метра по-надолу се виждаше широка площадка, от която се спускаше гола скала, издигнала се над щръкналите мъртви четковидни храсти. Но от тази спасителна площадка го отделяше въздух. Погледна нагоре, беше слязъл най-малко двеста метра надолу, а може би и повече. Шумът на разтуптяното му сърце сякаш раздвижваше въздуха. Той примигна няколко пъти, бавно, пипнешком — като сляп започна да развива въжето. Нали няма да си до такава степен луд… каза нещо в него. Като се придвижваше косо надолу, той достигна най-близкия храст. Острите израстъци бяха покрити с пласт ръжда, която се издигаше във въздуха при докосване. Той го докосна, като очакваше нещо, без сам да знае какво. Но не се случи нищо. Чу се само сухо, поскърцващо шумолене, той дръпна по-силно, храстът не мръдна, тогава го обви с въжето при корена, дръпна още един път… във внезапен прилив на смелост обви още два храста, подпря се с крака и дръпна с всички сили. Те не се помръднаха, впили се здраво в разпуканата скала. Започна да се спуска, отначало успяваше да прехвърли част от тежестта на тялото си върху скалата, благодарение на триенето на подметките, но скоро се олюля и увисна. Все по-бързо пропускаше въжето под коляното си, като го спираше с дясната си ръка, и накрая, като огледа внимателно мястото, спусна се на площадката. Опита се да изтегли въжето, като го дръпна за единия край. Храстите не го пущаха. Дръпна няколко пъти. Беше се закачило. Той седна на площадката и дръпна с цялото си тяло, въжето внезапно полетя във въздуха с отровно свистене и го удари по врата. Рохан целият потрепера. Остана така няколко минути, защото краката му бяха прекалено отмалели, за да се реши да продължи. Но затова пък видя фигурата на човека, който вървеше долу. Сега тя беше по-голяма. Стори му се странно, че е така светла: а имаше нещо странно и във формата на главата или по-скоро в шапката. Грешка би било да се смята, че е оставил най-лошото зад себе си. Откровено казано, той и не помисли това; все пак се надяваше, но както се оказа по-късно — напразно. Нататък пътят беше много по-лек, но мъртвите, скърцащи от ръжда храсти отстъпиха място на други храсти — лъскави, мазно-черни, с телени плетеници, обсипани като с дребен плод с надебелявания, които той веднага позна.
От време на време от тях бликваха със слабо бръмчене ивици дим и се виеха във въздуха, тогава той замираше — не за дълго, иначе никога нямаше да стигне дъното на теснината. Известно време се спускаше, яхнал скалната греда като кон, после тя стана по-широка и не толкова стръмна, така че той можеше да слиза по нея, но с усилие, помагайки си с ръце; ала едва ли си даваше сметка какво точно прави през време на това продължително слизане, защото вниманието му беше раздвоено; понякога се налагаше да мине толкова близо до димящите храсти, че техните телени четки дращеха комбинезона му. Но ивиците дим проблясваха на светлината като искри и не се приближиха нито веднъж до него. Когато най-после стигна сипея, само на неколкостотин крачки от дъното, което се белееше със сухите си като кости камъни, часът беше вече дванадесет. Беше слязъл до зоната на черните храсти; склонът, по който се спускаше, беше до половината осветен от високото слънце. Сега можеше да прецени колко дълъг път е изминал, но дори не погледна назад. Хукна надолу, като се стараеше да прехвърля колкото се може по-бързо тежестта на тялото си от единия крак на другия; но огромната маса на сипея започна да пълзи заедно с него, като все по-силно тракаше. Изведнъж съвсем близо до изсъхналия поток един сипей се свлече под краката му и Рохан така падна, че кислородната му маска се свлече, а самият той се търколи чак на десетина метра надолу. Беше вече готов да скочи и да хукне, без да гледа, че е целият натъртен, защото се страхуваше, че човекът, който беше видял отгоре, ще се скрие от очите му (и двата склона бяха пълни с дупки на пещери), когато нещо сякаш го предупреди; преди още да разбере, той се хвърли обратно на ръбестите камъни и остана върху тях с разперени ръце. Върху него падна лека, хвърлена отвисоко сянка и с все по-силно бръмчене, което монотонно се усилваше, обхващайки всички регистри — от писък до басов тон, се спусна над него черно, безформено кълбо. Може би трябваше да затвори очи, но той не направи това. Последната му мисъл беше дали зашитото в яката апаратче не се е повредило от рязкото падане. После замря като парализиран — сам си го наложи. Не движеше очи и въпреки това виждаше как развълнуваният облак увисва над него, как спуска надолу едно лениво, виещо се пипало, видя отблизо неговия край — приличаше на гърло на мастиленолъскав смерч. Почувствува с кожата на черепа, на бузите, на цялото си лице топлия допир на въздуха като раздробено на милиони частици дихание. Нещо допря комбинезона на гърдите му, обгърна го почти непроницаем мрак. Изведнаж виещото се като миниатюрен смерч пипало се прибра в облака. Бръмченето стана остро. Чувствуваше го дълбоко в черепа си. После то отслабна. Облакът се понесе