проводимост…
— Знаете ли това, докторе, или гадаете? — попита астрогаторът.
Това беше един странен разговор, защото всички гледаха напред в екрана, на който, вече без посредничеството на сондата, се виждаше „Циклоп“; той се движеше плавно, но въпреки това не много уверено, защото на моменти се отклоняваше от курса си, сякаш не беше сигурен къде точно отива. Той няколко пъти стреля, преди да улучи ненужната вече телесонда.
Всички видяха как тя пада като блестящ факел.
— Единственото, което съм в състояние да си представя, е резонансът — каза след кратко колебание кибернетикът. — Ако тяхното поле е интерферирало в честотата на самовъзбуждането на електронния мозък…
— А силовото поле?
— Силовото поле не екранира магнитното.
— Жалко — сухо забеляза астрогаторът.
Напрежението постепенно спадаше, понеже „Циклоп“ вече явно не се насочваше към кораба майка. Разстоянието между тях, минимално до преди минута, започна да расте. Изтръгнатата от човешките ръце машина се насочи към просторите на северната пустиня.
— Главният инженер да ме замести — каза Хорпах, — а останалите, моля, да слязат долу.
ДЪЛГАТА НОЩ
Рохан се събуди от студ. В полусън той се свиваше под одеялото, заровил лице в постелята. Опитваше се да покрие лицето си с ръце, но му ставаше все по-студено. Знаеше, че трябва да се отърси от съня, но отлагаше този момент, без да си дава сметка защо. Изведнъж той седна на койката в непрогледната тъмнина. Ледена струя го облъхна право в лицето. Той скочи и като псуваше тихо, потърси пипнешком климатизатора. Когато си лягаше, беше толкова задушно, че беше преместил ръчката на пълно охлаждане.
Въздухът в малката кабина бавно се затопляше, но той не можеше вече да заспи, полуизлегнат под одеялото. Погледна светещия циферблат на ръчния си часовник — беше три часът корабно време. „Отново само три часа сън“ — помисли си той ядосано. Все още му беше студено. Съвещанито беше продължило много, бяха се разотишли към полунощ. „Толкова приказки за нищо“ — помисли си той. Сега, в тази тъмнина, какво ли не би дал, за да се намери обратно в базата, да не помни нищо за тази проклета Регис III, за нейния мъртвешки кошмар. Болшинството от стратезите съветваха да се издигнат в орбита, само главният инженер и главният физик от самото начало поддържаха мнението на Хорпах, че трябва да останат колкото се може по-дълго. Шансът да се намерят четиримата изчезнали от групата на Реняр беше едно на сто хиляди, а може би и по-малко. Само на голямо разстояние от полесражението те биха могли да се спасят от атомния ад, ако, разбира се, не бяха загинали преди това. Рохан би дал всичко, за да се увери, че астрогаторът не стартира само заради тях — че в това не играят роля и други съображения. Тук всичко изглеждаше другояче, а съвсем иначе щеше да изглежда в сухите думи на рапорта, в спокойната светлина на базата, където ще трябва да се каже, че са изгубили половината от експедиционните машини, главното оръжие — „Циклоп“ с антиматериомета, който щеше да представлява от днес нататък допълнителна опасност за всеки кораб, който би кацнал на планетата, че са загубили шест души убити, а освен това половината от хората, докарани в болницата, години наред, а може би и никога нямаше да могат да летят. А след като са изгубили хората, машините и най-добрите съоръжения, са избягали — как другояче би могло да се назове сега завръщането, ако не обикновено бягство — от микроскопичните кристалчета, творения на малката пустинна планета, мъртви остатъци от лиранската цивилизация, която толкова отдавна е надмината от земната! Но беше ли Хорпах човек, който се съобразява с подобни неща? Може би той сам не знае добре защо не стартира. Може би разчита на нещо. Но на какво?
