еднаква. Пиркс добре помнеше впечатлението от първия полет. Земята — синкава, забулена, с размити очертания на континентите — изглеждаше по-нереална от каменната Луна с остро изрязан скален релеф; неподвижната й тежест беше почти осезаема.
Летяха над Морето на Облаците, кратерът Булиалд беше останал назад, на югоизток лежеше Тихо в ореола на своите блестящи лъчи, пресичащи полюса чак до „онази страна“; както обикновено голямата височина създаваше неопределимо впечатление за висшата правилност на законите, по които се е формирал този скален череп. Пълният със слънчева светлина Тихо беше сякаш център на конструкцията: със своите белезникави ръце обхващаше и прорязваше Морето на влагата и Морето на облаците; а северният му лъч, най-големият, изчезваше зад хоризонта в посока на Морето на спокойствието. Но когато, заобикаляйки от запад кратера Клавий, започнаха да се прилуняват над полюса и полетяха вече по „онази страна“ над Морето на мечтите, илюзията за правилност започна да изчезва заедно с височината, привидно гладката и тъмна повърхност на „морето“ разкри своите пукнатини и дупки. На североизток заблестяха зъбците на кратера Верне. Непрекъснато губеха височина и сега, отблизо, Луната се разкри такава, каквато беше — равнини, падини на кратери и пръстеновидни планински вериги, — всичко беше еднакво покрито с дупки от космическата бомбардировка; кръговете на скалните отломки и лавата се пресичаха и преплитаха, сякаш онези, които провеждаха този титаничен обстрел, все още не бяха доволни от направеното разрушение. Докато Пиркс се канеше да разгледа масива Циолковски, ракетата, тласната от включените за малко двигатели, застана вертикално: последното, което видя, беше океан от тъмнина, погълнал цялото западно полушарие — вече зад линията на терминатора, блестейки с челото си, стърчеше връх Лобачевски. Звездите в горния прозорец замряха неподвижно. Спускаха се надолу като в асансьор, при това имаха илюзия за влизане в атмосфера, понеже се гмурнаха в собствения си кърмов огън, който се сгъстяваше под кърмата и газовете виеха, обтичайки външната броня. Облегалките автоматически се разтегнаха, през горния илюминатор Пиркс виждаше същите звезди, падаха надолу като камък, но се усещаше мекото, упорито съпротивление на гърмящите дюзи, които тласкаха в обратна посока. Изведнъж треснаха с пълна сила.
„Аха, стоим на огън!“ — помисли Пиркс, за да не забрави, че все пак е истински астронавт, макар още без диплома. Удар, нещо изтрака, избумтя, сякаш огромен чук удряше камъните, кабината меко се плъзна надолу, върна се нагоре — надолу-нагоре, и така доста дълго снова върху яростно бълбукащите амортисьори, докато трите двадесетметрови, конусовидно разперени „крака“ се впиха както трябва в скалните отломъци.
Накрая пилотът прекрати люлеенето, увеличавайки налягането в маслопровода — нещо изсъска и кабината увисна неподвижно.
Пилотът дойде при тях през люка в средата на пода и отвори стенния шкаф, в който — най-после! — се оказаха скафандрите.
Духът на Пиркс се повдигна, но не задълго. Имаше четири скафандъра: един за пилота, а освен него — малък, среден и голям. Пилотът моментално влезе в своя скафандър, само шлема не сложи и ги чакаше. Лангнер също бързо се оправи. Само Пиркс, зачервен, изпотен и бесен не знаеше какво да прави. Средният скафандър му беше тесен, а големият — прекалено широк. В средния опираше глава в дъното на шлема. В големия се търкаляше като кокосова ядка в изсъхнала черупка. Естествено, всички му даваха добри съвети. Пилотът забеляза, че широкият скафандър е винаги за предпочитане пред тесния, и го посъветва да запълни празното място с бельо от раницата. Даже предлагаше да му даде одеялото си. Но за Пиркс самата мисъл да натъпче нещо в скафандъра изглеждаше кощунствена: цялата му астронавтска душа настръхна. Да се завива в някакви парцали?
Надяна по-малкия скафандър. Спътниците нищо не казаха. Пилотът отвори люка на шлюзовата камера, влязоха и тримата, пилотът завъртя винтовото колело и отвори изходния люк.
Ако не беше Лангнер, Пиркс щеше веднага да скочи и може би щеше да успее да си изкълчи крака още на първата крачка: до повърхността имаше двайсетина метра и въпреки слабото привличане, като се вземе предвид тежестта на скафандъра, щеше все едно да скочи от втория етаж върху купчина камъни, при това нестабилни.
