газголдер; кърмата лежеше дълбоко под бетона, в просторен кладенец, а върхът на цилиндричното туловище излизаше през кръгъл отвор в горния етаж на помещението.
Пиркс стоя така, докато се сети, че има собствени неща за оправяне. В диспечерната го прие някакъв служител. Даде му карта за нощуване и съобщи, че ракетата за онази страна излита след единадесет часа. Бързаше за някъде и нищо повече не му разясни. Пиркс излезе в коридора с убеждението, че тук цари пълен хаос. Не знаеше дори по кой маршрут ще лети — през Морето на Смит или направо до Циолковски? И къде е все пак неизвестният му лунен другар? Има ли някаква комисия? А програмата за работа?
Мислеше за това, докато раздразнението му не премина в чувство по-материално, съсредоточено в стомаха. Усети, че е гладен. Намери подходящия лифт, след като изучи табелката с надписи на шест езика, спусна се в столовата на пилотите и там разбра, че трябва да се храни в обикновен ресторант, тъй като не е никакъв пилот.
Това беше върхът на всичко. Тръгна към този проклет ресторант, но се сети, че не е получил раницата си. Качи се отново в хангара. Багажът бе изпратен в хотела. Махна с ръка и отиде да обядва. Попадна между два потока туристи: французите, заедно с които летя, идваха към ресторанта, а също и някакви швейцарци, холандци и немци, които се бяха върнали от екскурзия със селенобус до подножието на кратера Ератостен. Французите подскачаха, както обикновено правят хора, изпитали за първи път очарованието на лунната гравитация, под женския смях и писък летяха към тавана и се наслаждаваха на бавното падане от триметрова височина. Немците бяха по-делови, нахлуваха в огромните зали, окичваха облегалките на столовете с фотоапарати, бинокли, стативи, едва ли не и с телескопи; вече поднасяха супата, а те още си показваха парчетата лунни скали, които командата на селенобусите им продаваше като сувенири. Пиркс седеше над чинията си, удавен в тази немско-френско-гръцко-холандска и бог знае каква още врява, и сред всеобщия ентусиазъм и възхищение беше комай единственият мрачен консуматор на втори обед за този ден. Някакъв холандец искаше да се погрижи за него, изразявайки опасението, че Пиркс страда от пространствена болест след полета с ракетата („Вие сте за първи път на Луната, да?“) и му предложи хапчета. Това беше капката, която препълни чашата. Пиркс не дояде второто ядене, купи в бюфета четири пакета кекс и се отправи към хотела. Цялата му злост се изля върху портиера, който искаше да му продаде „късче от Луната“ или по-точно — парченце остъклен базалт.
— Махай се, търгаш! Бил съм тук преди тебе! — кресна Пиркс и треперейки от ярост, остави поразения от това избухване портиер.
В двуместната стая седеше невисок мъж с избеляла куртка, получервенокос, полупобелял, с паднал върху челото кичур и загоряло от слънцето лице; при появяването му свали очилата си. Казваше се Лангнер, доктор Лангнер, беше астрофизик и щеше да лети заедно с него до Менделеев. Той именно беше неизвестният лунен колега. Пиркс, предварително подготвен за най-лошото, съобщи своята фамилия, измърмори нещо под носа си и седна. Лангнер беше на около четирийсет години, в очите на Пиркс изглеждаше добре запазен старец. Не пушеше, по всяка вероятност не пиеше и даже не говореше. Четеше по три книги наведнъж, едната беше логаритмична таблица, втората — натъпкана само с формули, а в третата нямаше нищо друго освен фотографии на спектрограми. В джоба си имаше портативен аритмограф, който много ловко използуваше при изчисленията. От време на време, без да откъсва очи от своите формули, задаваше на Пиркс някакъв въпрос — Пиркс отговаряше, дъвчейки кекса. Стаята беше дупка с две легла едно върху друго, с душ, до който дебел човек не би могъл да се промъкне, и с табелки, призоваващи на всякакви езици за икономия на вода и електричество. Добре, че не забраняваха дълбокото дишане. Нали и кислородът се превозваше. Пиркс преглътна кекса с вода от крана и се убеди, че е много студена, чак зъбите му изтръпнаха — явно резервоарите бяха близо до базалтовата повърхност. И чудно нещо. Часовникът му наближаваше 11, електрическият часовник в стаята показваше 7 вечерта, а според часовника на Лангнер беше 10 минути след полунощ.
Нагласиха часовниците си по лунно време, но и това нямаше да помогне, защото Менделеев имаше друго, собствено време, както и цялата „онази страна“.
