— Те намериха ли… някое друго разрешение?
— Те?… Не.
Рохан искаше да попита за още нещо, но не се решаваше. Думите се спираха на устните му. Хорпах го гледаше, сякаш чакаше нещо. Но Рохан не знаеше нищо — нима командирът можеше да допусне, че той сам, на своя глава, е измислил нещо по-съвършено от всички учени, от кибернетиците и стратезите, заедно с електроните мозъци, които имаха на разположение. Това беше безсмислица. А той въпреки всичко търпеливо го гледаше. Мълчеха и двамата. От крана равномерно падаха капки вода — необикновено звънко в абсолютната тишина. И от това мълчание се роди нещо, от което Рохан се вцепени. Цялото му лице, кожата му от врата до челюстите, започна да се свива, да става сякаш тясна, когато гледаше насълзените, неизказано стари в момента очи на Хорпах. Нищо не виждаше освен тези очи. Беше разбрал вече. Кимна бавно с глава. Сякаш казваше „да“. „Разбираш ли?“ — питаше погледът на астрогатора. „Разбирам“ — отговаряше с поглед Рохан. Но постепенно колкото по-ясно разбираше това, толкова по-остро чувствуваше, че е невъзможно. Че никой няма право да изисква такова нещо от него, дори и самият той. И продължаваше да мълчи. Мълчеше, но сега вече се преструваше, че за нищо не се сеща, че не знае; хващаше се за наивната надежда, че щом нищо не е казано, това, което е преминало от очи в очи, може да бъде отречено. Може да се излъже, че това е недосетливост — защото разбра, почувствува, че Хорпах никога няма да му каже сам. Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Седяха, без да се помръднат. Погледът на Хорпах омекна, вече не изразяваше очакване, нито подканваща настойчивост, а само съчувствие, сякаш казваше: „Разбирам. Добре. Така да бъде.“ Командирът спусна клепачи. Още малко и неизказаното щеше да изчезне и двамата щяха да се държат така, сякаш нищо не беше се случило. Но този отместен поглед се оказа решаващ. Рохан чу собствения си глас:
— Ще отида.
Хорпах въздъхна тежко, но Рохан, обхванат от паника, в която го хвърли произнесената от него дума, не забеляза това.
— Не — каза Хорпах. — Няма да отидеш така…
Рохан мълчеше.
— Не можех да ти го кажа… — продължи астрогаторът. — Нито можех да търся доброволец. Нямам право. Но ти сам знаеш вече, че не можем да си отидем така. Единствено сам човек може да влезе там… и да излезе. Без шлем, машини и оръжие.
Рохан едва го чуваше.
— Сега ще ти представя моя план. Ще си помислиш върху него. Можеш да го отхвърлиш, защото всичко това все още си остава между нас двамата. Смятам да стане така: кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Ще изпратя там два автоматични всъдехода без хора. Ще привлекат вниманието на облака, който ще ги унищожи. В същото време ще тръгне трета кола. С човек. Това е фактически най-големият риск, защото трябва да стигне с нея до възможно най-близкото разстояние, за да не върви пеша през пустинята и да губи време. Запасът от кислород ще стигне за осемнадесет часа. Имам фотограми на цялата теснина и околността й. Смятам, че не трябва да се върви по трасето на досегашните експедиции, а да се стигне колкото може по-близко до северния край на платото с кола и след това да се слезе пеша надолу по скалите, до горната част на теснината. Ако те изобщо се намират някъде, то те са там. Там са могли да оцелеят. Теренът е тежък, много пещери и пукнатини. Ако ги намериш всичките или само някой от тях…
— Именно. Как да ги взема? — попита Рохан и почувствува как го бодна в гърдите чувството на злобно удовлетворение. На това място планът рухваше. Колко леко го бе прежалил Хорпах…
— Ще имаш подходящо средство. То леко замайва. Има такива. Разбира се, ще ти бъде необходимо само в случай че намереният не иска да върви. За щастие те могат да вървят в това състояние.
