намерените зад бюрото неща.
Издуха внимателно сивата пудра на праха. Месинговата халка заблестя като златна, опита се да я сложи на пръста си — беше много голяма. Ръждясалата изкривена кука с прилепнала към острието топче хоросан поднесе към носа си. Куката правеше впечатление на преживяла много неща — краят й беше сплескан, явно върху него се беше изляла някога голяма злоба, от ударите по краищата се бяха изнищили малки стружки, сега вече разядени от ръжда и разпадащи се при по-силен допир. Острието, заоблено притъпено, явно беше срещнало в стената твърдо препятствие — изтръгнато изцяло от своето гнездо, то му напомняше зъб и той докосна загрижено самотния корен, стърчащ от венеца, сякаш с това движение изразяваше съчувствието си на куката.
Останалите намерени вещи хвърли в чекмеджето и обърна абажура на лампата.
Наведен през бюрото, той гледаше надолу, към пода — отвратителната окосменост на стената чернееше под жълтата светлина на крушката, от дъските на бюрото се протягаха, трептейки сънно във въздуха, искрящи и разкъсани нишки паяжина. По средата на паркета лежеше, засипан с прах, плик от старо писмо, с марката и адреса нагоре, а под него имаше нещо, повдигайки края му, нещо малко. Като орех.
Едва си помисли, че е мишка, и отвращението стисна гърлото му. Задържа дъха си и започна да придърпва слепешком бронзовата преса, тежка като направена от желязо. Сърцето му замря в очакване, че няма да успее, че отвратителната сива струйка на светкавичното бягство ще рукне всеки момент изпод плика. Не се случи обаче нищо — пликът продължаваше да лежи леко повдигнат, лампата го осветяваше и само паяжините трептяха непрекъснато в своя си равномерен живот. Той се наведе още повече и лежейки вече по корем върху бюрото, хвърли със замах пресата, която удари меко плика, сякаш смачка към земята нещо еластично, залюля се и тупна глухо на пода сред облак сив прах.
Тогава го обзе някаква лудост на отвращение и отчаяние — без да си дава сметка, без всякакъв ред започна да събаря върху плика всичко, което можеха да достигнат ръцете му: дебелите томове по немска история, речниците и кутията от тютюн със сребърна обковка, докато под сънно трептящите нишки паяжина не израсна разхвърлян куп, под който по звука на падащите предмети по непонятен начин продължаваше да усеща непреодолимата, жива, съпротивляваща се еластичност.
В пристъп на тревога (чувстваше инстинктивно, че ако не убие това нещо, ще последва отмъщение) довлече, стенейки от напрежение, широката, излята от желязо решетка на камината и като разблъска с крак купчината книги, я запрати с нечовешко усилие върху повдигнатия край на писмото.
Тогава усети някакъв удар по крака, почувства предишния жив и топъл допир и с гърло, раздирано от панически крясък, се хвърли слепешком към вратата.
В коридора беше много по-светло отколкото в стаята. Той стискаше конвулсивно дръжката на вратата, борейки се с виенето на свят. Премери с поглед открехнатата врата. Събираше сили да се върне вътре, когато се появи черната точка.
Не я беше видял, докато не стъпи върху нея. Беше по-малка от главата на карфица, приличаше на зрънце, на дребна прашинка или сажда, носена от ленивия полъх малко над пода. Кракът му не докосна дъските. Хлъзна се, по-скоро избяга напред, все едно че попадна на невидимо еластично топче, което моментално отскочи нанякъде. Губейки равновесие, той затанцува отчаяно и рухна върху вратата. Удари болезнено лакътя си. Когато се надигаше от земята, хълцаше ядосано.
— Нищо, миличък, нищо — мърмореше той, докато се изправяше. Изсъска и опита да мръдне крака си — нямаше му нищо. Сега стоеше до прага и хвърляше отчаяни погледи наоколо. Изведнъж малко над пода, на фона на открехнатата врата към градината, където равномерно шумеше дъждът, видя черна точка. Тя трептеше леко в ъгъла между прага на външната врата и пукнатината в дъските, замирайки бавно. Той се навеждаше над нея все по-ниско и по-ниско, докато не се преви почти на две. Гледаше непрекъснато черната точка, която му се видя отблизо леко удължена.
— Паяче с толкова тънки крачета, че не ги виждам — заключи той. Мисълта за нишкоподобните крака на създанието го изпълни с несигурност, от която му се повдигаше. Той замря с кърпата, която извади от джоба си. Слагаше я на дланта си, за да хване с нея, и дърпаше нерешително ръка. Най-сетне пусна края на кърпичката да виси свободно и го доближи до черното паяче. — Ще се уплаши и ще избяга — помисли си той. — Ще се отърва от него.
