веднага голяма зигзаговидна светкавица прониза атакуващия облак. „Циклоп“ не беше употребил страшното си оръжие: само създадените от облака силови полета се бяха сблъскали с неговото силово прикритие. Сега, облепено с дебел слой вряща чернилка, то сякаш внезапно се материализира, ту се издуваше като огромен мехур от лава, ту се свиваше и тази странна игра продължи доста време. Наблюдаващите имаха чувството, че скритата от очите им машина се мъчи да отблъсне безбройните нападатели, които ставаха все повече и повече, защото все нови и нови облаци се спускаха като лавини на дъното на теснината. Вече не се виждаше блясъкът на силовата сфера, а само в глухата тишина продължаваше страховитата борба на две неживи, но огромни сили. Най-после някой от застаналите пред екрана въздъхна: в потрепващия черен мехур се образува тъмен улей; облакът се превърна в огромен смерч, който се издигна на върховете на най-високите скали и захванат за невидимия противник долу, се завъртя бясно горе в километричен Малстрьом, като проблясваше опалносиньо. Никой не промълви нито дума, всички разбраха, че облакът се опитва да смачка по този начин енергетичния мехур, в който машината се намираше като ядка в черупка.
Рохан с крайчеца на окото си видя как астрогаторът отваря уста, за да попита застаналия до него главен инженер дали полето ще издържи — но не каза нищо. Не успя.
Черният вихър, стените на теснината, гъсталакът, всичко това мигновено изчезна. Гледката беше такава, сякаш на дъното на теснината беше изригнал вулкан. Стълб от дим и кипнала лава, скални парчета и накрая — голям, обгърнат от воали пара облак се стрелна нагоре, докато парата, получила се вероятно от кипящата вода на потока, достигна километър и половина височина, където кръжеше телевизионният ретранслатор. „Циклоп“ беше пуснал в действие антиматериомета си.
Никой в командния пункт не се и помръдна, не се обади дори, но същевременно никой не можеше да овладее обхваналото го чувство на отмъстително удовлетворение: това, че то беше неразумно, не намаляваше неговата сила. Можеше да се приеме, че облакът най-после беше намерил подходящ противник. Всички връзки с „Циклоп“ се бяха прекъснали в момента на атаката и от този момент хората виждаха само това, което им предаваха през седемдесетте километра потрепваща атмосфера ултракъсите вълни на летящата сонда. За битката, която се беше разразила в затворената теснина, научиха и хората извън командния пункт. Тези от екипажа, които бяха заети с разглобяването на алуминиевата кабина, захвърлиха работата си. Хоризонтът на североизток засия, сякаш оттам щеше да изгрее второ слънце, по- силно от увисналото в средата на небето; след това този блясък изчезна в един стълб от дим, който започна да се събира в огромна гъба.
Техниците, които следяха действието на телесондата, трябваше да я изтеглят от полесражението и да я издигнат на четири километра височина. Едва тогава тя излезе от зоната на силните въздушни течения, предизвикани от непрестанните експлозии. Не се виждаха затворилите теснината скали, косматите склонове, нито черният облак, който беше излязъл от тях. Екраните се пълнеха с кипящи вълни от огън и дим, нашарени от параболите на пламтящи парчета; акустичните индикатори на сондата непрестанно предаваха ту по-силен, ту по-слаб грохот, сякаш значителна част от континента бе обхваната от земетресение.
Това, че чудовищната битка не свършваше, беше повече от удивително. След няколко десетки секунди дъното на теснината и цялата местност около „Циклоп“ трябваше да се нажежат до температурата на топене, скалите започнаха да се снижават, срутваха се и се превръщаха в лава и наистина вече се виждаше карминовият блясък на нейния поток, който бе започнал да си пробива път към изхода на теснината, на няколко километра от центъра на боя. Хорпах за момент помисли, че електронните изключватели на антиматериомета са засекли, защото изглеждаше невъзможно облакът да продължава атаката срещу такъв унищожителен противник, но това, което се показа на екрана, когато по нова заповед сондата бе издигната още по-високо, до границите на топосферата, доказа, че той греши.
Сега зрителното поле обхващаше около четиридесет квадратни километра. На този издълбан от теснини терен започна странно раздвижване. С привидно забавени движения (така изглеждаше само поради отдалечеността на наблюдателния пункт) от покритите с утайки скални склонове, от доловете и пещерите бликаха все нови и нови черни кълба, те се издигаха, съединяваха се, концентрираха се в движение и бързаха към полесражението. Може би за минута всичко изглеждаше така, сякаш непрестанно спущащите се в самия център тъмни лавини щяха да задушат атомния огън, щяха да го смажат и изгасят със самата си маса, но Хорпах познаваше енергетичните резерви на построеното от човешки ръце чудовище.
