Синтез на антипротони, създаване на силова обвивка, делене — така изглежда жизненият й цикъл.
Известно време гледаха мълчаливо работещите под тях.
Пламъците на дъното на ямата гаснеха един след друг. В сивосинкавия полумрак хората се катереха нагоре, като теглеха след себе си гъвкавите змии на проводниците, огромни, с азбестови маски, по които се стичаше дъжд.
— Да вървим — обади се Нотинсен. — Вашите хора на шосето ли са?
— Да. Можете да бъдете спокоен. Никой няма да отиде оттатък.
Дъждът валеше все по-дребен, от време на време изглеждаше като че ли върху лицата и облеклата им падат само капчици мъгла.
Вървяха през полето, отминавайки лежащи във високата трева напукани, усукани и обгорели отломки от дървета.
— Чак тук са били изхвърлени — мъжът, който вървеше до Нотинсен, се обърна и погледна зад себе си. Но се виждаше само сивата, все по-бързо тъмнееща мъгла.
— Утре по същото време с това ще бъде свършено — каза Нотинсен.
Вече наближаваха шосето.
— А… вятърът не би ли могъл да ги отнесе по-надалече?
Нотинсен го погледна.
— Не мисля — каза той. — Най-вероятно е налягането от експлозията да ги е смляло на прах. Нали това, което лежи тук — той погледна полето, — са остатъци от дървета, които са били на триста метра от сградата. От стените, от апаратите, даже от основите не е останало нищо. Нито едно парче. Нали пресяхме всичко през сита, вие бяхте там.
— Да — каза мъжът с дъждобрана. Но не гледаше събеседника си.
— Е, виждате ли. Всичко, което правим, го правим за всеки случай, за да сме напълно сигурни.
— Това е щяло да бъде оръжие един път, нали? — каза другият. — Какво му беше името? Как го нарекохте?
— Whisteria Cosmolytica — Нотинсен напразно се опитваше да вдигне прогизналата, размекнала се яка на шлифера. Ставаше му все по-студено. — Но в департамента си имаше криптоним, те, знаете ли, обичат криптонимите. Наричаха го тъмнина и плесен.
2
В стаята беше студено. По стъклата се стичаха капки дъжд. Одеалото висеше от едната страна, гвоздеят се беше отковал, виждаше се част от калния път зад градината и въздушните мехурчета, плуващи по локвите. Часът? Прецени го по сивотата на небето, сенките в ъглите на стаята и тежестта в гърдите си. Кашля дълго. Вслушваше се как пукат ставите му, когато си обуваше панталона. Запари чай, след като изрови малкия чайник и хартиената торбичка изпод книжата върху бюрото, а лъжичката лежеше под прозореца. Сърбаше шумно, горещата течност беше тръпчива и слаба. Търсейки захарта, намери между книгите четката за бръснене със засъхнал сапун, която се беше загубила преди три дена. Или преди четири? Провери брадата си с палец — още бодеше като четка, не беше омекнала.
Купчината вестници, бельо и книги се килна застрашително, а след това рухна със сипкав шум зад края на бюрото и изчезна. Вдигна се облаче прах, от който го засърбя носът. Кихаше бавно, с прекъсвания, изпълвайки се с живителната сила на кихавиците. Кога за последен път беше местил бюрото? Отвратителна работа. Може би е по-добре да излезе? Валеше.
Дотътри се до бюрото, хвана края му до самата стена и дръпна.
То трепна и се вдигна прах.
Буташе го с всичка сила, неспокоен само дали няма да почувства сърцето си. — Ако се обади, ще спра — помисли си той. Не би трябвало. Всичко, което падна зад бюрото, престана да го интересува, сега въпросът беше единствено да изпита силите си, да провери здравето си. — Още съм доста як — мислеше си той с удовлетворение, гледайки как черният процеп между бюрото и стената се разширява. Нещо, което се беше заклещило там, се плъзна и после издрънча на пода.
Може да е другата лъжичка или не, по-скоро е гребенът — зачуди си той. — Само че гребенът нямаше да издрънчи така. А може ли да са щипките за захар?
Тъмнината между напуканата мазилка и черната стена на бюрото зееше вече широка като длан. От опит знаеше, че сега ще дойде най-трудното, защото кракът на бюрото всеки момент ще влезе в голямата цепнатина на пода. Край. Вътре е. Известно време се напъваше с неподвижния товар.