почти отвесно нагоре, превърна се в черна, простряла се от единия до другия склон мъгла, пръсна се на отделни, концентрично въртящи се кълба, които плъзнаха в неподвижния кожух на растителността и изчезнаха. Още дълго време остана да лежи неподвижно като мъртъв. Дойде му на ум, че това може би вече е станало; че той може би няма вече да знае нито кой е, нито откъде се е взел тук, нито какво трябва да прави, и го скова такъв страх, че изведнъж седна. Внезапно го напуши смях. Та нали, щом може да мисли така, следва, че е оцелял. Значи облакът нищо не му е направил, значи той, Рохан, го е излъгал. Мъчеше се да овладее този кретенски смях, който се надигаше в гърлото му и разтърсваше цялото му тяло. „Това е само истерия“ — помисли си, като се надигна. Беше се почти успокоил. Поне така му се струваше. Поправи кислородната си маска и се огледа. Човекът, когото беше видял отгоре, го нямаше, но чу неговите стъпки. Сигурно беше отминал това място и беше се скрил зад срутената скала, която преграждаше теснината до половината. Хукна след него. Шумът от стъпките ставаше все по-силен и странно висок. Сякаш човекът имаше железни обувки. Тичаше и усещаше болка, която пробождаше единия му пищял от глезена до коляното. „Сигурно съм си изкълчил крака…“ — помисли си той, като гребеше отчаяно с ръце, отново не му достигаше кислород, беше се почти задушил, когато най-после забеляза човека. Онзи вървеше право напред с механична, голяма крачка, като стъпваше от камък на камък. Близките скали с подобно на плясък ехо повтаряха шума на стъпките му. И внезапно Рохан усети, че в него всичко изтръпва. Това беше робот, а не човек. Един от арктаните. Изобщо не беше помислял за съдбата им, за това, какво беше станало с тях след катастрофата; когато облакът ги нападна, те се намираха в средния транспортьор. До арктана му оставаха само няколко десетки крачки. В същия момент Рохан видя, че лявата ръка на арктана виси безжизнена; беше счупена, а неговата някога лъскава, изпъкнала броня е изподраскана и смачкана. Разочарованието беше голямо, но въпреки това Рохан след миг почувствува едно облекчение при мисълта, че поне в по-нататъшното търсене ще има такъв другар. Искаше да извика робота, но нещо го накара да се въздържи и само ускори крачките си, отмина го, застана на пътя му и зачака, но два и половина метровият гигант сякаш изобщо не го виждаше. Част от приличната му на чиния радарна антена беше — Рохан видя това отблизо — строшена, а на мястото, където преди се намираше обективът на лявото око, зееше дупка с неправилна форма. Но той продължаваше да върви сигурно с огромните си крака, като само влачеше малко левия. Когато разстоянието между тях стана само няколко крачки, Рохан му извика, но машината вървеше право към него като сляпа и той се принуди в последния момент да отстъпи от пътя й. Изтича повторно при робота и поиска да го хване за металната лапа, но той си я издърпа с безразлично, плавно движение и продължи да крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също е станал жертва на атаката и че не ще може да разчита на него. Но му беше тежко да остави безпомощната машина на произвола на съдбата, освен това го обзе любопитство — къде всъщност беше тръгнал роботът, защо той се движеше, като избираше по възможност по-равен път, сякаш имаше някаква определена цел. След кратко колебание (през което време роботът се отдалечи на няколко десетки метра) Рохан го последва. Машината достигна основата на сипея и започна да се изкачва, без да обръща ни най-малко внимание на каменните потоци, полетели изпод широките му стъпала. Изкачи се до средата на сипея и изведнъж падна на камъните и се търколи надолу, като продължаваше да движи крака във въздуха, нещо, което при други обстоятелства може би щеше да накара наблюдателя да се засмее. После стана и отново продължи да се катери. Рохан бързо се обърна и се отдалечи, но дълго след това до него долиташе шумът от свличането и повтарящото се тежко, метално шляпане, което скалите многократно откликваха като ехо. Рохан тръгна бързо, понеже пътят по плоските, покрили коритото на потока камъни беше сравнително равен и бе леко наклонен надолу. От облака нямаше и следа, само от време на време потрепването на въздуха над склоновете свидетелствуваше за кипящата в черния гъсталак енергия. Така Рохан достигна до най-широката част на теснината, която преминаваше на това място в обградена от полегати скали долина. Някъде, на два километра оттук, се намираше скалната врата, мястото на катастрофата. Едва сега почувствува колко ще му липсва олфактометричният индикатор, който би му помогнал в търсенето на човешки следи, но този апарат беше много тежък, за да се носи на гръб. Трябваше да се оправя без него. Той се спря и огледа последоватено скалите. И дума не можеше да става, че някой се е скрил в самия метален гъсталак. Оставаха само пещерите, дупките и пукнатините в скалата, от мястото си той видя четири; погледът му не можеше да проникне във вътрешността им поради