„За щастие…“ — помисли си Рохан. Стискаше юмруци под масата, като се стараеше Хорпах да не забележи това. Не се страхуваше. Още не. Всичко беше прекалено, нереално…
— В случай че облакът… се заинтересува от тебе, трябва да легнеш неподвижно на земята. Помислих за някакъв препарат за подобен случай, но ще ти подействува с голямо закъснение. Остава само прикритието на главата, токовият симулатор, за който говореше Сакс…
— Има ли такова нещо вече?… — попита Рохан.
Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса му. Но остана спокоен.
— Не. Но може да се направи за един час. Мрежа, скрита в косата. Апарат с генераторче за токов ритъм, зашит в яката на комбинезона. Сега… давам ти един час. Бих ти дал повече, но с всеки следващ час намалява шансът да ги спасим. И без това вече е незначителен. Кога ще вземеш решение?
— Вече взех.
— Глупчо. Не чуваш ли какво ти говоря? Онова беше само за да разбереш, че не можем да тръгнем…
— Нали знаете, че и без това ще тръгна…
— Няма да тръгнеш, ако не ти позволя. Не забравяй, все още аз съм командир тук. Пред нас стои проблем, в сравнение с който не представляват нищо каквито и да било амбиции.
— Разбирам — каза Рохан. — Вие не искате да се чувствувам принуден?… Добре. Тогава… това, което си говорим сега, влиза ли в уговорката?
— Да
— Тогава искам да зная какво бихте направили на мое място?
Да се сменим… в обратен ред… Хорпах помълча малко.
— А ако ти кажа, че не бих отишъл?
— И аз тогава няма да тръгна. Но зная, че вие ще ми кажете истината…
— И няма да тръгнеш? Честно? Не, не… Зная, че това е ненужно…
Астрогаторът стана. Тогава стана и Рохан.
— Вие не ми отговорихте.
Астрогаторът го погледна. Беше по-висок и по-широк в раменете. Очите му приеха същия уморен вид, както в началото на разговора.
— Можеш да тръгваш — каза той.
Рохан машинално се изправи и тръгна към вратата. Тогава астрогаторът направи едно движение, сякаш искаше да го спре, да го хване за рамото, но Рохан не видя това. Излезе, а Хорпах остана неподвижен — изправен край затварящата се врата и дълго стоя така.
НЕПОБЕДИМИЯТ
Първите два всъдехода се спуснаха по пандуса на разсъмване. В първите лъчи на слънцето сенките на дюните бяха още пълни с тъмнината на нощта. Силовото поле се отвори, за да направи проход за машините, и отново се затвори, като проблесна със синкави светлини. На задното стъпало на третата, съвсем близко до кърмата на кръстосвача, в комбинезон, без шлем и защитни стъкла, само с малката маска на кислородния апарат, седеше Рохан, обхванал колена с ръце, защото в това положение му беше удобно да гледа подскачащата стрелка на секундомера. В горния ляв джоб на комбинезона му имаше четири ампули за инжекции. В десния — тънко пресовани таблетки хранителен концетрат, а джобовете на наколенките му бяха пълни с малки инструменти: малък индикатор за радиоактивно излъчване, малък магнитен индикатор, компас и микрофотограметрична карта на терена, не по-голяма от пощенска картичка, която трябваше да се гледа със силна лупа. Тънко пластмасово въже опасваше шест пъти кръста му, а цялото му облекло нямаше никакви метални части. Той изобщо не чувствуваше телената мрежа, скрита в косата му — освен ако нарочно раздвижеше кожата на главата си; не чувствуваше и тока, който течеше по нея, но стига да натиснеше с пръст яката, можеше да усети действието на зашития там микропредавател: вътре равномерно цъкаше твърдото цилиндърче и можеше да се напипа пулсът му.
На изток имаше една червена ивица и вятърът вече се будеше и режеше пясъчните върхове на дюните. Слелият се с края на хоризонта зъбер на кратера сякаш започна да потъва в червенина. Рохан вдигна глава: двустранна връзка с кораба нямаше да има, защото един предавател веднага би издал присъствието му. Но в ухото му имаше не по-голямо от костилка приемниче; „Непобедимият“ можеше поне от време на време да му изпраща сигнали. Точно в този момент апаратчето проговори и сякаш някакъв глас се обади в самата му глава.
