посъветвал Тори, тя не трябваше да позволява това да се случва пред очите й, не, господа. Това нямаше да бъде обичайна практика в Сан Франциско, не и докато тя е областен прокурор. Нали затова бе избрана — да разтърси статуквото и да постави началото на нова ера.
Шарън трябваше пределно ясно да покаже, че офисът й забелязва очевидната алчност на Рич Макнийл за по-високи приходи и за повече пари, от които не се нуждае. Тук Прат трябваше да бъде защитник на обикновените хора, това бе нейният шанс да докаже на традиционните силови структури, че старите методи вече не вършат работа. Според нея, това не бе обикновен конфликт между собственик и наемател. Ставаше дума за истинско престъпление на човек от средната класа, от типа нарушения, които съвременното общество прекалено често толерира — а Шарън се бе посветила на идеята да го накаже.
Така че градът и област Сан Франциско отправиха криминални обвинения срещу Рич Макнийл — присвояване в големи размери, лъжесвидетелстване, заговор за извършване на измама. Ако делото стигнеше до съд със съдебни заседатели и те го признаеха за виновен по всички точки, Рич Макнийл щеше да прекара четири години в щатския затвор.
Това не беше пенсионирането, за което си бе мечтал.
Точно когато Харди се извръщаше от прозореца с намерение да поиграе дартс, телефонът на бюрото му звънна.
— Дизмъс Харди.
— Дизмъс? — попита гласът. — Що за име е това?
— Това е името, което са ми дали родителите ми, добрият крадец от Калвари. С кого разговарям?
— Добрият крадец. Това е страхотно. Дизмъс. Даш Логан е. Съжалявам, че ми отне толкова време да ти се обадя. Бях толкова зает, колкото би бил еднокрак мъж, който се опитва да изрита няколко задника.
Харди му отвърна саркастично:
— В такъв случай няма да ти отнемам много време. Както споменах и в съобщенията си, представлявам Рич Макнийл и мислех, че можем…
Кратък лаещ смях го прекъсна. От фалшиво бодрият тон по телефона Харди си създаде впечатлението, че Логан вероятно вече е обърнал един — два коктейла.
— О, съжалявам — заяви гласът, — някой край мен каза — нещо. — По жицата се чуваха звуци, които определено сочеха, че Логан се намира в бар. Някъде наблизо звучеше „Да живееш лудо“ на Рики Мартин. — Значи си с Макнийл?
— И неговите петнайсет свидетели — отговори Харди.
— На какво? — Още един несвързан изблик на смях.
Очевидно събеседникът му следеше още някакъв разговор — или нещо, което ставаше пред него. — Според мен, Джери, ако го оставиш да плати, ще ти счупя ръката…
— Виж — прекъсна го Харди, — ако моментът не е подходящ…
— Не. Няма проблем. В момента съм долу в „Юпитер“. Знаеш ли го това място?
Харди го знаеше и потвърди. Барът бе няколко пресечки на юг от Съдебната палата, нещо като съвременна версия на „При Лу Гърка“. Страхотна бърза храна, силна музика, бармани със собствено излъчване — голямо свърталище на пропаднали типове и закостенели пияници.
— Свободен ли си? Защото аз ще съм тук още известно време. Имам среща с клиент. — Гласът се промени, насочи се към нещо друго: — Да, говориш за патката. Чух те. — Отново към телефона: — Е? Харди? Какво ще кажеш? Ако дойдеш тук долу, ще те черпя нещо.
— Аз също имам клиенти, господин Логан. Може би някой друг път. Но наистина бих искал да поговорим.
— По всяко време, когато пожелаеш. Мислиш ли, че можем да се споразумеем?
— Всъщност, говорим за противоположни интереси.
Това сякаш се стори на Логан неочаквано смешно.
— Е,
— Това е едно от нещата, които мислех да обсъдим.
— Ще бъде много кратък разговор.
— Може би. А може би не.
Харди чу потракване на лед до ухото си и почувства пулса на слепоочието си. Това състояние можеше да продължи доста дълго, а точно днес не биваше да се случва.
— Господин Логан… — започна той, но гласът му отново секна.
— Даш, моля те. Всички ме наричат Даш.
Дейвид Фримън се появи на вратата му и Харди вдигна пръст, че след минута ще му обърне внимание. Отново заговори по телефона:
— Дали има време, когато би ти било удобно?
— Тук съм почти всеки ден по това време. Освен това барът е постоянно отворен. Но ако не говориш за споразумение… — Той остави израза недовършен.
— Мисля, че е рано да говорим за това.
— Да, но те смятат да предявят и криминални обвинения и нещата ще станат много скъпи.
— Първо ще трябва да ги докажат, което не могат да направят.
— Да, добре, така мислят всички. Но ще го направят. Просто приятелско напомняне.
— Ще го имам предвид.
— Ще съм тук. — Линията прекъсна.
Харди стисна телефона, осъзнавайки, че най-сетне е успял да се свърже с Даш Логан, само за да не успее да обсъди нищо съществено за случая на клиента си или дори да си уговори някаква среща с него. Погледна надолу към телефона.
— Благодаря много — каза той, —
— Даш. Хм. — Фримън влезе в офиса. — Предполагам, че това е бил неповторимият господин Логан?
— Той самият или негово въплъщение — отвърна Харди, — и поне с толкова нежелание за сътрудничество, колкото ме предупреди. — Внезапната поява на Фримън в офиса му го изненада с неочакваното съвпадение. — Какво те доведе тук, на арената на кръвопролитията? Не ми казвай, че Филис те е напуснала и искаш да го съобщиш първо на мен. Не, не може да е това. Иначе щеше да донесеш шампанско.
— Не е това — разочарова го Фримън. — Скъпата Филис все още е с нас.
Харди сви рамене.
— Е, казвай тогава.
Старият адвокат не отговори веднага и това само по себе си беше учудващо. С ръце в джобовете, небрежно премина до прозореца, погледна навън към улицата, след това се обърна и се облегна на перваза.
— Ако си спомняш, тази сутрин говорихме за твоето обвързване с Коул Бърджис.
— Необвързване — поправи го Харди. — Просто отивах в болницата да поговоря с него, да разбера неговата гледна точка за случилото се. Направих го. Край на историята.
— Означава ли това, че не смяташ да го представляваш?
Харди започна да клати глава, след това погледна възрастния мъж с присвити очи.
— Какво е станало? — попита той, а въпросът продължи да ехти в стаята. — Опитал е да се самоубие, нали? Наистина се е самоубил? Не. Някой друг го е убил, така ли е? Кажи ми, че не е бил Глицки.
Фримън започна да се подхилва.
— Спокойно, Диз, спокойно. Доколкото знам, той е жив и здрав. Опитният ми юридически ум не може да не отбележи, че ти сякаш все още храниш някаква загриженост за него.
— Не е точно така. — Едно инстинктивно потръпване, след което се предаде: — Тръгнах си не съвсем убеден, че самопризнанието е законно.
— Какво имаш предвид?
— Бил е в наркотичен глад и те са му обещали облекчение. Би признал дори, че е убил майка си. По дяволите! Би убил дори майка си, ако го бяха накарали. Във всеки случай, това трябва да е записано на касетата.
