Предварително изслушване

— Внимавай! — Харди насочи пръст към приятеля си и спря отговора му. — Виждаш ли? Мога да бъда кратък. Дори прекалено.

Глицки отново се канеше да му отвърне нещо и пак бе прекъснат, този път от почукване на вратата.

— Отворено е.

Харди цъкна с език неодобрително.

— Продължавай да го казваш.

Но за момента беше вярно. На вратата стоеше самият шеф на полицията, Дан Ригби, придружен от Шарън Прат и Гейбриъл Тори. И притесненият Франк Батист. Зад тях имаше разнообразна група — служители в офиса на областния прокурор, униформени ченгета, няколко репортери, вероятно случайни минувачи. Харди можеше да види инспекторите от отдела събрани в края на тълпата.

— О-хо! — възкликна Тори иззад рамото на Ригби. — Не са ли мила картинка?

В офиса на Глицки нямаше място за такъв частен купон, затова по команда на Ригби участниците преминаха през отдела и се изсипаха в една от стаите за разпит — всъщност точно в тази, в която бе изтръгнато самопризнанието на Коул Бърджис.

Тясна и без прозорци, въпреки че малката маса бе изтикана до стената, стаичката вероятно не беше най-добрия вариант на място за среща, но ситуацията внезапно и по неизвестни причини бе станала спешна.

Тори в някаква триумфираща ярост не преставаше да повтаря „знаех си аз, знаех си“ на всеки, който си направеше труда да го слуша. Ригби, разкъсван между необходимостта да защити един от хората си и желанието на всяка цена да избегне възможен скандал, искаше врата, която да може да затвори зад всички основни участници, и то ако може веднага.

— Нямаме нужда от присъствието на господин Харди — заяви Прат.

Ригби не й обърна внимание. Не искаше да губи време с предисловия, а да се обърне директно към своя лейтенант и да приключи.

— Господин Тори ми каза, че тази сутрин, по време на процеса срещу Бърджис, господин Харди се е позовал на видеокасета. Как е успял да я види?

— Все още не сме получили задоволително обяснение — вметна безцелно Прат. — Не я е получил от нашия офис.

Всички вече знаеха това. Ригби продължи да гледа Глицки.

— Ейб?

Но Харди, чието избухване в съдебната зала бе поставило приятеля му в неудобно положение, не смяташе да го оставя да се оправя сам.

— Не съм казал, че съм видял касетата — намеси се той.

— Коул ми спомена, че са го записвали.

— Как е разбрал? — поинтересува се Бенкс.

— Хайде! Досетил се е — отвърна на забележката Харди. — Това не е някаква тайна процедура. Всеки разпит се записва.

Но Тори беше готов с опровержението си. Той извади от джоба си някакъв лист и го показа на Ригби.

— Ето точно какво каза господин Харди. Позволих си волността да нося в себе си репортерски касетофон. — Той прочете: — „Той е бил пиян и едва ли е разбирал, ваша светлост! Касетата със самопризнанията ясно го показва.“ Звучи така, все едно я е гледал.

Харди не се предаваше:

— Не доказва нито едно проклето…

Но Глицки постави ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Диз. — Обърна се към Ригби: — Аз му я пуснах.

След моментната тишина от шока, Бенкс тежко въздъхна:

— Господи!

Тори пръв се окопити.

— Проклета работа — прошепна той.

Прат прочисти гърлото си:

— Е, господин началник, в светлината на това признание не можете да…

— Шарън! Моля те — Ригби я спря с вдигната длан и се обърна към своя подчинен: — Лейтенант Глицки, казвате ми, че сте дали улика в дело за убийство на адвоката на защитата. Прав ли съм?

Глицки леко наклони глава.

— Да, сър.

Шефът тежко въздъхна.

— Добре. — Устата му се отвори. Вероятно бе скръцнал със зъби. — Добре — повтори. — Трябва да разгледаме това. Междувременно…

Тори:

— Какво има да му се гледа. Той се съгласи…

— МЕЖДУВРЕМЕННО… — Ригби го принуждаваше да млъкне. Той се обърна към Батист: — Междувременно, Франк, бих искал ти и Ейб да дойдете в офиса ми след… — погледна часовника си — … трийсет минути. Лейтенант, може би ще е разумно от ваша страна, ако доведете и инспектора, който е провел разпита. Всички останали… — Гласът му стана по-твърд. — Надявам се, че това, което е било говорено зад тези врати, ще си остане тук. След като разплета цялата история, ще изготвя изявление. — Той се втренчи в Прат и Тори. — Ако и вие искате да се произнесете по случая, нека го направим заедно. Ясен ли съм?

— Можем да се съгласим с това — отбеляза Прат.

— Въпреки че е по-добре да бъде по-рано, отколкото по-късно — вметна Тори.

— Веднага щом изясня фактите — отвърна остро Ригби. Той хвърли един последен поглед към събралите се, накрая се спря на Глицки и поклати глава. — Боже Господи, Ейб — прошепна шефът почти без дъх, — за какво си мислил?

После завъртя бравата и излезе от стаята, оставяйки отворено след себе си.

Кариерата на Джин Висър като защитник на закона започна много обещаващо. Прекара три години по улиците в патрулираща кола, след това бе преместен и си спечели пост на инспектор по грабежите. За три години в този отдел той вложи още повече хъс в работата си и взе сержантския изпит. При първа възможност подаде документи за инспектор в отдел „Убийства“, което бе почти горната летва за едно работещо ченге. Когато на трийсет години получи работата, бе най-младият, постигнал този ранг и позиция. Но Висър имаше няколко недостатъка, които повлияха отрицателно върху неговите полицейски аспирации. Първият беше склонността му да теоретизира, преди да събере всички улики. Обикновено имаше усет кой от различните заподозрени в един случай е най-вероятният извършител и насочваше всичките си сили за доказване на тезата си. При първите два случая подходът му дори проработи — повечето момчета, които изглеждаха виновни, в крайна сметка се оказваха такива.

Но не винаги.

И законът на случайността — заедно със сложността на мотивите и ситуациите при истинските убийства — най-сетне го замеси в сериозно дело.

То беше мястото за проява на втория му съществен недостатък — липсата на лоялност. Висър смяташе, че е по-важно да имаш приятели в пресата и в офиса на областния прокурор, отколкото в полицията. Не мислеше, че ще навреди, ако даде на репортерите малко предварителни заглавия за това, което се случва на огневата линия, понякога и преди да е предназначено за огласяване. Тези хора — от областната прокуратура и журналистите — все пак бяха крайните потребители на продукта. Те трябваше да имат право на предварителен поглед.

И в своето желание за обвинение в стил Прат, доста от прокурорите понякога се изкушаваха да използват Висър да подшушне на пресата нещо, което не би трябвало да излиза от самите тях. Ако си мил към репортерите, те ще пишат хубави неща за теб. Принципът беше „почеши ме ти, за да те почеша и аз“.