от забавните следи, които те оставяха, подскачайки и търкаляйки се, сякаш преди миг там са си играли малки котенца.
Колкото повече ставаха топчетата, толкова по-лесно показваха своите навици. Можеше да се помисли, че не се обичат помежду си, във всеки случай не търпят много близко съседство на себеподобните си, защото между приближените едно до друго оставаше винаги тънък въздушен слой, който не можеше да се преодолее дори при използване на значителна сила. Най-добре виждаше това, когато приближаваше едно към друго топчетата, обвити със станиол. С времето станаха толкова много, че започна да ги почиства: изхвърляше ги в малката тенекиена вана, където лежаха под слой прах като куп едрозърнест жабешки хайвер, разтърсван само периодично от вътрешно движение, когато някое прозрачно яйце се разделяше на две потомствени.
Честно казано, нерядко изпитваше най-странни капризи, например дълго се бори със себе си, такова желание имаше да глътне едно от дечицата, за които се грижеше! Накрая всичко свърши с това, че сложи едно невидимо топче в устата си. Въртеше го внимателно с език и чувстваше върху небцето и венците си меката, еластична и обла фигура, която излъчваше едва забележима топлина. На сутринта след този случай откри върху езика си малка раничка. Не свърза двата факта. Но все по-често му се случваше да спи с тях и не разбираше защо калъфките на възглавницата и одеалото, които му служеха толкова добре дотогава, започнаха да се разпадат, сякаш внезапно бяха прогнили. Накрая чаршафът се разкъса просто на парцали, в него имаше повече дупки, отколкото плат, но той все така не разбираше нищо.
Една нощ го събуди силна болка в крака. На светлината видя няколко червеникави петънца по кожата на прасеца си. Откриваше все повече, приличаха на продълговати следи от изгаряне. Когато си лягаше отново да спи, невидимите топчета скачаха по цялата постеля и тази картина го настрои подозрително, ядърцата им се движеха бързо като бълхи.
— Какво, по дяволите, вие ли хапете татенцето си?! — прошепна с укор той и огледа стаята.
Матовият блясък на запрашените топчета идваше отвсякъде: те покриваха цялото бюро, лежаха по пода, по рафтовете, в кухненските съдове, дори в чашката с недопит чай блещукаше нещо подозрително. Непонятен страх накара за секунда сърцето му да забие силно. Изтръска с треперещи пръсти одеалото и калъфката, размаха високо вдигнати ръце, опъвайки в тях възглавницата, избута всички топчета на пода, разгледа още един път загрижено петнистите зачервявания по прасците си, зави се с одеалото и загаси светлината. В стаята през няколко минути се чуваше звук, наподобяващ метална фанфара, прекъсвана от хлопващ се изведнъж капак.
Възможно ли е това? Възможно ли е това? — мислеше си той.
— Ще ви изхвърля! Ще ви прогоня до едно на улицата, вън! — заяви изведнъж шепнешком, защото гласът не минаваше през пресъхналото му гърло. Душеше го безмерна жал и изстискваше от очите му сълзи.
— Неблагодарни животинчета! — шепнеше той, като се опря на стената и така, полуседнал, полулегнал, потъна в сън.
На сутринта се събуди разбит, с чувство за поражение и нещастие. Търсеше отчаяно с мътни очи, с цялата си памет какво е изгубил вчера, изведнъж се сепна, измъкна се от леглото и като сложи лампата на стола, започна да проучва старателно пода.
Нямаше съмнение, по него личаха ясни следи от разяждане, сякаш някой го беше поливал с дребни, разпръскващи се капчици невидима киселина. Подобни следи, макар и по-малко, видя върху бюрото. Особено повредени бяха купищата стари вестници и седмичници, почти всичките им горни страници бяха надупчени като решето. Емайлът от вътрешната страна на кухненските съдове също беше покрит с плитки разяждания. Дълго гледа вцепенен стаята, след това се зае да събира топчетата. Носеше ги с кофата в малката вана, но когато я препълни в стаята като че ли останаха толкова, колкото и преди. Търкаляха се край стените, чувстваше обезпокояващата им топлина, когато докосваха краката му. Бяха навсякъде: матови купчини по рафтовете, по масата, в стъклените буркани, изпълваха ъглите.
Той пълзеше оглупял, разтревожен, целият ден му отиде да ги измита от едно място на друго, накрая напълни с тях донякъде стария празен скрин и си отдъхна. През нощта канонадата беше като че ли по-силна от друг път: дървената кутия на скрина се превърна в мощен резонатор, който издаваше отвътре глухи, необичайни звуци, сякаш невидимите затворници удряха с камбани по стените. На сутринта топчетата започнаха да преливат над предпазната мрежа при вратата. Той пренесе дюшека, одеалото и възглавницата на бюрото и си направи там легло. Седеше на него с подвити крака. Още в началото трябваше да донеса менгемето — минаваше през ума му, — а сега какво да правя? Дали да не ги изхвърля през нощта в реката?
