има някакво значение? Не знам. Има толкова неща, които не знам. Това ме кара да се чудя за какво е цялото образование, щом то ме е оставило също толкова невежа за важните неща. Ти нямаш никакво участие във възпитанието ми. Човекът, когото познавах като свой баща, Дейн, беше стар и разсеян, но мисля, че е подозирал нещо и не мога да кажа, че сме били ужасно близки. Вероятно това обяснява някои от проблемите ми с мъжете, най-вече с по-възрастните. Надявала съм се да получа обичта от бащата, който никога не съм имала? Отново не знам. Препрочетох написаното дотук и осъзнах, че звучи като че ли се опитвам да те виня за всичко. Но не е така. Знам, че доскоро не си имал представа за мен. Вярвам, че ако си знаел, си щял да вземеш някаква роля — просто го вярвам. Такъв човек ми се струваш.
След като открих и знаех, че и ти знаеш, първоначално не можех да разбера защо не идваш при мен. Вярно е. И ме нарани, както мисля, че можеш да предположиш. Но след това се почувствах по-добре, усетих, че така трябва да бъде. Щяхме да се виждаме по работа и да се разбираме чудесно. Възхищавах ти се и мисля, че ти чувстваше същото спрямо мен. Поне се надявам да е така.
Ти си имаше своето семейство, момчетата. Виждаш ли? Знам всичко за моите полубратя. Но аз имах своя живот — напрегнат и обществен, а в лично отношение истинска каша. Вярвай ми, ти не се нуждаеше от него. Мисля, че си взел мъдро решение. И с всички тези по-възрастни мъже, с които търсех връзка, на които се надявах да се харесам чрез работата си и след това исках да отида по-далече, да направя отношенията лични — Крис Лок, после Гейб, Арон Ренд — е, едва ли трябва да ти се изповядвам, но бяха тези и още много други. Половината от клиентите ми. И всички тези връзки стигнаха до задънена улица. Те и не можеха да стигнат другаде. Имах огромна нужда и изисквания и развалях всичко. Мисля, че това е една от истинските причини никога да не дойда при теб. Ти бе нещо свещено. Част от мен искаше да можем да поговорим, поне да признаем какво сме един за друг. Но пък нещо ми казваше, че това ще бъде погрешно решение. Като толкова други, които съм взимала.
По някакъв начин можех да постъпя най-добре като не казвам нищо. Можех да гледам как запазваш достойнството си и се справяш със загубата на мама и на съпругата си. И вероятно можех да се поуча от това. Започнах да го приемам като един вид разговор с теб. Като пример. И тъй като нямахме никаква призната връзка, можех да те запазя за себе си и да не правя обичайните си грешки. Това има ли някакъв смисъл?
Ейб, истината е, че не се чувствам на място в живота си тук и никога няма да се почувствам. О, знам, че изглеждаше тъкмо обратното. Майка ми сенаторката и нейните връзки. Всичко бе оставено за мен — коя съм и каква роля ще играя. Политиката. Каква станах. Затова завърших юридическото училище и направо започнах Работа тук за областната прокуратура и Крис Лок и аз… е, ти знаеш за това.
Мислех, че ме обича. Знам, че го обичах.
Но след това — след като Крис и мама умряха, — сякаш всичко пропадна. Бях направила и невъзможното, за да се харесам на мама, след това на Крис. И изведнъж никой от тях не бе тук и всичките причини, които имах, за да правя това, което правех, изчезнаха.
Тогава започна да се появява ужасяващата истина, че не съм тази, за която съм се мислила. Никога вътрешно не съм била тази личност. Но също и никога не съм отделила време за себе си, за да осмисля нещата и да разбера каква съм, щом не съм такава.
Единственото нещо, което знаех, единственото одобрение, което търсех, беше мама. Тя беше щастлива с това, защото бе такава — едно политическо животно. Намираше своята идентичност и себестойност чрез целите и проблемите, като бе непрекъснато заета и свързана с хора. Аз работех като доброволка, вършех добри дела, борех се за потиснатите и това беше тайната на щастливия живот.
Но, Ейб, това не беше моят живот. Той беше на Лорета. След това внезапно нея я нямаше и аз бях нейната очевидна наследница, трябваше да изживея живота й, да бъда като нея. Да бъда пълнокръвно превъплъщение на майка си през цялото време. Всички искаха от мен да вляза в нейната роля, в нейната кожа и да продължа делото й.
