високите прагове с отвесни стени, които не предвещаваха леко изкачване. Затова реши най-напред да погледне във всяка пещера поотделно. Още преди, на борда на кораба, бе обсъдил с лекарите и психолозите къде трябва да се търсят изчезналите, тоест къде биха могли да се скрият те. Но това всъщност малко можеше да му помогне, защото беше невъзможно да се предвиди държането на поразени от амнезия хора. Това, че четиримата се бяха отделили от останалите хора на Реняр, показваше тяхната, отличаваща ги от другите активност; а че следите на четиримата не се разделяха чак до мястото, до което ги бяха проследили, даваше известни надежди, че те могат да бъдат открити заедно. Разбира се, ако изобщо бяха още живи и ако над скалната врата не бяха се пръснали в различни посоки. Рохан претърси последователно две малки и четири големи пещери, входовете на които бяха по-леснодостъпни, и можеше само за няколко минути без каквато и да било опасност да се качи там по косо наредените големи скални плочи. В последната от пещерите откри полузалени от вода метални остатъци; отначало Рохан ги взе за скелета на втория арктан, но те се оказаха извънредно стари и не му напомняха нито едно от конструктивните решения, които познаваше. В плиткото езерце, което се виждаше само благодарение на отразената от гладкия, сякаш полиран таван дневна светлина, лежеше странен продълговат предмет, наподобяващ кръст; беше дълъг около пет метра; неговата външна обвивка отдавна се беше разпаднала и се бе смесила с калта в червеникава от ръждата тиня. Рохан не можеше да си позволи да разглежда продължително необикновеното находище, което може би представляваше останки от някой макроавтомат, унищожен от победилия в мъртвата еволюция облак. Запомни само неясните контури на някакви съединения и пръти, които са служили по-скоро за летене, отколкото за ходене; но часовникът все повече го подканваше да бърза й той, без да се бави, се зае с претърсването на следващите пещери. Те бяха толкова много, понякога, гледани от дъното на долината, приличаха на изпълнени с мрак прозорци по високите скални стени, а подземните коридори и ходове, обикновено залени с вода, които често водеха към отвесни кладенци или към фонтани с ледени пенливи струи, така се виеха, че не се решаваше да се спусне дълбоко в тях. Имаше само едно малко фенерче със сравнително слаба светлина, което се оказа безпомощно в просторните пещери с високи тавани и многоетажни помещения. Най-после, премалял от умора, седна на огромен, огрян от слънчевите лъчи плосък камък пред една току-що претърсена от него пещери и започна да дъвче късовете пресован концентрат, като пиеше вода от потока, за да преглъща по-лесно сухите залци. Няколко пъти му се стори, че чува бръмченето на долитащия облак, но това сигурно беше шумът от сизифовите усилия на арктана, който щурмуваше насипите. След като изяде скромните си запаси, се почувствува по-бодър. Най-странното за него беше това, че всъщност все по-малко се съобразяваше с опасното съседство — защото черният храсталак беше плъзнал по всички склонове.
Слезе от издатината пред пещерата, където се беше спрял, и тогава видя по сухите камъни от другата страна на долината нещо като ръждиви петна. Когато се приближи, разбра, че тия петна са следи от кръв. Бяха напълно изсъхнали и променили цвета си и ако скалата не беше почти като варовик, сигурно нямаше да ги забележи. Известно време се опитваше да установи в каква посока е вървял раненият човек, но това не му се удаде. Тръгна наслуки нагоре из долината, като си мислеше, че човекът сигурно е бил ранен по време на схватката на „Циклоп“ с облака и се е отдалечил от това място. Следите се пресичаха, изчезваха на няколко места, но накрая го доведоха близо до една от първите пещери, които вече беше претърсил. Толкова по-голяма беше изненадата му, когато се оказа, че край входа й започва отвесна, прилична на кладенец пукнатина, която преди не беше забелязал. Там водеха кървавите следи. Рохан приклекна, наведе се над полутъмната дупка и въпреки че беше готов и за най-лошото, не успя да овладее сподавения си вик, защото видя загледаната право в него с празните си очни кухини озъбени глава на Бенигсен; позна го по златните рамки на очилата, стъклата на които по някаква случайност бяха оцелели и ярко блестяха в светлината, отразена от наведената над този скален ковчег варовикова плоча. Геологът беше увиснал между камъните, затова тялото му бе останало вертикално. Рохан не искаше да остави така тези човешки останки, но когато, превъзмогвайки себе си, се опита да вдигне трупа, почувствува през дебелия плат на комбинезона, че той се разпада в ръцете му. Усиленото (под въздействие на слънцето, което надничаше тук всеки ден) разлагане вече беше извършило своето. Рохан само отвори ципа на предния джоб на комбинезона и извади от него личния знак на учения; преди да си тръгне, с голямо усилие вдигна една от скалните плочи наблизо и покри с нея скалния саркофаг.