Секира, секира, за тебе, дърво такова! — помисли си той с наслаждение, гарнирано с нарастващ гняв, който го подмладяваше. Дърпаше, макар да знаеше, че е напразно. Бюрото трябва да се повдигне и да се премести, като се разклати, защото кракът откъм стената е по-къс и пада. По-добре е да не падне — след това ще трябва да подлага отдолу книги, да изправя с пот на чело гвоздеите, да набива крака с чук. Но вече прекалено много мразеше тази упорита грамада, която беше хранил с хартия толкова години.
— Говедо!!! — думата се изтръгна от него със стон, вече не можеше да преценява силите си и разгорещен, с миризма на прах и пот в ноздрите, напъна гръб, силеше се, клатеше неподатливия товар и както винаги в такъв случай имаше прекрасното чувство, че самата овладяла го ярост ще повдигне и ще премести черната развалина без никакво усилие!
Кракът изскочи от цепнатината и попадна върху пръстите му, той потисна болезнения вик, към гнева му се прибави жажда за мъст, опря рамене на стената и започна да блъска с ръце и колене. Черният процеп растеше, вече можеше да се пъхне там, но той продължаваше да тласка с настървение и първият лъч падна върху гробището, разкрило се зад бюрото, което замръзна с предсмъртно скърцане.
Свлече се на купчината преобърнати книги, неизвестно кога паднали на пода по време на блъскането. Поседя малко отгоре му с изстиваща на челото му пот. Трябваше да си спомни нещо — аха, че сърцето му не се обади. Това е добре.
Пещерата, изровена в гъстия мрак зад бюрото, се виждаше само при входа си, където се търкаляха меки и леки като пух ефирни „котенца“. „Котенца“ казват на сивите като мишки свитки, на кълбенцата паяжиновидни мръсотии, нарастващи под старите шкафове, размножаващи се във вътрешността на канапетата, плесенясали, мъхнати, пропити с прах.
Той не бързаше да изследва съдържанието на открехнатото кътче. Какво можеше да има там? Беше му приятно, макар че не помнеше защо е преместил бюрото. Мръсното бельо и вестниците сега лежаха в средата на стаята — трябва да ги беше запратил там с някой несъзнателен ритник, когато отместваше бюрото. От седящо положение застана на четири крака и бавно пъхна главата си в полумрака. Закри с тялото си всичката светлина, престана да вижда каквото и да било, вдиша с ноздрите си прах и се разкиха още един път, но този път злостно.
Дръпна се, подсмърча дълго с нос и реши да премести бюрото толкова далече, колкото не беше го местил никога досега. Опипа задната му, пропукваща заплашително стена, събра сили, наведе се, натисна и бюрото отиде неочаквано леко почти до половината на стаята, като преобърна нощната масичка. Чайникът падна и чаят се разля. Ритна го.
И се върна в средата на отворената съкровищница. При най-малкото движение гъсти облаци прах се вдигаха от едва забележимите дъски на паркета, върху които се търкаляха някакви неясни предмети. Донесе лампата, постави я отстрани на умивалника, включи я в контакта и се обърна. Стената зад бюрото беше обрасла цялата с ивици паяжина, образуващи тъмни сплитки, на места дебели като връв. Направи от един пожълтял вестник лопатка и и започна да изгребва с нея всичко, което му попаднеше, на куп. Работеше така, сдържайки дъха си, сред облаци прах и ниско наведен. Намери халка за завеса, кука, парче от колан, катарама, смачкан, но неизползван лист за писмо, кибритена кутия, стопена от единия край пръчка червен восък. Остана само ъгъла между подовите летви, до самата стена, обрасъл с плесенясали остатъци, наподобяващи сива козина. Бутна там неспокойно с края на чехъла си и се сепна почти до смърт — нещо малко и еластично се удари в палеца на крака му, който се подаваше от дупката на чехъла. Започна да търси, но не намери нищо.
Сторило ми се е, помисли си той.
Придърпа стола до бюрото, не този без един крак, предпочиташе да не го бута, а другия, върху който стоеше легенът. Бутна го долу, легенът издрънча силно, а той се усмихна, седна и започна да изследва
