— Разбира се, народът си запазва правото да възрази, ваша светлост.
Мумията прие злостно изражение и се наведе надолу, без да смекчава тежестта на погледа си. После кимна рязко.
— Разбира се — каза той. Неизказана, но ясно разбираема бе следващата му мисъл: „Направете ми това удоволствие!“ Съдията тропна за последен път с чукчето си, после предостави свидетеля обратно на защитата.
Харди отново се обърна към Логан. Ако Шарън Прат си мислеше, че последните въпроси са били несвързани с делото, тя би се шокирала от това, което щеше да последва. Но съдията току-що му бе дал достатъчно свобода и ако имаше намерение да се възползва от нея, то сега бе времето.
— Господин Логан, участвахте ли миналата година в транспортен инцидент на ъгъла на Пета и Маркет?
Свидетелят нервно се размърда на мястото си и прочисти гърло.
— Да. Някой пресече пътя на колата ми. Едва не ме убиха.
— Вие също едва не ударихте двама пешеходци, като преминахте на червено, нали?
— Не можах да спра. Какво друго очаквате?
Харди не отговори на въпроса му. Вместо това попита:
— По време на този инцидент бяхте ли под влияние на наркотици или алкохол?
Логан самоуверено се надигна.
— Абсолютно не. И никой не ме обвини в нищо.
Но пък на тези думи Харди имаше отговор:
— Не е ли вярно, че след като сте бил арестуван и заведен в документите на полицията, всички обвинения, свързани с този инцидент, са били отхвърлени от областния прокурор?
— Ами, да, това…
— И сте наясно, че лично господин Тори е взел решението?
— Нямаше никакво…
Харди повиши тон:
— Да или не, господин Логан? — После подчерта отново: — Да или не?
— Да, но…
Харди настоя:
— Това е „да“ за стенограмата, нали?
Логан мразеше подобни признания, но не бе сигурен какво знае защитата и какво може да докаже.
— Да — той почти изплю думата като горчив хап.
— Благодаря ви — каза Дизмъс. След като сега в стенограмата бе свързал Висър с Логан и с Тори, адвокатът бе готов поне да се върне към първоначалната си теза. Той хвърли поглед към Хил и си помисли, че вероятно си е въобразил почти конспиративното кимване на съдията — със сигурност, мина му през ума, Мумията вече вероятно е изморен. — Господин Логан, познавате ли жертвата в това дело, Илейн Уейджър?
— Да. Професионално, не лично.
— С други думи я познавахте като адвокат тук в града?
— Извинете ме, господин Харди? — прекъсна го съдията. — Благодарен съм ви, че виждам започването на редица въпроси, свързани с един от титулярите в това дело и може би това е добър момент, ако Народът не възразява — добави натъртено той, — да обявим край на днешното заседание и да продължим утре. Беше доста дълга сесия и съм сигурен, че всички ние можем да се възползваме от времето, за да обмислим днешните събития. Има ли някакви възражения? — Нямаше. — Добре тогава. Съдът се разпуска.
37
Глицки не изчака свидетелските показания на Логан. Веднага след като Джин Висър бе извинен, след като го чу да казва от свидетелското място, че Ридли Бенкс е бил в офиса му на кей 38 в нощта на изчезването си, той хукна към коридора и нагоре до отдел „Убийства“.
Половината от хората му бяха в стаята и вдигнаха поглед. Те го приветстваха топло още с влизането му. С чувство на задоволство лейтенантът си помисли, че неговите момчета не си падат много по почитането на авторитети. Всъщност те доста приличаха на него, опитвайки се да вършат изключително опасната си работа по възможно най-добрия начин, независимо от всички бариери, поставяни от медиите, политиците, шефовете. И изведнъж разбра, че не му пука особено дали ще продължи да работи тук или не — да се опитат да го уволнят е все едно
— Какво търсим? — попита го Пол Тию, след като попълни заповедта за претърсване на офисите на Висър и Логан. Харди, който бе предал писмото на Илейн на съдия Томасино, заедно със статията на Джеф Елиът в „Икзаминър“ и няколко думи до какво е стигнал, му бе казал, че съдията вероятно ще подпише заповедите. Те се опитваха да открият какво е станало с Ридли Бенкс. Ако сега някой инспектор от отдела искаше да хвърли един поглед в тези офиси и да събере доказателства за три убийства, можеше да бъде сигурен, че Томасино няма да има нищо против да сътрудничи. И тъй като Логан вече бе заподозрян, а не невинен свидетел, който дава показания, не бе необходимо присъствието на вещо лице.
— Най-общо казано — отвърна Глицки, — всичко. Оръдие, наркотици, отхвърлени чекове, свидетелства за борба. Разпердушинете проклетите места. Висър може и да е застрелял Ридли там, където си е седял, и ако го е направил, сигурно е оплискал всичко.
Тию вдигна поглед, изпълнен с въодушевление. Марсел Лание стана от мястото си и се присъедини към тях. Глицки му кимна. Тук бе и Джордж Батавия. Сара Евънс се бе заслушала. До този момент екипът не бе напълно наясно с всички усложнения на тайното разследване на лейтенанта. Сега бе започнало да им проблясва, че става дума за убийство на ченге. Техният колега Ридли бе част от това. — Говорим за пълно разследване, нали?
— Всеки може да участва — каза Глицки, като го включи в плановете си. — И то възможно най-скоро. Двамата ще се размърдат веднага щом съдът се разпусне. Обзалагам се.
— Ти идваш ли, Ейб? — попита Джордж.
Ако Винсънт Харди бе тук, със сигурност на баща му щеше да се наложи да му позволи да си обръсне главата.
— Аз изобщо не съм бил тук — каза Глицки. — Това не се е случило.
Онова, което наистина ставаше, бе, че Глицки смяташе да започне собствено разследване, въоръжен със снимката на Илейн, която пазеше в бюрото си. Мускетарите вече бяха събрали информация от шейсет и седем заведения за хранене или почивка около Мейдън Лейн, затова лейтенантът трябваше да приеме или че теорията му е била погрешна или че те са задавали неправилния въпрос.
Той избра второто.
Илейн бе оставила Трея в „Ренд и Джекмън“ в пет и половина, за да се срещне с някого, когото е познавала и с когото е имала уговорка. Връщала се е към офиса, когато е била застреляна. И не е била сама. Мейдън Лейн бе пешеходна улица. Мястото бе достатъчно отдалечено, за да може Глицки, дори и без да взема предвид състоянието на тялото, да изключи възможността да е изхвърлена от някоя кола. Лейтенантът застана до бюрото си и започна да изследва картата на града, която бе залепил на стената веднага щом го направиха шеф на отдела — Върху картата, на мястото на смъртта на Илейн, все още имаше забита карфица с червена главичка.
Почувства се като идиот, сякаш бе изгубил много ненужно време да изпраща хлапетата по следите на умната му идея за пространството около мястото, където е била убита. Защото сега, четейки картата, беше очевидно, че това съвсем не бе кръг. Тя не е била навън за приятна разходка. Било е след полунощ и тя се е връщала вкъщи по най-прекия път от определено място, което вероятно, както сега осъзнаваше, беше повече или по-малко по права линия на две координати — офисът на „Ренд и Джекмън“ на Монтгомъри и Буш и ъгълът на Мейдън Лейн и Грант Авеню.
Още повече, ако проследеше улиците, които смяташе за логични — онези, по които
