билет за самолета, ето резервация за „Трансгалактик“. Ще летиш до „Луна Главна“, оттам ще те прехвърлят по-нататък…
Говори и още нещо. Пожелания? Сбогуване? Пиркс не знаеше. Не чу нищо. Не можеше да чуе, защото беше твърде далече, чак на „онази страна“. В ушите му беше грохотът на старта, в очите — белите мъртви пламъци на лунните скали, а на лицето — почти същото вцепенение, което доведе до толкова загадъчен край двамата канадци. Обръщайки се кръгом, налетя на големия глобус. Стълбата взе на четири скока, сякаш наистина беше вече на Луната, където привличането намалява шестократно. На улицата по чудо не попадна под автомобил, който удари спирачките с такъв вой, че минувачите се спряха — дори и това не забеляза. За щастие Шефа не видя началото на неговото разумно поведение, защото беше потънал в своите книжа.
В течение на следващото денонощие с Пиркс, около Пиркс, на Пиркс, по отношение на Пиркс се случиха толкова много неща, че понякога едва ли не тъгуваше за топлата солена баня, в която абсолютно нищо не ставаше.
Както е известно, за човека са вредни както недостатъкът, така и излишъкът от впечатления. Но Пиркс не правеше подобни изводи. Всичките старания на Шефа да намали, отслаби и даже да принизи значението на задачата нямаха — нека си го кажем направо — никакво въздействие. Пиркс влезе в самолета с такъв израз на лицето, че хубавата стюардеса неволно се дръпна назад — това беше явно недоразумение, защото въобще не я забеляза. Крачеше така, сякаш беше начело на желязна кохорта, седна в креслото като Вилхелм Завоевателя, освен това беше и Космически Спасител на Човечеството, Благодетел на Луната, Откривател на Страшни Тайни, Победител на Призраците на Онази страна — и макар всичко да беше бъдеще време, в мечтите, това ни най-малко не му пречеше на самочувствието, даже, напротив, изпълваше го с безгранична доброжелателност и снизходителност към спътниците, които нямаха и понятие кой се намира заедно с тях в търбуха на огромния реактивен самолет! Гледаше ги, както Айнщайн на стари години е гледал играещите в пясъка дечица.
„Селена“, новият кораб на „Трансгалактик“, стартираше от Нубийския космодром. От сърцето на Африка. Пиркс беше доволен. Наистина, не мислеше, че някъде тук в бъдеще ще бъде вградена плоча със съответен надпис — не, не беше отишъл в мечтите си толкова далече. Но малко му трябваше. Само че в чашата на насладата започна да се просмуква горест. В самолета можеше и да не знаят за него. Но на палубата на ракетата? Оказа се, че трябва да седи долу, в туристическата класа, сред глъчката на някакви французи, които бяха накичени с фотоапарати и се надвикваха дяволски бързо по съвършено неразбираем начин. Той — в тълпата шумни туристи?
Никой не се интересуваше от него. Никой не го обличаше в скафандър, не го напомпваше с въздух, не го питаше как се чувствува, не му закачваше на гърба кислородни бутилки — временно се утеши, че е заради конспирацията. Салонът на туристическата класа изглеждаше почти като кабина на реактивния самолет, само че креслата бяха по-големи и по-дълбоки, а табелката, на която светваха различни надписи, седеше току пред носа му. Тези надписи предимно забраняваха различни неща — ставането, ходенето, пушенето. Напразно Пиркс се стараеше да се отдели от тълпата профани в астронавтиката, като заемаше по- професионална поза, слагаше крак върху крак и не закопча коланите. И вече не очарователната стюардеса, а вторият пилот му нареди да се закопчае — това беше единственият момент, когато някой от екипажа му обърна внимание. Най-после един от французите, изглежда, по погрешка, го почерпи с фруктов бонбон. Пиркс го взе, старателно задъвка лепкавата маса и като се отдръпна с примирение в издутата дълбочина на креслото, се отдаде на размишления. Постепенно затвърди отново убеждението си в ужасната опасност на своята мисия и без бързане започна да се наслаждава на приближаващия ужас, като закоравял пияница, в чиито ръце е попаднала покрита с плесен бутилка вино от Наполеоново време.
Мястото му беше до прозореца. Беше решил въобще да не поглежда — толкова пъти го беше виждал!
