намери черната точка и изпита панически страх. Забрави за предпазливостта, вдигна похлупака и като слепец заопипва трескаво повърхността на бюрото с разтреперани ръце. Изведнъж топчестата фигура се озова спокойно в пръстите му. Той стисна ръка и остана в това положение, изпълнен с благодарност, успокоен и бърборещ си нещо тихо. Невидимото топче грееше ръката му. Чувстваше идващата от него топлина, играеше си с него все по-рисковано, като го прехвърляше, безтегловно, от едната си ръка в другата, докато погледът му не попадна върху нещо блестящо в праха под печката, където се бяха изсипали боклуците от преобърнатата кофа. Беше листче смачкан станиол от шоколад. Веднага се зае да обвие с него топчето. Получи се неочаквано лесно. Остави само две малки отворчета едно срещу друго, направени с карфица, за да може, като гледа към светлината, да наблюдава присъствието на малкия черен затворник в средата.
Когато най-сетне трябваше да излезе от къщата, за да купи нещо за ядене, затвори топчето под похлупака и за да бъде по-сигурен, го затисна отгоре и го заобиколи от всички страни с книги.
Оттогава се занизаха прекрасни дни. От време на време опитваше някакви експерименти с топчето, но преди всичко лежеше в леглото и четеше любими откъси от стари книги. Свиваше се под одеалото, събирайки, както може топлина, ръката си протягаше само за да прелиства страниците и потънал в подробните описания за смъртта на Амундсеновите спътници сред ледовете или като четеше мрачните признания на Нобиле за случаите на човекоядство след провала на полярната му експедиция, той обръщаше очи към похлупака с топчето, което блестеше спокойно под стъклото и от време на време променяше едва забележимо положението си, като се преместваше леко от едната страна към другата, сякаш го побутваше нещо невидимо.
Не искаше да ходи за покупки, нито да готви ядене, затова ядеше бисквити, а ако имаше малко дърва, печеше картофи в пепелта. Вечерно време топеше топчето във вода или се опитваше да го пробие с нещо, нащърби върху него бръснача, но без видим резултат, и това продължи толкова дълго, докато спокойствието не започна да го напуска. Замисляше нещо голямо, искаше му се да довлече от мазето старото менгеме, за да сложи топчето в него и да го стисне чак до черната точица в средата, но това беше свързано с толкова големи главоболия (трябваше Бог знае колко да се рови в старите железарии и вехтории, а освен това не беше сигурен дали ще успее да изнесе менгемето, което беше смъкнал долу преди три години), че идеята си остана само в сферата на плановете.
Веднъж нагря дълго топчето на огъня с такъв резултат, че прегори дъното на една съвсем годна още тенджера. Станиолът потъмня и изтля, но на топчето не му стана нищо. Вече започваше да губи търпение, идваха му на ум мисли за силно действащи средства, защото ставаше все по-сигурен, че топчето не може да бъде унищожено, а съпротивата укрепваше задоволството му, докато един ден не забеляза нещо, което всъщност би трябвало да види много по-рано.
Станиолът (нов, защото старият се беше разкъсал на парчета по време на различните експерименти) се напука на няколко места едновременно и през цепнатините се показа вътрешността му. Топчето растеше! Когато най-сетне разбра това, той потръпна с цялото си тяло, постави го под лупата, разглежда го дълго време без станиола, изследва го и под очилата, които изрови от най-долното чекмедже на бюрото, и накрая се увери, че не е сгрешил.
Топчето не само растеше, но и променяше формата си. Вече не беше съвсем кръгло, върху него се бяха появили две леки издатини, нещо като полюси, а черната точка се беше издължила така, че сега това се виждаше дори с невъоръжено око. Зад изпъкналата главичка, при двете зеленикави точици, се беше появила слабо блестяща чертичка, която се извиваше бавно, движение, по-трудно забележимо от предвижването на голямата часовникова стрелка, но след една нощ можеше да констатира развитието на явлението без всякакво съмнение. Топчето беше издължено като яйце с два еднакво дебели края. Черната точка в средата издаваше ясно доловимо жужене.
На следващата нощ го събуди кратък, но силен звук, какъвто би издало масивно стъкло, което се пропуква внезапно от силен студ. Още звънеше в ушите му, когато скочи и изтича бос до бюрото. Беше го ослепила светлина, затова стоеше с ръка на очите и чакаше отчаяно, докато не започне да вижда. Похлупакът за сирене беше цял. На пръв поглед нищо в него не се беше променило. Той търсеше с поглед черната удължена нишчица и не я намираше. Когато я откри, онемя, толкова се беше свила. Вдигна уплашено похлупака и нещо опря леко едната му длан. Наведен ниско, приближаваше лице към празната повърхност на бюрото, докато не видя каква е работата.
