Станислав Лем
Тъмнина и плесен
1
— Това последната ли е? — каза мъжът с дъждобрана.
С края на обувката си той буташе буците земя долу от насипа, на дъното на ямата, където ацетиленовите пламъци бучаха под наведените силуети с безформени грамадни глави. Нотинсен се извърна, за да изтрие насълзените си очи.
— По дяволите, забутал съм някъде предпазните си очила. Последната ли? Надявам се. Едва се държа на краката си. А вие?
Мъжът с лъскавия дъждобран, по който се стичаха дребни капчици вода, пъхна ръце в джобовете си.
— Свикнал съм. Не гледайте — добави той, като видя, че Нотинсен отново поглежда към дъното на ямата. Земята се изпаряваше и съскаше под горелките.
— Поне да съм сигурен — измърмори Нотинсен. Присвиваше очи. — Ако тук е така, представяте ли си какво трябва да е било там? — той посочи с глава към шосето, където над обърнатите брегове на кратера се издигаха ефирни малки ивици пара, просветваща виолетово от блясъка на невидими пламъци.
— Когато е станало, сигурно вече не е бил жив — каза мъжът с дъждобрана. Той обърна последователно двата си джоба навън и изтръска от тях водата. Дребният дъжд продължаваше да вали.
— Не е успял дори да се уплаши и не е почувствал нищо.
— Да се уплаши ли? — каза Нотинсен. Искаше да погледне небето, но дъждът го накара веднага да скрие глава в яката си. — Той?! Не го познавахте. Е, ясно, откъде ще го познавате — сети се той. — Четири години работеше над това и всяка секунда от тези четири години можеше да се случи.
— Но защо са му позволили да го прави? — мъжът с мокрия дъждобран погледна изпод вежди Нотинсен.
— Защото не вярваха, че ще успее — отвърна мрачно Нотинсен.
Сините режещи погледа пламъци продължаваха да лижат дъното на ямата.
— Така ли? — каза другият. — Аз… имах някаква представа за това, още докато го строяха — той погледна към отдалечения на няколкостотин метра слабо димящ кратер. — Трябва да е струвало доста пари…
— Тридесет милиона — призна Нотинсен. Той пристъпи от крак на крак. Имаше чувството, че обувките му пропускат. — Но какво от това? Щяха да му дадат триста или три хиляди, ако бяха сигурни…
— Имаше нещо общо с атомите, нали? — каза мъжът с дъждобрана.
— Откъде знаете?
— Чувал съм. И между другото видях димния стълб.
— От експлозията ли?
— А и защо е трябвало да го построят толкова далече?
— Той пожела така — отвърна Нотинсен. — Затова работеше сам, от четири месеца, след като успя… — погледна другия и добави, като наведе глава:
— Трябваше да бъде нещо по-лошо от атомите. По-лошо от атомите! — повтори той.
— Какво може да бъде по-лошо от края на света?
— Може да се хвърли една бомба и да се спре — каза Нотинсен. — Но една whisteria, една е достатъчна! И никой вече не може да прекрати процеса! Ей, вие! — извика той, като се наведе над ямата. — Не толкова бързо!!! Не бързайте! Не местете пламъците! Всеки сантиметър трябва да бъде обгорен!
— Тази работа съвсем не ме интересува — каза другият. — Но… ако става въпрос за нещо подобно, с какво ще помогне малко огън?
— Знаете ли какво трябваше да бъде? — попита бавно Нотинсен.
— Нямам понятие. Алдершот каза да ви помогна с местни сили и че става въпрос. че е работил над някакви атомни бактерии. Нещо от този род.
— Атомна бактерия ли? — Нотинсен започна да се смее, но веднага млъкна. Изкашля се и каза:
— Whisteria Cosmolytica, така я наричаше. Микроорганизъм, който унищожава материята и черпи от това жизнена енергия.
— Откъде го е взел?
— Резултат от направлявани мутации. Което ще рече, че за начало са му служили съществуващи бактерии и постепенно ги е подлагал на все по-големи дози облъчване. Докато не стигнал до уистерията. Която съществува в две състояния. Във вид на склероций е безвредна като брашно. С него могат да се посипват улиците. Но ако оживее и започне да се размножава, това ще е краят.
— Да. Алдершот ми каза — отвърна другият.
— Какво?
— Че това нещо щяло да се размножава и да поглъща всичко — стени, хора, желязо.
— Истина е.
— И че не може да се спре.
— Да.
— Какъв е смисълът от такова оръжие?
— Затова и на първо време не можеше да се използва. Уистър работеше над задържането на процеса, да го направи обратим. Разбирате ли?
Мъжът погледна най-напред Нотинсен, след това околността, смаляващите се в далечината, замъглени от първия здрач редове концентрични, оградени със земни насипи ями, от които някъде все още се издигаха ивици пара, и не отговори нищо.
— Да се надяваме, че не е оцелял нито един — каза Нотинсен. — Не допускам, че е направил нещо толкова безумно, без да е бил сигурен, че ще може отново… — говореше той, без да гледа своя спътник.
— Много ли беше? — обади се другият.
— Склероцият ли? Зависи от гледната точка. Беше в шест епруветки, в огнеупорна каса.
— В кабинета му на втория етаж ли? — попита мъжът.
— Да. Сега там има яма, в която могат да се съберат две къщи — каза Нотинсен и потръпна. Погледна надолу към мигащите пламъци и добави:
— След ямите ще трябва да се обгори целият терен, всичко в радиус от пет километра. Рано сутринта ще дойде Алдершот. Обеща ми да мобилизира войската, нашите хора няма да се справят сами.
— Какво е необходимо, за да… започне? — попита мъжът. Нотинсен го погледна за секунда, сякаш не разбра за какво става дума.
— За да се активизира ли? Тъмнина. В бронираната каса светеше, имаше специални акумулатори, в случай че токът спре, осемнадесет лампи, всяка на отделна верига, независими една от друга.
— Тъмнина и нищо повече?
— Тъмнина и някаква плесен. Необходима беше и плесен. Давала някакви органични катализатори. Уистър не изясни това подробно в доклада си до подкомисията, а книжата и всичко държеше долу, в стаята си.
— Явно не е очаквал — каза мъжът.
— А може именно да е очаквал — промърмори неопределено Нотинсен.
— Мислите, че светлината е угаснала? Но откъде се е взела плесента? — каза мъжът.
— О, не!
Нотинсен го гледаше с разширени очи.
— Не са те. Това… те се размножават без какъвто и да е взрив. Спокойно. Допускам, че е правил нещо при големия паратрон в подземието. Въпросът беше да намери начин за задържане на развитието им и да бъде готов с него в случай на…
— На война ли?
— Да.
— И какво е правил там?
— Не знаем. Това имаше нещо общо с антиматерията. Защото уистерията унищожава материята.
