Предварително изслушване

Но тя си каза, че пред нея стои майка й и, въпреки че хиляди пъти са водили подобни спорове, чувстваше, че все още й дължи нещо. По дяволите.

Затова отговори с присъщото си спокойствие:

— Собственият ми брат — каза тя, — отчаяно се нуждаеше от място, където да остане, и тъй като изпитвах нещо към него, му позволих да живее в дома ми с моя сериозно болен съпруг и моите деца. И, мамо, може би си спомняш каква беше благодарността му. Той крадеше от нас. Непрекъснато. Дори от прасенцата касички на децата. Можеш ли да го повярваш? Това ми беше отплатата, че съм била мила с него. Сега децата ми завинаги ще запомнят вуйчо си Коул като крадец, ако не и убиец. Не им ли е достатъчно да запазят тези мисли до края на живота си?

Джоди кимна и преглътна. И преди беше чувала всичко това. И понеже характерът й бе такъв, веднага излезе с готов отговор:

— Той не е убиец.

— Да, но със сигурност е крадец.

— Той не може да си помогне сам, Дороти. Попаднал е в хватката на нещо много по-голямо от самия него.

— О, моля те!

— Така е. Знаеш, че е вярно.

— Може и да е така, мамо, но просто повече не ме е грижа. Не ме интересува. Чу ли ме?

Джоди се вгледа в лицето от другата страна на масата и протегна ръка, за да докосне дъщеря си.

— Скъпа…

— Не! — Дороти издърпа ръката си. — Не. Не и този път.

— И какво ще правим сега?

— Аз не смятам да правя нищо.

— Просто ще го изоставиш?

Дороти кимна и отговори твърдо:

— Да.

— Поискали са смъртно наказание, Дороти. Не може да искаш смъртта му!

Въздишка.

— Това е Сан Франциско, мамо. Никой състав от съдебни заседатели не би го осъдил на смърт. Той няма да умре.

— Е, областната прокурорка със сигурност не мисли като теб.

— Областната прокурорка… — погледът на Дороти беше празен. — Той така или иначе си е отишъл, мамо. Не можем да го върнем.

— Не го вярвам.

— Знам, но трябва. Защото е истина.

Отново тишина.

Джоди често си мислеше, че не може да плаче. Ако преди няколко години бе чула Дороти да казва, че синът й Коул никога няма да се върне и никога повече няма да бъде нейното чудесно момче, щеше да вие от мъка. Но сега не се случи нищо подобно — само дълбока болка, но такава, която по никакъв начин не й носеше облекчение.

— Виж, какво ще стане, ако просто поговорим с господин Харди…

Дороти клатеше глава.

— Мамо, имаме три деца, които трябва да изпратим в колеж, ако можем. Медицинските разходи на Джеф със сигурност няма да намалеят. Просто не можем да ти помогнем в това, дори и да искахме, а ние не искаме. Честна дума, мамо — длъжна съм да ти го кажа, — не зная защо го правиш.

— Той ми е син, Дороти. Затова.

— Това не е добър отговор, мамо. Коул разби живота ти. Не го ли виждаш?

— Не е вярно.

— О, не, така е. Сигурно те е обогатил, предполагам? — Дороти взе салфетката си и нервно попи устата си, после пое дълбоко въздух. — Той разби живота ти.

— Продължаваш да го повтаряш.

— Защото все още е вярно, ето затова. Хайде, мамо, погледни какво е направил. Принуди те да се преместиш тук…

Джоди протегна ръка, за да я прекъсне.

— Не! Спри! Ето ти добър пример. Той не ме е принудил.

— Ти продаде къщата, която заедно построихме и където мислеше да живееш до дълбоки старини — ти ми го каза, не помниш ли? Защото, след като го изгонихме, ти искаше да си близо до него, в случай че не може да се справи сам. Кажи ми, не е ли вярно?

Дороти не можеше да го оспори, защото дъщеря й беше права.

— Затова сега ти живееш в някакъв ужасен малък апартамент, откъсната от всичките си приятели, от хората, които си познавала през целия си живот, съвсем сама…

— Идвам да виждам внуците си.

— Което не беше причина, докато Коул не се премести. Не затова си тук, мамо. Знаеш го. Заради Коул е. Винаги заради Коул. Всички жертви са заради него и знаеш ли какво? Не го е грижа. Това не доведе до нищо добро.

Джоди обходи ресторанта с поглед, взря се в улицата навън, после го върна върху дъщеря си.

— Той идваше при мен. Имаше нужда от местенце.

— Остави го да си го намери сам. Мамо, той е вече на двайсет и седем.

— Не мога да позволя да умре.

— Но и не можеш да го спасиш. Не виждаш ли? Той никога няма да порасне, ако не му дадеш тази възможност. Трябва да го пуснеш да върви по собствения си път.

— Не му налагам нищо, скъпа. Той просто се нуждае…

— Спри да говориш за нуждите му! — Внезапно на Дороти й бе дошло в повече и нервите й се бяха изопнали. Гласът й бе дрезгав, но всички в ресторанта я чуха. — Той има нужда от собствен живот. Има нужда да се бори сам, ти не можеш да му помогнеш. Никой не може. Коул трябва да се провали, да го осъзнае или да умре. — Тя отново вдигна салфетката към устните си, изненадана от собственото си избухване.

Но не беше напълно приключила, още не. Наведе се напред и гласът й бе по-овладян:

— А сега смяташ сама да платиш на господин Харди, нали? Знаеш ли колко ще ти струва? Това ще пресуши всичките ти спестявания и после? За какво ще бъде всичко това?

— Но той не е убил онази жена. Има нужда от добър адвокат.

— Той е признал, мамо.

За Джоди това не значеше нищо.

— Не наистина и ако господин Харди успее да го измъкне, Коул може да се включи в някаква програма…

— Господи, кога ще свърши всичко това! Дай ми почивка.

— Дами, дали мога да ви донеса още малко вода? — Беше сервитьорът, представителен в своята бяла риза и черен костюм. — Някакъв десерт? Или кафе?

Притеснена, докато осъзна думите, Дороти поклати глава.

— Само сметката, моля. Благодаря ви. — След като той — облекчен — кимна и си тръгна, тя се наведе през масата и прошепна: — Мамо, знаеш, че дори не трябваше да се обаждам на Дизмъс. Това беше последната ми грешка спрямо Коул. Трябваше просто да го оставя да умре там, в затвора, ако така му е писано. И да приключа цялата история.

— Не го казвай — помоли я майка й. — Не го мислиш.

Клатейки неодобрително глава, Дороти хвърли салфетката си на масата. Беше безнадеждно.

13