— Тогава какво? Значи те са го преустроили? Значи той е под техен контрол?
„Всички казват «те» — помисли си Рохан. — Сякаш «те» наистина са живи, разумни същества…“
— Протонът го знае. Сигурно само връзката се е разстроила.
— Защо тогава стреля в нас?
Отново стана тихо.
— Не знаете ли къде е сега? — попита този, който тогава не беше в командния пункт.
— Не. Последното съобщение беше в единадесет. Кралик ми каза. Видели са как се върти из пустинята.
— Далече ли е?
— Какво, страх ли те е? На около деветдесет мили оттук. За него това е почти един час път. Даже по- малко.
— Стига вече сте преливали от пусто в празно — ядосано се намеси боцман Бланк и показа острия си профил върху фона на мигащите цветни лампички.
Всички замълчаха. Рохан бавно се обърна и се отдалечи също тъй тихо, както беше дошъл. Мина покрай две лаборатории: в голямата светлините бяха загасени, в малката светеше. Той видя светлината, която падаше в коридора през илюминаторите на тавана. Надникна в лабораторията. Около кръглата маса седяха само кибернетици и физици — Язон, Кронотос, Сарнер, Ливин, Саурахан и още един, който в сянката на косо поставената преграда, гърбом към тях, програмираше големия електронен мозък.
— …има две ескалационни разрешения, едното е анихилационно, другото — самоунищожението, а останалото е въпрос на уговорка — говореше Саурахан.
Рохан не прекрачи прага. Отново се спря и започна да подслушва.
— Първият ескалационен вариант се състои в пускането в действие на лавинен процес. Необходим е антиматериомет, който ще влезе в теснината и ще остане там.
— Един беше вече там… — каза някой.
— Ако бъде без електронен мозък, ще може да действува дори и тогава, когато температурата надмине един милион градуса. Необходим е плазмомет; плазмата не се бои от скалата на звездната температура. Облакът ще постъпи както преди — ще се опита да го задуши, да влезе в резонанс с командните устройства, но няма да има никакви такива устройства, нищо друго освен субядрена реакция. Колкото повече материя влезе в реакцията, толкова по-буйна ще стане тя. По този начин може да се привлече на едно място и да се анихилира цялата некросфера на планетата.
„Некросфера… — помисли си Рохан — аха, та тези кристалчета са мъртви: няма други като учените, винаги ще намислят някое хубаво ново название…“
— Най-много ми харесва вариантът със самоунищожаването — каза Язон. — Но как си представяте това?
— Състои се в следното: трябва най-напред да се стигне до обособяване на два големи „облакомозъка“, а след това те да бъдат сблъскани — целта е всеки от облаците да сметне другия за конкурент в борбата за съществуване…
— Разбирам, но как искате да направите това?
— Не е лесно, но е възможно, ако, разбира се, облакът е псевдо-мозък, тоест ако не притежава способността да разсъждава…
— Но все пак по-сигурен е вариантът с понижаването на средната степен на облъчването… — каза Сарнер. — Достатъчни са четири водородни заряда от петдесет до сто мегатона на всяко полукълбо — заедно не повече от осемдесет… Океанската вода ще се изпари и ще увеличи облачната обвивка, ще се покачи албедо и отседналите симбионти няма да могат да им осигурят необходимия минимум енергия за размножаване…
— Изчислението е опряно на несигурни данни — възрази Язон.
Като видя, че започва спор на специалисти, Рохан се отдръпна от вратата и си тръгна. Вместо с асансьора той тръгна към каютата си по витата стоманена стълба, която обикновено не се употребяваше от никого. Минаваше една след друга плочите на отделните сектори. Видя как в ремонтната зала групата на Дьо Врие святка с оксижените си около тъмнеещите неподвижни фигури на големите арктани. Видя отдалече кръглите илюминатори на корабната болница, в която горяха теменужни слаби светлини. Някакъв лекар в бяла престилка премина безшумно по коридора, зад него един бордов автомат носеше комплект лъскави прибори. Рохан отмина празните, тъмни столови, клубните помещения, библиотеката и накрая стигна до своя сектор. Премина покрай кабината на астрогатора и се спря на средата на пътя, обхванат сякаш от внезапно желание да подслуша и него, но иззад гладката повърхност на вратата не долиташе никакъв звук, нито лъч светлина, а кръглите илюминатори бяха плътно затворени с докрай завинтени винтове с медни глави.
