Станислав Лем
Съветниците на цар Хидропс
Едни от първите звездни племена били аргонавтиците, които покорили навеки в името на разума дълбочините на планетните океани — така казвали металните роботи на Малкия дух. Един от смарагдовите пунктове на царството била Аквация, която блестяла на северното небе като голям сапфир в огърлица от топази. На тази подводна планета властвувал в продължение на много години цар Хидропс Всерибен. Една утрин той извикал в тронната си зала четирима царски съветници. Когато те доплували при него, той се обърнал към тях, раздвижвайки големите си криле, целите от смарагд, с перки като ветрила:
— Мои достойни неръждаеми! От петнадесет века управлявам Аквация, нейните подводни градове и селища със сини ливади, през това време разширих държавните граници, потопих собствените си земи и не опетних водоотпорните знамена на моята държава, които приех от баща си Ихтиократес. Да, в битките с враговете микроцити удържах много победи, за което не трябва да се приписва славата на мен. Аз съм на мнение, че да бъдеш владетел е непоносимо бреме, и затова реших да се сдобия със син, та той да продължи достойно и справедливо да управлява от трона на ипоксидите. Затова се обръщам към тебе, мой верни хидроцидер Амасид, към тебе, велики програмисте Диоптрик, и към вас, Филонауто и Миногар, да ми измислите син, нека бъде умен, но да не се откъсва от книгите, а с излишъка от знания да нанася поражения на враговете. Нека бъде добър, но не прекомерно. Желая да бъде смел, но не дързък. Впечатлителен, но не чувствителен. Най-сетне нека да прилича на мен и неговите бузи да имат също като моите танталови люспи, а кристалите на неговите мисли нека бъдат така прозрачни като тази вода, която ни обкръжава, поддържа и кърми. А сега започнете делото в името на великия Матриц!
Диоптрик, Миногар, Филонауто и Амасид се поклонили ниско и отплували в мълчание. Всеки от тях преценявал царските думи, но не точно така, както желаел могъщият Хидропс. Миногар от всичко най-много желаел да завладее трона, Филонауто бил тайно благосклонен към враговете на аргонавтиците, Микроцитон, Амасид също и Диоптрик били смъртни врагове и всеки от тях жадувал да види падението на другия, а също и на останалите високопоставени.
„Царят желае да му проектираме син — мислел си Амасид, — какво по-просто от това, да се издълбае в микроклишето на царското синче антипатия към Диоптрик, този мелез, надут като мехур? Ох, да взема веднъж властта, веднага ще заповядам да го обесят, като му извадят главата на въздух. Това би било наистина фантастично — продължавал да мисли славният хидроцидер. — Диоптрик сигурно крои подобни планове и като програмист има за жалост много възможности, за да внуши на бъдещия цар омраза към мен. Фатална история! Трябва добре да си отварям очите, когато заедно поставяме клишето в детската глава!“
„Най-лесно би било — размишлявал в същото време Филонауто — в царския син да вложим благосклонност към микроцитите. Но това веднага ще се забележи и кралят ще ми заповяда да изключа направеното. Но все пак може да се запои в царския син любов към малките форми, което ще бъде много по-безопасно. Ако ме заподозрат, ще кажа, че съм мислил само за подводните дребосъци и че съм забравил да поставя в програмата на сина предварителното условие, че това, което не е подводно, не трябва да се обича. В най-лошия случай царят ще ми отнеме ордена на великия Клупник, но не ще ми отнеме и главата, а това е нещо много по-скъпо, което не би ми го върнал даже самият Напоксер, владетелят на микроцитите!“
— Защо мълчите, достойни господа? — запитал Миногар. — Мисля, че трябва незабавно да започнем работа, няма по-свято нещо от царската заповед!
— Нали мисля — казал бързо Филонауто, а Диоптрик и Амасид допълнили едновременно:
— Ние сме готови!
Решили по стар обичай да се затворят в стаята със стени от смарагдови люспи, която отвън била запечатана с подморска смола, а самият Негацист, господарят на планетарния успех, поставил на печата своя герб — „Тиха вода“. Вече никой не можел да се бърка в тяхната работа, едва след като дадат знак, че са свършили всичко, и захвърлят през клапата в мисловия вир несполучливите проекти, ще произнесат великото име, ще махнат печата и ще започне големият празник по случай раждането на царския син.
Достойните се хванали за работа, но не им споряло. Никой не мислел как да вкара в царския син истините, които Хидропс им казал, а как да надхитри царя и тримата си неръждаеми другари в тази трудна творческа работа.