Реши, че така ще бъде най-добре, но се страхуваше да изрече тази заплаха гласно. Никой друг няма да има такива топчета, а той ще си остави няколко, нищо повече. Въпреки всичко беше привързан към тях, само дето сега към привързаността започна да се присъединява и страх. Ще ги дави… като котета!
Помисли си за количката. Иначе нямаше да успее да ги изнесе, но само направи опит да я повдигне, заровена до стената в стария изкоп, и заситни към къщи. Беше слаб, много слаб. Трябваше да отложи това. Реши да яде повече.
Нощта беше страшна. Въпреки всичко заспа от умора. Първият метален звук го събуди, той седна в мрака, а цялата стая блестеше пред него с къси зигзаги, от тъмнината изскачаха за по-малко от секунда осветени части от стените, покритите с прах рафтове, изтритото килимче пред леглото, блясъците се множаха в стъклото на вибриращите съдове, изведнъж нещо освети матово калъфа на одеалото, с което се завиваше, спотаил се е значи там някой хитро скрит негодник! Той изтръска топчето с отвращение.
Този безумен полог приличаше на пейзаж, озаряван от мълнии, само че вместо гръмотевици след миниатюрните блясъци следваха удари на камбана, на които прозорците отговаряха с лек звън. Той заспа седнал, опрян на стената. Малко преди утрото се събуди още един път със слаб вик, вълна от небесносини светкавици осветяваше стаята, заливаше я, увеличилите броя си зигзаги стигаха почти до повърхността на бюрото, което изведнъж трепна силно и се отмести от стената: едно невидимо топче го беше блъснало при деленето си; това движение, чиято неумолима сила почувства, го хвърли в студена пот, гледаше стаята с изскочили очи, мърморейки нещо, и заспа още един път, от изтощение.
Сутринта се събуди много слаб, толкова слаб, че едва слезе долу, за да изпие останалия студен и горчив чай. Когато потъна до половината на тялото си в мек невидим куп, започна да трепери: топчетата бяха толкова много, че едва можеше да се движи, добра се с върховно усилие до масата, стаята беше изпълнена с душен, нагрят въздух, сякаш вътре гореше невидима печка. Стана му чудно, че когато се свлече на земята, не падна: поддържаше го еластична, пружинираща маса, допирът го изпълни с неизразима тревога, толкова беше приятен и мек, дойде му на ум страшната мисъл, че може да е глътнал вече някое топче с овесената каша, някое по-малко, и тази нощ вътре в .
Искаше да избяга. Да излезе. Да излезе! Не можа да отвори вратата. Открехна я няколко сантиметра, след това еластичната маса, която се сви като пружина, я задържа и не я пусна по-нататък. Беше го страх да се напъва с вратата, чувстваше приближаващо главозамайване. Ще трябва да счупя прозореца — мина му през ума, — но колко ли ще поиска стъкларят?
Треперейки, той си проправи път до бюрото и се качи върху него, гледайки тъпо стаята: топчетата го заобикаляха от всички страни като сива пунктирана мъгла, като едва забележим безмълвен облак. Беше гладен, а вече нямаше смелост да слезе, извика няколко пъти слабо, неуверено, със затворени очи:
— Помощ!!
Заспа преди здрачаваше В падащия мрак стаята оживя с блясък и бумтене, което ставаше все по-силно. Осветяваната вътрешно от блясъците маса растеше, набъбваше, издигаше се бавно нагоре, трептеше, разтърсвана леко, от рафтовете, измежду книгите, изскачаха, като ги разблъскваха, и летяха дъгообразно в небесносиньо искреше топли вибриращи топчета, едно от тях падна отгоре на гърдите му, друго го докосна по бузата, следващото се долепи до устата му, все повече покриваха дюшека около наполовина оплешивелия му череп, блестяха в полуотворените му очи, но той вече не се.
На следващата нощ, около три сутринта, по пътя за градчето минаваше товарен камион. Возеше мляко в гюмове от двадесет галона. Измъчен от каране през цялата нощ, шофьорът мотаеше глава над кормилото. Беше най-лошото време, когато просто не можеш да надвиеш съня. Изведнъж чу протяжно бумтене, което се носеше отдалече. Намали инстинктивно, видя зад дърветата стобор, в дълбочина — тъмна буренясала градина, а сред нея едноетажна къщичка, чиито прозорци проблясваха.