Имаше две топчета, топли като извадени преди секунда от гореща вода. Във всяко тъмнееше малко ядърце, черна матова точка. Обзе го необяснима сладост, умиление. Трепереше не от студ, а от възторг. Сложи ги в дланта си, топли като малки пиленца, духаше ги внимателно, за да не ги издуха, почти безтегловни, на пода. След това обви старателно всяко със станиол и ги скри под похлупака. Стоя дълго над тях в настойчиво желание да се сети какво още може да направи за тях, докато не се върна в леглото със силно биещо сърце, малко нажален от собственото си безсилие, но спокоен и разнежен почти до сълзи.
— Мъничетата ми… — мъркаше той, като потъваше в благ укрепващ сън.
След месец топчетата вече не се събираха под похлупака. През следващия ги обърка колко са, не можеше вече да ги преброи. Едва черното ядърце достигаше привичните си размери и топчето започваше да набъбва при полюсите. Един път беше буден по време на деленето, което ставаше винаги нощем. Звукът, който дойде изпод похлупака, го оглуши за дълго време, но още повече го вцепени блясъкът, от който стаята за миг изскочи от тъмнината, сякаш беше блеснала микроскопична светкавица. Не разбираше нищо от това, което ставаше, но усети през леглото краткотрайното потрепване на пода и целият беше пронизан от мисълта, че в размножаващите се пред него дребосъци има нещо безкрайно силно. Изпита чувство като пред смазващо природно явление, сякаш за секунда беше погледнал в отварящата се пропаст на водопад или беше почувствал земетресение; в краткия звънтящ пукот, чието ехо като че ли все още потъваше в стените на къщата, за част от секундата се беше разгърнала и угаснала сила, която не би могла да се сравни с нищо друго. Страхът му трая кратко, а на сутринта му се струваше, че е сънувал.
На следващата нощ се опита да не заспи след мръкване. Тогава за първи път, едновременно с вълната на разтърсването и глухия звук, видя ясно зигзагообразен блясък, който разцепи набъбналото яйце и угасна толкова внезапно, че после не знаеше дали това не е било само зрителна измама.
Не запомни дори снега през зимата, толкова рядко излизаше, само колкото беше необходимо, за да отиде до магазинчето зад завоя на пътя. С настъпването на пролетта стаята гъмжеше от топчета. Не можеше да ги облече всичките, откъде да вземе толкова станиол? Мотаеха се навсякъде, подритваше ги без да иска с крака, падаха безшумно от рафтовете с книги, където се виждаха най-добре, когато от дългото лежене се покриваха с пудра от тънък слой прах, чиято тънка матова ципа обрисуваше кръглата им форма.
Постоянните нови приключения (вадеше ги от овесената каша, от млякото, намираше ги в торбичката със захар, търкаляха се невидими от съдовете, варяха се със супата) и изобилието, което го заобикаляше, започнаха да му внушават нови мисли и леко да го безпокоят.
Грамадата, която нарастваше така неудържимо, се интересуваше малко от него. Трепереше някое топче да не се измъкне в коридора и по-нататък, в градината, на пътя, където биха могли да го намерят децата. Постави пред прага телена мрежа с достатъчно малки дупки, а с течение на времето излизането на двора се превърна в цял сложен ритуал: обръщаше последователно всичките си джобове, преглеждаше подгъвите на панталоните си, за всеки случай ги изтръскваше още няколко пъти, отваряше и затваряше бавно вратата, за да не може появило от се течение да грабне невнимателно някое топче, а колкото повече ставаха те, толкова повече се усложняваше всичко.
Изпитваше само едно истинско, голямо неудобство от това съжителство, изпълнено с многочислени емоции: бяха вече толкова много, че се размножаваха почти непрекъснато и звънтящият силен звук се разнасяше понякога по пет и шест пъти в продължение на един час. Тъй като го будеха нощем, започна да спи от умора през деня, когато беше тихо. Понякога го обхващаше неизразимо безпокойство по отношение на вълната невъзмутимо равномерно делене, беше все по-трудно да се върви, на всяка крачка под подметките му се разбягваха невидими еластични топчици, пръскаха се на всички страни, виждаше, че скоро ще ходи сред тях като в дълбока вода. Не се замисляше за това как живеят и с какво се хранят.
Макар че началото на пролетта беше хладно, с чести леки застудявания и виелици, отдавна вече не палеше печката. Безбройните топчета пръскаха своята равномерна топлина наоколо. Никога дотогава стаята не помнеше да е била толкова затоплена, толкова уютна, както сега, когато в прахта изобилстваше