Един оглушителен, непрестанен гръм, който се носеше откъм високоговорителите, изпълни командния пункт; същевременно трикилометрови пламъци пронизаха тялото на атакуващия облак и после бавно започнаха да се въртят, като се превърнаха в нещо като огнена мелница, цели пластове въздух трепереха и се огъваха от високата температура, чийто източник започна да се премества.
„Циклоп“ по неизвестни причини тръгна назад и без да прекъсне нито за момент да се сражава, започна бавно да се оттегля към изхода на теснината. Може би неговият електронен мозък беше предвидил възможността атомните експлозии да подкопаят скалните склонове, които биха могли да се срутят върху машините, и макар че тя щеше да излезе невредима и от такова положение, това би затруднило свободното й маневриране. Важното беше, че сражаващият се „Циклоп“ се опитваше да излезе на открито пространство и в кипналите вълни вече не се различаваше кое е огънят на антиматериометите му, кое е димът на пожара, кои са частите на облака и кое е лавата на срутващите се скални стълбове.
Изглеждаше, че размерите на катаклизма са достигнали вече своята кулминация. В следващия миг обаче стана нещо невероятно. Картината пламна, нажежи се до ужасна ослепителна белота, покри се с милиарди избухвания и при новата вълна антиматерия бе унищожено всичко около „Циклоп“ — въздухът, разбитите парчета, парата, газовете и димът, — всичко това бе превърнато в твърдо излъчване, то разпука на две теснината и на пространство с радиус един километър затвори облака в обятията на анихилацията и излетя във въздуха, като че ли беше изхвърлено от катастрофа в самата вътрешност на планетата.
„Непобедимият“, който беше на седемдесет километра от епицентъра на този чудовищен удар, се залюля, сеизмичните вълни преминаха през пустинята, транспортьорите и енергоботите на експедицията, струпани до пандуса, подскочиха на местата си, а след няколко минути от планините долетя горещ вихър, опърли светкавично лицата на хората, които търсеха прикритие зад машините, и като вдигна стена от виещи се пясъци, полетя нататък в голямата пустиня. Някое парче сигурно беше улучило телевизионната сонда, макар че тя се намираше на тринадесет километра от центъра на катаклизма. Връзката не се прекъсна, но поради многото смущения приеманата картина значително се влоши. Измина една минута и когато димът бе отнесен малко настрани, Рохан, напрягайки поглед, видя следващия етап на сражението.
То не беше още свършило, както той беше склонен да допусне преди малко. Ако атакуващите бяха живи същества, унищожението, на което бяха подложени, сигурно щеше да принуди следващите редици да отстъпят или поне да се спрат пред прага на разпаления ад, но там мъртвото воюваше с мъртво, атомният огън не угасна, промени само формата и посоката на главния си удар — и тогава Рохан за пръв път разбра, или по-скоро се досети без думи как са изглеждали битките, водени някога на пустинната повърхност на Регис III, в които едни роботи са смазвали и разбивали други; с какви форми на селекция си е служила мъртвата еволюция и какво означаваха думите на Лауда, когато казваше, че псевдонасекомите като най- добре приспособени са победили. И същевременно му хрумна мисълта, че тук някога вече е ставало нещо подрбно, че мъртвата, нерушима, зафиксирана чрез слънчевата енергия в кристалчетата памет на билионния облак сигурно съдържа знания за подобни схватки, че именно с подобни самотници, тежко бронирани гиганти, с атомни мамути от рода на роботите, е трябвало да воюват преди стотици векове тези мъртви трошички, които на пръв поглед не представляваха нищо в сравнение с всеунищожаващите, пронизващи свободно скалите пламъци на изпразванията. Това, което им е позволило да преживеят и което е станало причина металните стени на тези чудовища да бъдат разпрани като някакви дрипи и разхвърляни из голямата пустиня, която е засипала с пясък скелетите на някога прецизните електронни механизми — това е някаква невероятна, неописуема смелост, ако може да се употреби тази дума за кристалчетата на титанския облак. Но каква друга дума имаше той за това?… И въпреки усилията си той не можа да сдържи своето възхищение при вида на по-нататъшните му действия, след цялата досегашна хекатомба…
Защото облакът продължаваше нападенията си. Сега вече на повърхността му, по цялото гледано отвисоко пространство, едва се подаваха тук-там най-високите върхове. Всичко друго, цялата насечена от теснини местност изчезна в прилива на черните вълни, които се носеха концентрично от всички страни, за да се втурнат в огнения улей, в центъра на който беше скритият зад щита на потрепващия блясък „Циклоп“.