Едва в каютата си той отново почувствува умора. Ръцете му висяха отпуснато, той седна тежко на койката, събу с крака обувките си и опря глава на кръстосаните си ръце. Седнал така, той гледаше слабо осветения от нощната лампичка таван, разделен по средата от една пукнатина в синия лак, с който беше боядисан.
Не от чувство за отговорност беше обикалял из кораба, не от любопитство към разговорите и към живота на другите хора. Той просто се страхуваше от тези нощни часове, защото тогава при него се връщаха картини, които не искаше да си спомня. От всички спомени най-лош беше този за човека, който бе убил с изстрел отблизо, за да не може той да убива другите. Трябваше да постъпи така, но от това не му ставаше по-леко. Знаеше, че ако сега загаси лампичката, ще види отново същата сцена, ще види как онзи човек със слаба, безумна усмивка върви подир люлеещата се в дланта му цев на вайера, как прекрачва падналото на камъните тяло без ръка.
Този мъртвец беше Ярг, който се върна, за да загине така глупаво след своето чудесно спасение, а след секунда онзи щеше да падне върху трупа му с разкъсан и димящ на гърдите комбинезон. Напразно се опитваше да забрави тази картина, която сама се явяваше пред очите му, чувствуваше острата миризма на озон, горещата ръкохватка, която тогава стискаше с изпотените си пръсти, и чуваше скимтенето на хората, които после влачеше задъхан и запъхтян, за да ги върже като снопи; и всеки път близкото, познато, сякаш внезапно ослепяло лице на поразения от вайера му човек го караше да потръпне с израза на отчаяна безпомощност.
Нещо изтрака; беше паднала книгата, която бе започнал да чете още в базата. Беше отбелязал страницата с бял лист, но не бе прочел нито един ред — кое по-напред. Той се намести на койката. Помисли за стратезите, които обмисляха сега плановете за унищожаване на облаците, и устата му се изкриви в презрителна усмивка. „Всичко това няма никакъв смисъл… — мислеше той. — Искат да унищожат… собствено ние също, всички ние искаме да ги унищожим, но с това няма да спасим никого. Регис е необитаема, човекът няма какво да търси на нея. Тогава откъде се взима у нас тази упоритост? Все едно че онези са убити от буря или земетресение. Никакви съзнателни намерения, никаква враждебна мисъл не се е изпречила на пътя ни. Мъртъв процес на самоорганизация… струва ли си да прахосваме всичките си сили и енергия, за да го унищожим, и то само за това, че отначало го смятахме за спотаен враг, който най-напред от засада е нападнал «Кондор», а после нас? Колко такива невероятни, чужди на човешкия разум явления може да крие в себе си Космосът. Трябва ли навсякъде да пристигаме с унищожителна мощ на борда на корабите си, за да разбием всичко, което е противно на нашето разбиране за нещата? Как го нарекоха те — некросфера, следователно има също некроеволюция — еволюция на мъртвата материя, може би лираните са имали думата тука; Регис е била в техния периметър; може би са искали да я колонизират, когато техните астрофизици са предвидили, че Слънцето им ще се превърне в Нова… може би това е била последната им надежда. Ако бяхме в такова положение, разбира се, щяхме да воюваме, да разбиваме тази черна кристална сбирщина, но сега?… На разстояние един парсек от базата, отдалечена на толкова много светлинни години от Земята — в името на какво стоим ние тук, губим хора; защо през нощите стратезите търсят най-добрия анихилационеи метод, та нали и дума не може да става за някакво отмъщение…“
Ако до него беше Хорпах, в този момент той би му казал всичко това. „Колко смешно и налудничаво едновременно е това «покоряване на всяка цена», това «героично съществувание на човека», това желание да се заплати за смъртта на другарите, които са загинали, защото са ги изпратили на явна смърт… Просто бяхме непредпазливи, прекалено много доверие оказахме на антиматериометите и индикаторите, извършихме грешки и носим последствията от тях. Ние, само ние сме си виновни.“ Той мислеше със
