Харди застана до него.
— Ще продължим да опитваме с гаранцията — каза той. — Все още има шанс да успеем.
— И какво ще правя до предварителното изслушване?
— Ще трябва доста да поговорим. Може да видим дали ще си спомниш нещо.
Но Коул сякаш не го чуваше.
— Не — промърмори сякаш на себе си той.
— Какво не? — попита Харди. — Не мислиш да си спомняш нищо ново?
— Не. Имам предвид… — Той завъртя очи насам-натам.
— Имам предвид, че спомените… не са това, за което мисля.
Дизмъс знаеше за какво мисли момчето — за следващото боцка не.
— А трябва да помислиш, Коул. Може би ще използваш времето, за да се пречистиш.
Тръсване на глава.
— Не, не смятам… — Той спря.
Тази територия бе непозната за Харди. Той разбира се бе присъствал на зараждането на наркоманската култура в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, но като морски пехотинец във Виетнам и след това ченге преди юридическия колеж, беше добил нарастваща непоносимост към идеята за незаконните субстанции. Той бе открил своето разрешение без помощта на химикали и по-късно, когато почувства нужда да избяга от проваления си брак и смъртта на сина си, се насочи към онова, което ирландците наричаха добрата мъжка слабост, пиенето.
Но дори и то никога не бе упражнявало контрол върху него. Избра алкохола, понякога като подражание, а след това сам реши кога да спре.
Разбира се, момчето живееше в коренно различен свят.
— Искаш ли да се измъкнеш от този капан? — попита Харди.
Коул сви рамене.
— Ако го поискам, има специализирани програми. — Тъжен смях. — Тук има програми за всичко, нали?
— Така изглежда. — Харди беше изненадан — този първи момент на връзка, която усети с клиента си, — но и той се чувстваше по същия начин. Тук, в Сан Франциско, толерантността и разбирането към всяка човешка слабост или недостатък бяха политизирани, финансирани и институционализирани. Имаше хора, на които се плащаше, за да помагат във всичко, което ви тревожи, а ако нищо не ви тревожи, на някой му се плаща все пак да открие нещо. — Мога ли да направя нещо за теб? — попита Харди.
Коул се обърна към него.
— Какво имаш предвид?
— Ами, ако решиш да продължиш с лечението, да отидеш на консултации, нещо такова.
— Вероятно не. — Коул издиша бавно. — Ако ще се случи, то ще дойде от мен. — Той постави ръка на сърцето си. — Оттук, отвътре.
Харди знаеше, че е прав, но все пак беше добре да го чуе от Коул, да разбере, че вярата му зависи от собствената му отговорност. Може би въпреки всичко той не бе напълно изгубен.
— И какво ще се случи сега — попита младежът, — от юридическа гледна точка?
— Ще направя някои постъпки. Нещата, за които говорих там вътре. — Той посочи към вратата на съдебната зала. — Процедурни проблеми, тези утежняващи вината обстоятелства…
— Това наистина ли върши работа?
— В какъв смисъл?
— Питам, ако те наистина не са ми прочели правата…
Харди присви очи.
— На следващия ден в болницата ми каза, че не си спомняш да са го направили. Мислеше, че не са. Сега казваш „ако…“
Той се поправи.
— Не. Казаха ми, че не съм арестуван за убийството, така че още не се нуждая от адвокат. Просто ме разпитвали, понеже съм бил на алеята и съм побягнал.
— И ти си спомняш това?
— Случи се, след като ме бяха държали от часове. Като че ли междувременно се разбуждах.
Харди не беше развълнуван от непрекъснатите обрати, които правеше историята на Коул, но не виждаше никакъв смисъл да се бори с тях сега.
— Е, ако са казали точно това, може да извадим късмет. Трябва да проверим.
— Тогава ще ти кажа още нещо. За тези утежняващи обстоятелства. — Той неволно потръпна. — Дяволски сигурен съм, че не съм убил тази жена, понеже е черна.
Внезапно всички наоколо притихнаха. Харди изостри тона си:
— Тогава защо я
— Какво?
Той го изстреля грубо, почти на един дъх:
— Защо си я убил, щом не е защото е черна?
След като бе изгледал видеокасетата на Глицки и бе обмислил нещата за себе си, Харди бе започнал да приема възможността Коул да не е причинил смъртта на Илейн. Затова бе решил да поеме случая. Но сега — очевидно — предстоеше второ признание. Спонтанно, без насилие. Лицето на младежа изразяваше объркване след бързата промяна на отношението на Харди. От защитник в инквизитор за едно мигване. Той потрепна.
— Е, хайде, какво има? Казах само, че не би било, защото е черна.
— Не би било? Или не беше?
Ако имаше разлика, Коул изглежда не я разбираше. Той се опита да стигне до нещо:
— Казвам, че черна, бяла, кафява. Какво значение има? Имам предвид, че изобщо не би било проблем с расата. Дори не мисля по този начин.
Харди се наведе по-близо до него и този път миризмата на пот беше на клиента му.
— Просто отново потвърди, че си я убил. Разбираш ли това?
Объркан като кошута в светлините на автомобилните фарове, Коул клатеше глава.
— Не зная. Не съм. Така ли казах?
— Не знаеш дали си я убил?
Най-после вдигане на глава.
— Не си спомням да съм я убил. Казах ти го. Не мисля, че съм я убил, но може и да съм… ако съм стрелял с пистолета.
— Може да си? Коул, чуй ме. Току-що каза, че не си застрелял жената, понеже е черна. Това бяха точните ти думи.
Но младежът продължаваше да отрича с глава.
— Виждаш ли? Не. Нямах това предвид.
— Добре, обясни ми.
Той въздъхна дълбоко, направи нещо с ръце, което накара белезниците му да издрънчат върху решетката. После присви глава в раменете си, прочисти гърло и заговори с глас, който бе малко по-силен от шепот:
— Виж. Ако някога реша да убивам някого, което не бих направил, то няма да е понеже е черен, разбираш ли? Затова, ако съм убил това момиче…
— Илейн.
— Да, Илейн. Ако съм я убил — което не си спомням, затова е напълно възможно и да не съм, — това не би могло да е причината.
— Но ако не си спомняш да си я убил, защо приемаш, че би могъл?
Коул завъртя очи.
— Вече не говорихме ли за това? Казах ти. Беше ми толкова зле…
Харди протегна ръка и го потупа по рамото.
— Спри. Просто спри. Но Коул не можеше.
— Нали знаеш, човече…
