— Добре. Ще пристигна в целия си блясък точно в седем — каза тя с най-обработения си британски акцент.
— Ако не си там, може някой друг да помоли за компанията ми и предполагам, че ще ми се наложи да изляза с друг ескорт.
— Надявам се да го направиш — тихо отвърна той.
— Това е велико проклятие с определен свръхестествен чар, проклятието на мъжете.
— Мога само да си представя.
— Въпреки че сърцето на жената е отдадено на съпруга й.
— Несъмнено. Тогава той ще удвои усилията си да бъде точен.
— В такъв случай, сър, ще възнаградя тези усилия.
— Сърцето му ще политне от тази възможност. До седем, нали?
— До седем. Чао.
Харди усмихнато постави слушалката на вилката.
Не беше помръднал и мускул, когато телефонът отново звънна. Той го вдигна.
— Дизмъс Харди — и Глицки беше на линията, заговаряйки без предисловие:
— Какво правиш?
— Момент да проверя. Струва ми се, че говоря по телефона.
— Ще бъдеш ли там още известно време?
— След час и половина имам среща с Франи.
— Достатъчно ми е.
— За какво?
— Да видиш касетата на Бърджис.
Харди се облегна назад, внезапно стиснал слушалката с две ръце.
— Какво има на нея?
— Взех я вкъщи. Тъкмо я гледах за първи път. Сверявах я с докладите за инцидента. Мисля, че би искал да погледнеш какво съм открил.
Това беше доста необичайно. Въпреки че Харди и Глицки бяха приятели, полицаите нямаха навика да дават доказателствата на адвоката на защитата. Тази роля — наречена ролята на откривателя — беше изключителна привилегия на областния прокурор. Но Харди не смяташе да гледа зъбите на подарен кон.
— Касетата със самопризнанието? — запита той. — Вероятно ще успееш да ме убедиш.
По линията настъпи тишина, след това Глицки прочисти гърло.
— Исках също да ти се извиня.
— Добре. Ако е така, приемам. Трябва да знаеш, че аз също имам няколко въпроса.
Глицки отговори с дълга тишина. След това:
— Ще съм при теб след половин час.
Самопризнанието се намираше почти към края на шестчасовата касета. Гласът на Коул бе натежал от умора. През цялото време камерата бе фокусирана върху него — един продължителен кадър на изтощен мъж, седящ до масата в малка стая и рецитиращ своите реплики с равна интонация.
Трябваха им седем минути, за да го изгледат за първи път. Веднага пренавиха касетата и бяха по средата на повторното гледане, когато Харди спря картината.
— Тук — каза той, — точно тук. — Отново пусна касетата.
На екрана Коул отговаряше на въпрос за момента, когато е стрелял:
— Не зная, може би бях на трийсетина метра зад нея. Тя завиваше по алеята.
Инспекторът го попита какво е направил след това.
— Тя навлезе в сянката, така че беше наистина тъмно.
— Продължавай.
— Какво искаш да кажа?
— Само какво се е случило. Разкажи ни го със свои думи.
— Добре. — Дълго колебание. — Застрелях ли я?
— Това въпрос ли е? Не зная дали си я застрелял. Ти ще ми кажеш. Застреля ли я?
Обърканият поглед на Коул се стрелна някъде извън обхвата на камерата, след това се върна.
— Да, направих го. Тогава я застрелях. Когато навлезе в сянката.
— И после какво направи?
— Ами… тя падна и аз, спомням си, че отидох към нея. Тя беше легнала на настилката, затова я прекрачих. След това портфейла, огърлицата и т.н.
— А какво стана с пистолета?
— Пистолетът? О, да. За малко го оставих на улицата. Огърлицата… за нея ми трябваха две ръце. Тогава патрулката ме освети с прожектора си и си спомням, че трябваше да взема пистолета.
— И после?
— После хукнах да бягам.
Мъжете гледаха от двата края на кушетката в напрегнато мълчание. Харди натисна копчето на дистанционното управление и екранът стана черен.
Заговори на празното пространство пред себе си:
— Рана от близък контакт. Пистолетът е бил опрян в главата й, нали така? И тя не е паднала зле. Носела е чорапогащник, който не се е скъсал, усукал или нещо такова. Някой е бил съвсем близо до нея, след това я е прихванал и я е поставил на земята.
— Не някой — отвърна Глицки. — Бърджис.
Дизмъс го погледна скептично.
— Може би да, а може би не. Но Коул е бил на трийсет метра зад нея. Щом е бил пиян, както добре знаем, как е могъл да стреля толкова точно в основата на черепа в тази тъмнина? Та пистолетът е само седем сантиметра! — Харди смяташе, че ще служи по-добре на клиента си, ако е откровен с Глицки, вместо да увърта в името на адвокатската тайна. — Той ми каза, че не помни да е стрелял в нея, въпреки че трябва да го е направил.
— Въпреки че трябва да го е направил. — Ейб потъна в собствения си кладенец от скептицизъм. — Ето я фразата. Спомена ли защо?
— Направили са му анализ на кожата и са открили следи от барут.
— Не съм изненадан — сухо заяви Глицки. — Той е стрелял с пистолета, затова е така. — Пауза. — Всъщност, вероятно два пъти.
— Вероятно два пъти. Да поговорим за тази фраза. — Харди го погледна въпросително.
Ейб се хвана за думите му.
— Така или иначе ще разбереш. Един от полицаите, които са го арестували, Медрано, пише в рапорта си, че пистолетът е гръмнал, докато са го преследвали.
— Гръмнал е?
— Да.
— Ами, Ейб, май говорим за употребата на страхотни изразни средства. Пистолетът е
Никакъв отговор.
Дизмъс продължи:
— Ти си патрулиращо ченге в тъмна алея и вече имаш едно мъртво тяло. Тичаш след побягнал заподозрян, адреналинът ти е стигнал извън обсега на медицинската апаратура и си абсолютно бдителен, нали? И ми казваш, че ще чуеш изстрел, но ще си сигурен, че пистолетът
— Това е удар — отбеляза Глицки.
— То е много повече, Ейб. — Харди отново включи видеото. — Като капак на всичко, имаме и това — тази част определено не ми харесва.
Коул отново беше на екрана.