Черната точка не бягаше. Краят на кърпичката не я докосна, а се изви един пръст над нея, сякаш попадна на невидима преграда. Той бодеше безсилно въздуха с мачкащия се и извиващ се край на кърпичката, докато не се осмели да мушне (инициативата, която прояви, спираше дъха му) черната точка с ключа, който извади от джоба си.
Почувства с ръка същото като преди еластично съпротивление, ключът се извъртя в пръстите му, черната точка подскочи нагоре съвсем пред лицето му, затанцува нервно, като не спираше да прави отвесни, все по-ниски и по-ниски скокове, докато не замря отново в ъгъла между прага и пода. Това стана толкова бързо, че той не успя да се уплаши както трябва.
Бавно, присвивайки очи като пред тиган с пръскаща на огъня пушена сланина, той покри черната точка с разтворената кърпичка. Кърпичката падна леко и се изду, сякаш под нея лежеше топче за тенис на маса. Той събра краищата й, приближи ги преднамерено един до друг и изведнъж ги завърза всичките: топчестата фигура беше в плен. Побутна я най-напред с края на ключа, след това с пръст.
Наистина беше еластична, пружинираше под натиска, но колкото по-силно натискаше, толкова повече растеше съпротивлението на фигурата. Беше лека, кърпичката щеше да тежи също толкова и ако беше празна, поне той не можеше да усети разлика. Изправи се на изтръпналите си крака, опря се с със свободната си ръка на стената и закуцука към стаята.
Когато слагаше завързаната на възел кърпичка под лампата върху очистеното от ненужни вещи бюро, сърцето му биеше силно. Запали светлината, потърси очилата си и след като размисли, намери, без да пести усилия, във второто поред чекмедже една лупа — голямо като чинийка увеличително стъкло в черен оксидиран пръстен с дървена дръжка. Придърпа стола, като отстраняваше от пътя му безразборно разхвърляните отворени книги, и започна да развързва внимателно кърпичката. Прекъсна още един път заниманието си, стана и откри сред търкалящите се под прозореца неща един стъклен похлупак за сирене, пукнат от едната страна, но цял, покри с него кърпичката, като остави да се показват навън само краищата й, след което започна да ги дърпа, докато не я разгърна бавно, цялата в лекета и разтекли се петна.
Не виждаше нищо. Приближаваше все повече главата си, докато не докосна с нос студеното стъкло на похлупака и не потръпна от този допир.
Черната точка се показа едва под лупата. Увеличена, тя приличаше на мъничко житно зрънце. На единия си край имаше по-светла, сивкава издатина и две зелени точици на другия, толкова дребни, че и с лупата едва се виждаха. Не беше сигурен дали тези оттенъци не се придават от дебелото стъкло на похлупака, което пречупваше светлината. Като дърпаше внимателно краищата, той измъкна навън цялата кърпичка. Това продължи може би минута. И тогава му хрумна една мисъл. Придвижи похлупака по повърхността, докато стъкленият ръб не излезе зад края на бюрото, и вкара вътре на дълго телче предварително приготвена кибритена клечка, която запали миг преди това.
За секунда изглеждаше, че клечката ще угасне, след това, когато се разгоря по-силно, не можеше да я премести в необходимата посока, но накрая успя и това. Жълтеникавото пламъче се доближи до черната точка, която висеше на два сантиметра от повърхността на бюрото, и изведнъж запращя неспокойно, а когато го придвижи малко по-напред, се обви сякаш около някаква невидима изпъкналост. Горя така един миг, изстреля последна, небесносиня искрица и угасна. Остана овъгленото дръвце, което потля още малко.
Той въздъхна, премести отново похлупака под абажура на лампата и дълго се вглеждаше неподвижен в черната точка, която мърдаше едва забележимо вътре под стъклото.
— Невидимо топче — измърмори той, — невидимо топче…
Беше почти щастлив, а дори не знаеше това. Следващият час му отиде, за да сложи под похлупака една чинийка от кафена чашка, пълна с мастило. Цяла система от телчета и клечици се оказа необходима, за да постави изследваното творение в чинийката. Повърхността на мастилото се огъна почти незабележимо на едно място, там, където би трябвало да я допира долната част на топчето. Не се случи нищо повече. Опитите му да го боядиса с мастилото отидоха напразно.
На обяд почувства досадно свиване на стомаха, затова изяде останалата овесена каша и разтрошените бисквити от платнената торбичка. С бисквитите пи и чай. Когато се върна при бюрото, в първия миг не