Фримън компетентно поклати глава.
— Не, не е. Никое ченге не е толкова тъпо. Те обещават при изключена камера, след това го поизпотяват на записа. — Той се изправи и тежко въздъхна: — Независимо дали е така или не, момчето сега има доста по-сериозни проблеми от сутринта.
— Бих предприел нещо по въпроса.
— Добре, но очевидно вече нещо е предприето. — Фримън го осведоми за речта на Шарън Прат в Градския клуб.
След края на изложението, Харди се бе свил на стола срещу дивана. Лицето му изразяваше шок и недоверие. Най-накрая от устата му успя да излезе една дума:
— Смърт?
Фримън кимна.
— Недвусмислено. Призоваването му в съда е утре сутрин.
— Но Прат никога не е настоявала за специално отношение.
— Само че сега го прави. Нарича го коренна промяна в политиката си. Иска да спечели успех и избиратели.
Харди все още не можеше да си го представи.
— Коул няма никакви предишни провинения. Никога не са искали смърт за обвиняем без криминално досие. — Фримън нямаше отговор на това, но Дизмъс продължи да спори: — Смъртната присъда не е възможна при нито един…
— Освен ако не се докаже престъпление от особена обществена значимост.
— Но тя не може да се надява да накара съдебните заседатели да го направят. Дори ако е убил Илейн, той е бил пиян или дрогиран, или и двете. Всички го признават, дори и ченгетата. Така че имаме човек без досие и със сериозни психиатрични и наркотични проблеми. Не могат да му дадат смъртна присъда. Не е логично.
— Може би е така, ако си намери добър адвокат. — Навън се смрачаваше и стаята не бе особено светла, но в дрезгавината очите на Фримън проблясваха.
— Не ме гледай така, Дейвид.
Самата невинност, старецът протегна ръка.
— Без погледи — увери го той.
— Не съм казал, че не го е направил. — Харди пое дълбоко въздух и издиша със свистене. — Казах, че самопризнанието му може да е изтръгнато насила. Това не означава, че не го е направил. Има много други улики.
— Сигурен съм, че е така. — Фримън изчака, без да помръдва тъжните си очи. — Но смъртно наказание?
— Не могат да стигнат чак дотам. — Спокойно отговори Дизмъс. — Това очевидно е погрешно.
— Очаквах да се почувстваш по този начин. — Покерджийското лице на стареца не показваше нищо — дори очите му бяха безизразни. — Не искаш случая, разбирам. Но вече си вътре, той мисли, че ти е клиент. Преди си се справял успешно с искания за смъртно наказание. Мразиш Прат и всичко, зад което застава, особено това решение.
Харди рязко се изправи, заобиколи бюрото си, почука няколко пъти по плота с кокалчетата на ръката си, след това се обърна, за да погледне възрастния мъж.
— И какво трябва да направя?
Фримън кимна.
— Мисля, че дойдох тук, за да разбера точно това.
9
Глицки си тръгна от офиса рано, като пъхна видеокасетата със самопризнанията на Коул Бърджис във вътрешния джоб на пилотското си яке. Когато, малко след пет часа, се прибра вкъщи, той нарочно мина през кухнята и надолу по коридора към в стаята вляво, която доскоро беше спалнята на Орел и Джейкъб. Сега Джейкъб беше на деветнайсет и живееше в Милано — синът на наполовина черното ченге всъщност имаше малки роли като оперен баритон. Айзък, най-голямото момче на Ейб, също бе напуснал дома. Беше студент в университета на Лос Анджелис и смяташе да специализира икономика. Орел се бе преместил долу в дневната, в старата стая на Айзък. Глицки направи няколко крачки до видеото, натисна бутона за включване и извади касетата от джоба си. Внезапно мястото му навя стари усещания. Раменете му потрепериха неконтролируемо. Глицки постави касетата върху телевизора и вдигна очи да огледа стаята.
После ги затвори с чувството, сякаш е било вчера, въпреки че бяха минали четири години. Двете момчета имаха двуетажни легла до стената, там, където сега бяха поставили кушетката. А тук, на мястото на буковото барче, бяха долепените им бюра, на които си пишеха домашните и си събираха разни неща. Стаята беше пълна с всевъзможни джунджурии — хокейни стикове и подплънки за ръгби, всякакви топки, спортни и музикални плакати по целите стени. Незаличим аромат, непрестанен шум. Айзък все още си бе вкъщи, в стаята на долния етаж. Растящите момчета изпълваха всяко кътче с жизненост и възможности.
И Фло. Фло, която пее в кухнята или тихо си тананика край масата в дневната, докато оправя сметките. Тя винаги пееше или тананикаше.
Имаше хубав глас, дълбок и богат контраалт. Глицки бе сигурен, че Джейкъб бе наследил таланта си от нея. Жена му не беше особено сантиментална, но обичаше мелодичните балади, филмовите мелодии — „Над дъгата“, „Докато те има“, „Розата“. Още като я чу за първи път, „Неокована мелодия“ й стана любима. Сякаш песента бе част от самата й същност. Тя разресваше косата си, без да забелязва, че си пее и Ейб можеше да прекъсне всяко занимание, омагьосан от момента.
Беше решил да не губи контрол над себе си, но сега, някак си, го бе допуснал. Застанал тук, в старата спалня на момчетата, сред спомени, които никога не се бе опитвал съзнателно да извика, той започна да си позволява отново да чува пеенето й.
О, любов моя, скъпа моя…
Стаята се завъртя около него. Той постави ръка на очите си.
— Господи — прошепна Ейб.
Причерня му и се озова на кушетката, докато се чудеше какво му бе подействало така. В същото време бе напълно наясно какво. Най-сетне се изненада, че по някакъв начин тези пристъпи се появяваха толкова неочаквано.
Причината е в смъртта на Илейн, реши той. Тя бе пробудила всички стари проблеми.
Както и сутрешното интервю с Трея Гент. То все още го глождеше — не само липсата на какъвто и да било резултат около случая Бърджис, но и усещането му спрямо нея.
Вратата на офиса му.
Глупавия и незрял начин, по който се бе отнесъл към посещението на Харди. Той заслужаваше повече човечност.
В дома си не бе под постоянни атаки. Не можеше да бъде видян, не се налагаше да полага усилия, за да крие какво го притеснява. И това — липсата на Фло и по-големите деца, Илейн, всичко бе изплувало за момент на повърхността. Тук, където беше на сигурно място.
Нищо повече.
Добре, сега отново се владееше. Беше в стаята с телевизора. Нямаше никакво заредено оръжие за усилване на паметта. Само четири стени, прозорец, врата и гардероб, някакви евтини и трайни нови мебели. Три стъпки и отново бе до видеото, постави касетата и включи телевизора.
Франи намери Харди, още преди той да излезе от офиса. Беше чула за някакъв страхотен нов ресторант, който трябваше да бъде посетен, и бе успяла да направи резервация в последната минута. Затова вместо в „Шамрок“, дали не могат да се видят в зала „Секвоя“ в хотел „Клифт“?
Тъй като беше само на дванайсетина преки от мястото, където работеше, той й каза, че ще му е удобно.
— Нищо не обещавам, но има доста голям шанс.