Все пак не издържа. Когато „Селена“ излезе на околоземна орбита, от която щеше да вземе курс към Луната, се залепи за стъклото. Завладяващ беше онзи момент, в който разчертаната от линиите на пътищата и каналите, изпъстрена от петната на селища и градове земна повърхност сякаш се очистваше от всякакви следи на човешко присъствие, а когато изчезнаха и последните, под кораба се разгърна петнистата, облепена с парцалите на облаците изпъкналост на планетата, и погледът, пробягвайки от чернотата на океаните върху материците, напразно се мъчеше да открие каквото и да е творение на човека. От разстояние няколкостотин километра Земята изглеждаше пуста — ужасяващо пуста, — сякаш животът върху нея едва сега се зараждаше, отбелязвайки със слабо настъпление на зеленината най-топлите места на планетата.
Всъщност беше виждал това много пъти. Но промяната винаги го изненадваше — в нея имаше нещо, с което не можеше да се примири. Може би първото нагледно свидетелство за микроскопичността на човека спрямо пространството? Преход в сферата на други мащаби — планетарни? Картина на нищожността на хилядогодишните човешки усилия? Или, напротив, триумф на същата нищожност, която е победила мъртвата, равнодушна към всичко сила на гравитацията на тази ужасяваща маса, и оставяйки зад себе си дивостта на планинските масиви и щитовете на полярните ледове, е стъпила на прага на другите небесни тела? Тези размишления — или по-скоро безсловесни чувства — отстъпиха място на други, защото корабът смени курс, за да се гмурне към звездите през „дупката“ в радиационните пояси над Северния полюс.
Не можа да гледа дълго звездите, защото запалиха лампите. Поднесоха обед, по време на който двигателите работеха, за да създават изкуствено притегляне. После пътниците отново легнаха в креслата си, светлините угаснаха и сега вече можеше да се разглежда Луната.
Приближаваха се към нея откъм южната й страна. На няколкостотин километра под полюса сияеше с отразена слънчева светлина кратерът Тихо — бяло петно с разхвърляни на всички страни лъчевидни ивици; поразителната правилност на тези ивици учудваше поколения земни астрономи, а накрая, когато загадката бе решена, стана обект на студентските вицове. Нима не внушаваха на първокурсниците, че белият кръг на Тихо е именно „дупката на лунната ос“, а неговите лъчевидни ивици — просто по-дебело нарисувани меридиани!
Колкото се приближаваха към висящото в черната пустота кълбо, толкова по-нагледно се убеждаваха, че това е застинал, запечатан в затвърдените масиви на лавата облик на света отпреди милиарди години, когато горещата Земя със своя сателит се е носила през метеоритни облаци; остатъци от планетообразуване, когато град от желязо и камъни е биел непрекъснато по тънката кора на Луната и я е пробивал, изхвърляйки на повърхността потоци от магма. И когато след безкрайно дълго време пространството се е изчистило и опустяло, лишеното от въздух кълбо е останало на полесражението като свидетел на тази епоха на планинообразувателни катаклизми. А после неговата обезобразена от бомбардировките каменна маска стана източник на вдъхновение за поетите и лиричен фенер за влюбените. „Селена“, която носеше на двете си палуби 400 тона хора и товари, се обърна с кърмата към растящия лунен диск и започна бавно и плавно спиране, докато, леко вибрирайки, кацна на един от вдлъбнатите сектори на космодрома. Пиркс беше идвал тук три пъти, от тях два пъти сам „собственоръчно кацна“ на учебното поле, отдалечено на половин километър от гражданския космодром.
Сега дори не го забеляза, защото преместиха огромния, обшит с керамични плочи корпус на „Селена“ върху платформата на хидравличен лифт и го спуснаха под повърхността в херметизиран хангар, където минаваше митническа проверка: Наркотици? Алкохол? Взривни, отровни, разяждащи вещества? Пиркс разполагаше с неголямо количество отравящ материал, а именно плоско шише коняк, което му подари Матерс. Скри го в задния джоб на панталона. След това идваше санитарната проверка — свидетелства за имунизации, стерилизация на багажа, за да не бъдат замъкнати на Луната някакви микроби — това мина бързо. Зад бариерите се спря: може би някой го чакаше.
Стоеше в полуетажа. Хангарът представляваше огромно, изсечено в скалите и бетонирано помещение с куполообразен свод и плосък под. Светлина имаше в изобилие, изкуствена, дневна, от луминисцентни плочи; множество хора тичаха насам и натам; на електрокари возеха багаж, бутилки със сгъстен газ, акумулатори, сандъци, тръби, кабелни макари; а в дъното на помещението тъмнееше неподвижният виновник за тази трескава бъркотия — корпусът на „Селена“, а по-точно само средната му част, напомняща огромен