Това не е от нещата, които веднага осъзнаваш — че живееш в лъжа и че всичко това не си ти. Но получаваш достатъчно главоболия и спазми и преставаш да спиш спокойно, защото живееш два или три отделни — не, противоречащи си — живота. И един ден, дори и да не си най-умният човек на земята, след няколко години започваш да стигаш до същината. И какво правиш? Всички зъбчати колелца се въртят. Не можеш просто изведнъж да зарежеш всичко. Особено когато цялата ти личност се стреми да се хареса. Казваш на училището, в което преподаваш на доброволни начала, или на кварталния комитет, който председателстваш, или дори на шефа си, че се нуждаеш от малко разтоварване и намаляване на работата, от време за развитие, но сякаш говориш на чужд език. Само още един курс, Илейн, още един мандат в борда, още един платежоспособен клиент.
И ако си на мое място, когато най-сетне се стигне до това, се съгласяваш да останеш. Защото се нуждаеш от одобрението им. От всичките им одобрения. Дълбоко в душата си имаш нужда те да те харесват. Ти си нищо, ако не се харесваш на някого. Имаш нужда да бъдеш обичан. Затова си казваш…
Не, не ти, аз.
Затова продължавам да си казвам, че ще бъде скоро. Ще спра за момент, ще изляза от мелницата. Няма да е толкова драстично, като пълна смяна на професията, а само една дълга ваканция, за да си направя нов план и различен подход.
И, междувременно, всеки един ден, толкова отчаяно нещастна.
Аз мамя годеника си; той мами мен. Шефът ми ме предава. Залавям друг от моите покровители, на когото в миналото съм вярвала, доверявала съм се, с когото съм работела, на когото съм разчитала и с когото, разбира се, съм спала — в още едно предателство, много по-гадно. Сега няма никаква цялостност дори в системата, в чиято полза толкова усърдно работех и в която все още ми се иска да вярвам. Но вече не мога. Всичко — кариерата ми, личният ми живот, самото право, Ейб — всичко това не действа.
И внезапно осъзнах, че не бих могла да понеса още един удар. Бях на погрешното място и вършех погрешни неща. Това щеше да ме убие.
Трябваше да променя всичко.
Не можех да кажа на никого, дори на скъпата ми помощничка, една жена на име Трея Гент. Тя щеше да е разумна и да ми каже, че трябва да остана и да променя и усъвършенствам нещата, но не вярвам това да стане. Повече не. Загубих цялата си вяра в живота. Има толкова много неща, които не бих могла да й кажа. Маменето на Джонас. Други неща. Най-вече не бих могла да понеса нейното неодобрение.
Затова си тръгвам. Това е правилното нещо и съм щастлива. Чист разрив, без обяснения и очаквания към мен.
Освен това за теб.
Това няма нищо общо с теб.
И двамата го прочетоха на автобусната спирка, след това отнесоха пакета и куфарчето в колата. По пътя към къщи започнаха да разискват стряскащото разкритие. Илейн напускаше страната. Билетът от „Алиталия“ беше за 6:15 сутринта, след като бе застреляна. Гейб Тори? Арон Ренд, партньорът на Кларънс Джекмън? Половината от клиентите й? Но после тежестта на всичко стана прекалено голяма и те се умълчаха.
Къщата близнак бе тиха. Когато влязоха, откриха, че Рейни е заспала на дивана пред телевизора. Орел бе отишъл в стаята си и сега спеше, напълно облечен и с отворена уста върху неоправеното си легло. Навън в тъмната дневна Рита тихо хъркаше на сгъваемото си легло в ъгъла зад своя параван, имитиращ японски стил.
Отново прочетоха писмото, този път заедно на кухненската маса с една светната лампа над главите им. Когато стигнаха до последния ред, Трея покри ръката на Глицки със своята и леко я стисна. Прочете на глас: „Това няма нищо общо с теб“.
— Знам го — отвърна той. — Умът ми го знае. — Въздъхна продължително. — Ще ми кажеш, че е прекалено късно да се обадя на Диз, нали.
Трея погледна зад него към часовника над фурната — 12:20.