Това беше първият. Чак след като се отдалечи, Рохан си помисли, че би трябвало да провери радиоактивността на трупа; нейната степен би могла донякъде да хвърли светлина върху съдбата на Бенигсен и останалите, защото високата радиоактивност би означавала, че умрелият се е намирал близо до мястото на атомния конфликт. Но беше забравил да направи това, а сега вече нищо не беше в състояние да го накара да вдигне обратно надгробния камък. Същевременно Рохан разбра колко голяма роля в търсенето играе случайността, защото преди беше претърсил околността на това място, и то, както му се струваше, съвсем основно.
Осенен от нова мисъл, бързо тръгна по кървавата следа, за да намери началото й. Тя водеше — почти по права линия — надолу в долината, сякаш се насочваше към мястото на атомното сражение. Но няколкостотин крачки по-нататък следата внезапно зави встрани. Геологът беше изгубил огромно количество кръв, което правеше още по-невероятен фактът, че въпреки това беше се отдалечил толкова много. Камъните, които от времето на катастрофата не бе докоснала нито една капка дъжд, бяха целите опръскани с кръв. Рохан се покатери по клатещите се големи камъни и се озова в обширна, прилична на нощви вдлъбнатина под голата скална издатина. Първото нещо, което видя, беше неестествено голямата подметка на металното стъпало на робот. Той беше легнал настрани и беше почти разполовен от изстрели, по всяка вероятност изстрели на вайер. Малко по-нататък беше приседнал, опрян на камъка, присвит почти на две, човек с шлем, чиято изпъкнала повърхност беше почерняла от сажди. Беше мъртъв. Вайерът още висеше в отпуснатата му длан, като докосваше камъка с лъскавото си дуло. Рохан отначало не посмя да докосне седналия мъртвец, само се опита — така както беше приклекнал — да погледне лицето му, но и то беше обезобразено от разлагането, както и лицето на Бенигсен. Тогава той позна широката плоска геоложка чанта, провесена през смалените сякаш рамене на седналия. Беше самият Реняр, командирът на нападнатата в кратера експедиция. Степента на радиоактивност показваше, че арктанът е бил разтрошен от изстрели на вайер, индикаторът зарегистрира характерното наличие на изотопи на редки елементи. Рохан искаше да вземе също така личния знак на геолога, но този път не се реши на това. Само откопча чантата, защото за това не беше нужно да се докосва тялото. Но чантата беше пълна с парчета от минерали. След кратко колебание той само откърти с ножа си прикрепения към кожата на чантата монограм на геолога, скри го и като погледна още веднъж от един висок камък неподвижните тела, се помъчи да проумее какво всъщност се е случило тук. Изглеждаше така, сякаш Реняр беше стрелял в робота, но защо? Може би роботът беше нападнал и него, и Бенигсен? Впрочем би ли могъл поразен от амнезия човек да се отбранява от каквото и да било нападение? Виждаше, че няма да разреши загадката, а му предстоеше още търсене. Отново погледна часовника си. Наближаваше пет. Ако трябваше да разчита само на своя запас от кислород, би трябвало вече да се връща. Тогава му дойде на ум, че може да вземе кислородните бутилки от апарата на Реняр. Свали целия апарат от гърба на трупа. Едната от бутилките беше още пълна. Той остави своята бутилка и започна да трупа камъни върху трупа. Това му отне почти един час, но сметна, че умрелият и без това щедро му се е отплатил, като му е дал своя запас от кислород. Когато малката могилка беше готова, Рохан се сети, че нямаше да бъде лошо, ако си осигуреше оръжие, каквото несъмнено представляваше още пълният малък вайер. Но и този път хрумването му дойде късно и трябваше да си отиде с празни ръце.
Наближаваше шест; беше така уморен, че едва влачеше краката си. Имаше още четири тонизиращи таблетки, глътна една и след минута стана, почувствувал прилив на сили. Нямаше понятие откъде да започне по-нататъшното търсене и затова тръгна напред, към скалната врата. До нея оставаше още около един километър, когато индикаторът даде знак, че радиоактивността се увеличава. Засега беше все още ниска и той продължи нататък, като внимателно се оглеждаше на всички страни. Теснината криволичеше и затова повърхността само на част от скалите носеше следи от стопяване; колкото повече се приближаваше, толкова повече се виждаше специфичната, напукана глазура, накрая видя огромни камъни, целите покрити със застинали мехури, защото повърхността им беше кипяла от термичните удари. Всъщност нямаше какво повече да прави тук, но въпреки това продължаваше да върви напред; сега вече индикаторът леко цъкаше, все по-бързо и по-бързо, стрелката играеше лудо по скалата и танцуваше по деленията. Най-после видя отдалече остатъците от скалната врата, съборени в една котловина, която приличаше на водно езеро, застинало по чудноват начин в момент на силно вълнение, повърхността на скалите се беше превърнала в