Пилотът спусна сгъваема стълба и по нея слязоха — на Луната.
А тук никой не ги посрещна с цветя или триумфални арки. Нямаше жива душа. На по-малко от километър се възвишаваше бронираният купол на станция Циолковски, осветен от полегатите лъчи на кошмарното лунно слънце. Зад станцията се виждаше изсечената в скалите площадка за кацане, но тя беше заета: там в два реда стояха транспортни ракети, значително по-големи от тази, с която долетяха. Тяхната ракета, леко наклонена на една страна, почиваше на своя триножник; камъните под дюзите й бяха почернели, опърлени от кърмовия огън. На запад местността беше почти плоска, ако може да се нарече плоско това безкрайно каменно стълпотворение, в което тук-там стърчаха канари, големи като здания. На изток местността се издигаше — отначало плавно, а после редицата от почти вертикални склонове преминаваше в главния масив Циолковски; неговата стена, измамно близка, лежеше в сянка и беше черна като въглен. На десетина градуса над хребета на Циолковски пламтеше слънцето: така ослепително, че в тази посока не можеше да се гледа. Пиркс спусна веднага филтъра над стъклото на шлема, но това не помогна кой знае колко. Само гдето вече не трябваше да примижава.
Внимателно стъпвайки по неустойчивите скални парчета, те потеглиха към станцията. Веднага загубиха от очи ракетата, понеже навлязоха в недълбока котловина. Станцията господствуваше над нея и над цялата местност; три четвърти от зданието беше потънало в монолитната скала, която приличаше на взривена крепост, все още помнеща мезозойските времена. Сходството на остро срязаните ъгли с отбранителни кули беше поразително, но само отдалече — колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно „кулите“ губеха формите си, стопяваха се, а опасващите ги черни ивици се оказваха дълбоки пукнатини. Все пак като за Луната местността беше относително равна и те се движеха бързо. Всяка стъпка вдигаше облаче прах, този знаменит лунен прах, който се вдигаше над пояса, обгръщаше ги с млечнобяла пелена и не искаше да се утаи. Затова не вървяха в колона, а в редица, и когато при самата станция Пиркс се обърна, видя целия изминат път: обозначаваха го три пухкави, извити като змии линии от този прах, по-светъл от всеки земен.
Пиркс знаеше за него доста интересни неща. Първите покорители са били поразени от това явление: за праха знаеха, но в безвъздушното пространство дори и най-дребните частици би трябвало веднага да падат. А лунният прах никак не искаше. И — което е особено интересно — само денем. На слънце. Оказа се, че електрическите явления тук протичат не както на Земята. На Земята има атмосферни разряди, светкавици, гръм, огньовете на свети Елм. На Луната, естествено, ги няма. Но скалите, бомбардирани от излъчваните частици, се зареждат със същия заряд, както в покриващия ги прах. И тъй като еднаквите заряди се отблъскват, вдигнатият прах поради електростатическото отблъскване стои понякога цял час. Когато по слънцето има повече петна, луната „праши“ повече. При спадане на слънчевата активност — по-малко. Това явление изчезва едва няколко часа след настъпването на нощта — тукашната ужасна нощ, която могат да издържат само специалните, двуслойни скафандри, построени по принципа на термоса и тежки, даже тук дяволски тежки.
Тези научни размишления на Пиркс бяха прекъснати от пристигането им до главния вход на станцията. Приеха ги радушно. Когато видя научния ръководител на станцията, професор Ганшин, Пиркс се смути: във високия си ръст той виждаше известна компенсация за своята кръглолика физиономия. Но Ганшин гледаше Пиркс отгоре надолу и не в преносен смисъл. Дословно. А неговият колега, физикът Пнин, беше още по- висок. Сигурно имаше два метра.
Там имаше още трима руснаци, а може би и повече, но не се показваха — сигурно бяха дежурни. Горе бяха астрономическата обсерватория и радиостанцията; наклонен тунел, изсечен в скалата и циментиран, водеше до отделен купол, над който се въртяха огромните решетки на радарите, а през илюминаторите се виждаше на самия връх Циолковски нещо като ослепително сребриста, симетрична паяжина — това беше главният радиотелескоп, най-големият на Луната. Дотам можеше да се отиде за половин час по въжена линия.
После стана ясно, че станцията е доста по-голяма, отколкото изглежда. В подземията имаше огромни резервоари за вода, въздух и продукти; в невидимо от котловините крило на станцията, вградено в скална пукнатина, се намираха преобразователите на лъчистата енергия на Слънцето в електричество. И имаше още нещо, съвсем изумително; огромен хидропонен солариум под кварцов купол, армиран със стомана;