До старта на ракетата оставаха девет часа. Лангнер, без да каже нещо, излезе. Пиркс седна във фотьойла, после се пренесе под лампата, опита се да чете някакви стари, изпокъсани списания, които лежаха на масичката, но не го свъртя и също излезе. Зад ъгъла коридорът преминаваше в неголям хол, където срещу монтирания в стената телевизор стояха няколко фотьойла. Австралия предаваше за Луна Главна някакви лекоатлетически състезания. Никак не го интересуваха, но стоя и гледа, докато му се доспа. Когато стана, излетя половин метър нагоре — беше забравил за слабото привличане. Всичко му беше станало безразлично. Кога най-после ще свали цивилните дрипи? Кой ще му даде скафандър? Къде ще получи инструкции? И въобще какво значи всичко това?
Може би щеше да тръгне да разпитва, дори да вдига скандали, но неговият другар, същият този доктор Лангнер, явно намираше положението за съвсем нормално, значи е по-добре да си държи езика зад зъбите.
Програмата свърши. Пиркс изключи телевизора и се върна в стаята. Не си представяше така пребиваването на Луната! Взе душ. През тънката стена се чуваха разговорите в съседната стая. Разбира се, познатите от ресторанта: туристи, които Луната довеждаше до блажено изстъпление. Не и него. Смени си ризата (все пак трябваше да върши нещо), а когато легна на леглото, се върна Лангнер. С четири нови книги.
Пиркс изтръпна. Започна да разбира, че Лангнер е фанатик на науката, нещо като по-малко издание на професор Меринус.
Лангнер простря на масата нови електрограми и като ги изучаваше през лупа с такава съсредоточеност, с каквато Пиркс не разглеждаше даже снимките на любимата си актриса, изведнъж го попита на колко години е.
— На 111 — каза Пиркс, а когато онзи вдигна глава, добави: — По двоичната система.
Лангнер за първи път се усмихна и почти заприлича на човек. Имаше здрави бели зъби.
— Руснаците ще ни изпратят ракета — рече най-после. — Ще летим до тях.
— На Циолковски?
— Да.
Тази станция се намираше вече на „онази страна“. Значи още едно прехвърляне. Пиркс се замисли как ще преодолеят останалите сто километра. Навярно не с надземен превоз, а с ракета? Но за нищо не попита. Не искаше да издаде своето невежество. Изглежда, Лангнер каза още нещо, но Пиркс заспа, както беше облечен. Събуди се внезапно: Лангнер, наведен над него, го буташе по рамото.
— Време е — само каза той.
Пиркс стана. Изглежда, през цялото време онзи беше чел и писал: купчината листове с изчисления беше пораснала. В първия момент помисли, че Лангнер говори за вечерята, но ставаше дума за ракетата. Пиркс надяна натъпканата раница, тази на Лангнер беше още по-голяма и пълна сякаш с камъни; после се изясни, че освен риза, сапун и четка за зъби, там има само книги.
Вече без митнически контрол и проверки се качиха на горния етаж, където ги чакаше ракетата за лунни свръзки — някога сребриста, а сега по-скоро сива, топчеста, на три разкрачени коленчато извити двайсетметрови крака. Не беше аеродинамична, понеже на Луната няма атмосфера. На такава Пиркс още не беше летял. Към тях трябваше да се присъедини някакъв астрохимик, но закъсня. Стартираха навреме само двамата.
Липсата на атмосфера създаваше много грижи: не можеше да се използуват ни самолети, ни хеликоптери — нищо, освен ракети. Дори така удобните за пресечен терен машини на въздушна възглавница би трябвало да носят със себе си нужния запас от въздух, което е невъзможно. Ракетата е бърза, но не може да кацне къде да е; ракетите не обичат ни планини, ни скали.
Топчестото им триного насекомо зафуча, загърмя и тръгна право нагоре. Кабината беше около два пъти по-голяма от хотелската стаичка. В стените — илюминатори, отгоре — кръгъл прозорец, а кабината на пилота беше не отгоре, а отдолу, почти между кърмовите дюзи, за да вижда по-добре къде каца. Пиркс се чувствуваше като колетна пратка: изпращат го някъде, неизвестно къде и защо, не се знае какво ще стане после… Позната песен.
Излязоха на елиптична орбита. Кабината се наклони косо, влачейки дългите си „крака“. Луната се точеше под тях огромна, изпъкнала — като че ли на нея никога не беше стъпвал човешки крак. В пространството между Земята и Луната има такава зона, от която големината на двете тела изглежда