Царят бил нетърпелив, вече осем дни и нощи стоели затворени неговите синотворци, а с нищо не показвали, че работата отива към своя разумен край. Четиримата се мъчели да дочакат на кого от тях ще се изчерпят силите и тогава някой бързо да вмъкне кристала в мрежичката на клишето, което ще накара царският син да бъде благосклонен към него.
Жаждата за власт се събуждала в Миногар, а във Филонауто страстта за богатства — каквито му обещали микроцитите, — взаимна омраза изпитвали Амасид и Диоптрик.
Филонауто изчерпал по този начин своето търпение, но не и силите си и казал:
— Не разбирам, достойни господа, защо нашата работа толкова много продължава? Царят ни посочи директивите, от които трябваше да се ръководим, ако бяхме ги изпълнили, царският син щеше да бъде готов. Вече се съмнявам, вашата мудност ми подсказва нещо, което има някаква друга връзка и няма нищо общо с желанията, които са скъпи на нашия владетел. Ако продължава така, съобщавам ви с най-голямо съжаление, че ще се чувствувам задължен да изложа Ротон сепаратум, това е написано…
— Донос! За това ли говорите, ваша светлост — изсъскал Амасид, като прикривал своята ярост с блестящите си хриле, че чак шамандурите на ордените му затреперили. — Но моля, моля и аз с позволение, ваша светлост, неизвестно откога, е обхванат от треска и унищожи вече осемдесет перлови клишета, които изхвърлихме, понеже към формулата за обичта към древните форми не остана никакво място на заповедта за забрана на любовта към това, което не е подводно! Какво ще кажете, благородни Филонауте? Мисля, че това бе твърде силен довод, повторен осемдесет пъти, достатъчно, за да те затворят в дома на предателите или лудите, и ти ще бъдеш свободен да избереш къде да отидеш — при едните или при другите!
Филонауто също искал да се защити от край до край, но Миногар го изпреварил и казал:
— Кой може да допусне, благородни Амасиде, че между нас има такива хора, та ние сме чисти като медуза без петънце, — кристални, — но нали по неизвестни причини и ти единадесет пъти се отказваше, когато трябваше да вложиш в клишето това, от което трябва да се отвращава царският син, ти прикачи веднъж триразделната опашка, веднъж емайлиран гръб на сина, два пъти ококорени очи, три пъти двойната коремна броня и две червени искри, хм, и не знаеше, че всички тези белези могат да се отнасят за Диоптрик, съродителя на царския син, и ти желаеше да вкараш в душата на принца омраза към този велик мъж.
— А защо Диоптрик на края на клишето написваше непрекъснато думата презрение — за съществата, на които името им завършва на „ид“? — попита Амасид. — И ако за това става дума, защо самият той, милостивият Миногар, не знаеше защо към предметите, които принцът не трябва да търпи, включваше упорито Убрелантните перки? Не видя ли, че тронът и перките си приличат като две капки вода?
Настанала невероятна тишина, прекъсвана от слабо плискане. Достойните дълго се набеждавали, измъчвани от противоречиви мнения. На края образували помежду си партии — Филонауто и Миногар се споразумели, че синът от клишето трябва да има симпатия към всичко, което е малко. Също така принцът трябвало да прави път на всички дребни същества. Филонауто мислел за микроцитите. Миногар — само за себе си, понеже бил най-малък. Диоптрик изведнъж се сетил за формулата, която би направил Амасид най- висок сред тях. Последният се сетил, че може да се смали. Помислил също, че може да подкупи дворцовия обущар, който да подплати подметките на Диоптрик с плочки от тантал, поради което ще бъде ненадминат с високия си ръст и така ще навлече омразата на принца върху себе си.
След това те бързо направили син от клишето и когато изхвърлили ненужния материал през клапата, започнало великото тържество по случай раждането на сина.
Когато клишето с принцовия проект се доизпичало, а почетната стража застанала елегантно пред детската пещ, от която трябвало да излезе истинският владетел на аргонавтиците, Амасид решил да действува. Дворцовият обущар, който бил подкупен, доставял все нови и нови парчета тантал за подметките на Диоптрик.
Принцът в този миг бил под наблюдението на по-млади металурзи, а Диоптрик, като се огледал в голямото дворцово огледало, разбрал с ужас, че вече е по-висок от своя враг, а принцът имал програмирана
