— Коул, наричай ме Дизмъс, можеш ли? Или Диз.
— Добре. Но не си спомням и да не съм я убивал. Не си спомням пистолета, откъде съм го взел… — Гласът му заглъхна.
— До тялото ли го намери? Или може би на улицата?
— Така изглежда.
— Преди или след като я видя?
Коул затвори очи, опитвайки се да върне картината в съзнанието си.
— Не зная. Изглежда преди, защото след… Мисля, че след това не е имало време, нали? Наведох се над нея и ченгетата дойдоха.
— Това спомняш ли си го?
Младежът направи гримаса в усилие да си спомни нещо, което не можеше да достигне. Поклати отчаяно глава.
— Не напълно.
Харди отново се облегна назад. Беше прекарал голяма част от живота си като барман и уважаваше въздействието на алкохола, но това бяло петно, което Коул описваше, беше доста отвъд представите му.
— Коул — заговори внимателно той, — какво си спомняш, след като взе бутилката уиски?
Младежът вдигна поглед. Очите му бяха стъклени.
— Не зная, човече. Просто не зная.
12
Като пое по задното стълбище, Харди незабелязано се изкачи до четвъртия етаж и по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“. Четирима инспектори вдигнаха поглед от книжата, над които работеха, но никой от тях не се осмели да го поздрави. Все още неопетнената бяла врата на Глицки пак беше затворена, но този път зад щорите се процеждаше слаба светлина.
— Има ли някой с лейтенанта? — обърна се Харди към стаята.
Мълчалив хор от свиване на рамене, затова той почука.
— Отворено е.
Дизмъс завъртя бравата и промуши глава.
— Всъщност — уточни той, — беше затворено.
Глицки бе качил крака на бюрото, ръцете му бяха събрани пред лицето.
— Защо не затвориш и ти?
— Колко му е. — Харди влезе, затвори вратата, след това прекоси стаята, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото и си взе шепа фъстъци. — Въпреки това трябва да отбележа, че старата политика на отворената врата, с която ти толкова се гордееше, изглежда е в забвение. На свой ред, това може да ускори понижаването на твоята убийствена популярност сред хората ти, което забелязвам с неудоволствие.
Може би беше против собствената му воля, но изражението на Глицки омекна — през цялата гама от диамант до гранит.
— Иска ми се да бях ирландец и да бях толкова бъбрив като теб.
— Да съм.
— Какво да съм?
— Ти каза да „бях“. Иска ми се да бях ирландец. Но се казва да „съм“. Елементарна граматика и съгласуване на времената. Иска ми се да съм ирландец. Хората сякаш вече не се интересуват от тези неща.
Глицки поклати глава и смъкна краката си от бюрото.
— Точно това имах предвид. Двайсет думи, когато и пет са достатъчни.
— Пет звучи добре — отвърна Харди. — Кратко, та сладко. Но не винаги са предимство. Двайсет думи, ако са казани на място — което, приятелю, е ключът, — могат да бъдат изключително важни. И, разбира се, въпреки че това вече не се признава в нашия отвратителен век, правилната употреба на граматическите правила е белег на всеки цивилизован човек.
Умореният Глицки в крайна сметка се усмихна.
— Ако ме беше грижа, щях да се постарая. — Той хапна един фъстък. — Как вървят нещата на долния етаж?
Харди седна.
— По някакъв начин успях да се измъкна от неуважение на съда, но не мисля много за това. — Той описа накратко основните моменти от делото и накрая завърши с изненадата си, че Глицки не е бил сред присъстващите. Посочи голата повърхност на бюрото: — Но сега, като виждам камарата работа, която си отхвърлил… Помежду им се установи тишина. Харди продължи:
— След това имах още един приятен разговор с клиента си. Но той не ме зареди с жизнена енергия. Не си спомня нищо. Нощта му е абсолютно бяло петно, което означава, че е бил по-пиян, отколкото аз някога съм бил.
— А ти няколко пъти си се радвал на подобно състояние, ако мога да ти напомня, в случай че си забравил.
— От време на време в младостта ми. Само с изследователска цел. Както и да е. Бих искал да се смятам за експерт в тази област, но никога не съм изпадал в подобна загуба на паметта, каквато описва Коул, което ме кара да се съмнявам. Но Глицки клатеше глава.
— В наши дни има доста нови лекарства, Диз. Например дрога от семена на фурма. Или едно още по- достъп но хапче със същия резултат е „Халцион“.
— „Халцион“?
— Хапче за сън. Когато провеждаше алкохолното си изследване, никога ли не си взимал „Халцион“ преди опитите си?
— Наистина не си спомням. Имам бяло петно в паметта. — Но след това се усмихна. — Шегувам се. Това ли се случва?
— Точно. Пълна забрава. — Глицки хвърли поглед към затворената врата. Въпреки това понижи гласа си: — Сутринта аз също имах среща. Батист, Ридли Бенкс, Страут, момчетата от местопрестъплението. Исках да поговорим за проблемите на видеокасетата.
— Бенкс беше долу в съда.
— Да, предположих, че може да дойде. Казах му, че трябва да се откажем от самопризнанията.
— Предложил си го? — Това беше повече, отколкото Харди очакваше от Ейб. — На всеослушание?
— Да, но Ридли беше относително безчувствен към идеята, че самопризнанието е боклук. Вероятно смята, че искането ми е свързано с начина, по който е провел разпита.
— А той не би могъл да е на изцяло погрешен път.
— И го знае. — Лейтенантът напрегнато издиша. — Нещата са доста хлъзгави, Диз. Те са моите момчета. Дадоха ми това, за което ги помолих. Не мога да ги виня, че са били подлъгани.
— Аз също, но да бъдат подлъгани е едно, а да оставят човек да затъне без сигурни доказателства е съвсем друго.
— Да, стигаме дотук. Въпреки всичко, моите колеги и висшестоящи са били далеч от подобна ситуация. Имаше достатъчно улики, за да арестуват Бърджис и все още ги има. Даде ни и допълнителни, когато поговорихме с него. Сега отива на съд. Вече не е наша грижа. Край на историята.
Беше ред на Харди да въздъхне.
— Но не е така, Ейб. Знаеш го.
— Не ми излизай с тези номера, Диз. Може и да е. И не смесвай несигурните доказателства с невинността. Така или иначе, твоето момче е убило Илейн. Става въпрос за начина, по който го доказваме. Искам чист случай, това е всичко.
— Мисля, че искаш много повече.
Глицки счупи черупката на един фъстък.
— Опитвам се да си представя как да проведа разследването и да получа повече улики, когато заподозреният е вече в затвора и се предполага, че отива на съд.