Наистина — биолозите смятаха, че има шанс да се победят мъртвите насекоми с тяхното собствено оръжие. Щом този вид еволюира, разсъждаваха те, може да повлияе на по-нататъшната му еволюция. Трябва най-напред в голям брой хванати екземпляри да се предизвика мутация, наследствени промени от определен тип, които при размножаването ще преминат в следващите поколения и ще обезвредят цялата тази кристална раса. Тази промяна трябва да бъде съвсем специална, такава каквато ще даде резултат, а същевременно ще създаде у новия вид ахилесова пета, слабо място, където може да се нанесе удар. Но това бяха истински приказки на теоретици: те си нямаха понятие каква трябва да бъде тази мутация, какво изменение трябва да се направи и как да се проведе, как да се хване голямо количество от тези проклети кристалчета, без да се предизвика нова битка, в която можеха да понесат поражение, по-тежко и от вчерашното. А дори и да успеят във всичко това, колко време ще трябва да чакат ефекта на понататъшната еволюция? Та това не са дни и седмици. Значи трябва да обикалят около Регис като на въртележка една година, две години, а може би и десет години?! Всичко това заедно нямаше никакъв смисъл. Рохан усети, че пак е сбъркал нещо с климатизатора: отново бе станало горещо. Той стана, отметна одеялото, изми се, облече се бързо и излезе.
Асансьора го нямаше. Той го извика и докато чакаше в нарушавания от светлинките на индикатора полумрак и чувствуваше в главата си тежестта на безсънната нощ и на пълните с напрежение дни, той се вслуша през шума на кръвта в слепоочията в нощната тишина на кораба. От време на време нещо изгъргорваше в невидимите проводници, от долните сектори долиташе заглушеното похъркване на пуснатите на празен ход двигатели, защото корабът все още беше в пълна стартова готовност. Сух, метален на вкус, дъх идваше от отвесните шахти от двете страни на платформата, където се намираше той. Вратата се отвори и той влезе в асансьора. Слезе в осмия сектор. Там коридорът завиваше по дължината на главната броня, осветена с верига сини лампички. Той вървеше, без да знае накъде. Машинално вдигаше крака където трябваше и прекрачваше високите прагове на херметичните прегради, докато накрая забеляза сенките на хората от разчета на главния реактор. Помещението беше тъмно, само на пултовете светеха няколко скали. Хората стояха пред тях в сгъваеми кресла.
— Мъртви са — каза някой. Рохан не го позна. — Искаш ли да се хванем на бас? В радиус от пет мили имаше хиляда рентгена. Няма ги вече. Можеш да бъдеш спокоен.
— За какво тогава стоим тук? — измърмори друг. Рохан позна не по гласа, а по мястото, което заемаше — при гравиметричната контрола, — че това е боцманът Бланк.
— Защото старият не иска да се връща.
— А ти щеше ли да се върнеш?
— Какво друго може да се направи?
Там беше топло и из въздуха се носеше специфична миризма, изкуствен аромат на бор, с който климатизаторите се мъчеха да разпръснат миризмата на нагряващите се по време на работа пластмасови и метални плоскости на бронята. В резултат на това се получаваше смес от миризми, която не може да се срещне никъде другаде освен в осмия сектор. Рохан стоеше така, че седналите не можеха да го виждат, беше опрял гръб о пенопластовата тапицерия на преградата. Не за да се скрие: той просто не искаше да се намеси в разговора.
— Той може сега да дойде… — обади се някой след кратко мълчание. Тъй като се беше навел напред, за момент се показа лицето му, половината розово, половината жълто от блясъка на контролните лампички, с които стената на реактора сякаш гледаше сгушилите се край нея хора. Рохан, както и всички останали, веднага се сети за кого става дума.
— Имаме поле и радар — отвърна неохотно боцманът.
— Какво ще ти даде полето, като се приближи на един билиерг?
— Радарът няма да го допусне.
— На мене ли казваш това? Та аз го познавам като собствения си нож.
— И какво от това?
— Какво ли, има антирад, устройства за смущение…
— Но нали той е разстроен. Електронен луд…
— Хубав луд. Ти беше ли в командния пункт?
— Не. Бях тук.
— Аз пък бях. Жалко, че не видя как целеше сондите ни.
