат да възникнат потоци от вторична радиация, която ще деформира резултатите от изследването. Нашите специалисти смятат, че това е невъзможно, но в края на краищата решаваха англичаните: това щеше да бъде тяхна станция. Те решиха да я изнесат на върха. Разноските, естествено, нараснаха ужасяващо. А цялата разлика в стойността финансираха канадците. Но както и да е. В чуждите джобове не надничаме. Определиха мястото на станцията, започнаха да проектират пътя. Анимцев ни съобщи: отначало англичаните искали да прехвърлят през две пропасти железобетонни мостове, но канадците не се съгласили, защото от това стойността щяла да нарасне почти двойно. И ето че искат да се вклинят във вътрешния склон на хребета и с насочени взривове да пробият две скални възвишения. Предупреждавам ги — това може да наруши равновесието на кристалния базалтов фундамент. Не слушат. Какво да правя? Какво можехме да направим? Не са деца. Имаме по-богат селенологичен опит, но щом не се вслушват в съветите, няма да се натрапваме. Анимцев декларира особено мнение и с това завърши. Започнаха да взривяват скалата. Първата безсмислица — изборът на мястото — повлече зад себе си втора,
