Висър дори си мислеше, че всеки го прави, въпреки че грешеше в тази си увереност.
Докато един ден с изненада установи, че е изолиран в отдел „Убийства“. Скоро бе принуден да напусне и да си намери работа като следовател в офиса на областния прокурор. Там беше почти като полицейски инспектор, но не съвсем.
Тази нова работа продължи само единайсет месеца. Можеше и да остане — не бе направил нещо наистина погрешно, — но се почувства ненужен. Беше последният избор на прокурорите, когато им трябваше истински инспектор. В крайна сметка, дълбоко огорчен от системата, която го отхвърля, той напусна и, окуражен от няколко адвокати, с които се бе сприятелил и които му предложиха постоянна работа, стана частен следовател.
Някога Висър бе красив, с гъста пясъчноруса коса, изсечени скули и добре оформена козя брадичка. Десет години след като бе започнал собствен бизнес, обаче, бе добавил двайсетина килограма към теглото си и пет сантиметра към челото си. Също така бе загубил брадичката си. Сега кожата на лицето му бе опъната по прекалено многото плът, сред която прекалено малките очи непрекъснато гледаха леко накриво.
Точно сега той бе на път към клиента на Дизмъс Харди Рич Макнийл в „Тераню Индъстрис“. Нямаше среща — не беше в неговия стил. Офисът на Макнийл се намираше на горните етажи в централата на компанията на Калифорния Стрийт, на половината път нагоре по Ноб Хил. Стаята беше с разумни размери, модерно обзавеждане, вградена библиотека и прозорци на две от стените, които гледаха към центъра на града. Когато секретарката му звънна и му каза, че частният следовател за случая с Мани Галт е отвън, Рич започна да се надява, че мъжът е нает от Харди, може би идва с добри новини и не може да дочака, за да ги каже направо на него.
Но в момента, в който видя Висър, Макнийл осъзна, че това е било само добро пожелание. Тази лоена топка, която се рови из отпадъците, не можеше да бъде от хората на Харди. Все пак вече го бе пуснал в офиса си и трябваше да бъде учтив. Така че се изправи, заобиколи бюрото си и протегна ръка.
— Господин Висър. Рич Макнийл. Какво мога да направя за вас?
Хватката на дебелия мъж почти счупи ръката му. Притеснена усмивка.
— Благодаря ви, че толкова бързо се съгласихте да се срещнем. Ще имате ли нещо против да седна?
Макнийл стисна и отпусна юмрука си, успокоен, че все още ръката му изглежда здрава.
— Ни най-малко. Съжалявам, че нямам много време, но…
— Тогава няма да ви задържам дълго. — Висър повдигна панталоните си на бедрата и се отпусна на едно от кожените кресла на Макнийл, докато оглеждаше офиса. — Симпатично местенце — отбеляза той.
Имам офис в един стар склад на Кей 42. Страхотна гледка, право към водата. Трежър Айлънд, мостът. Но нямам кресла като това.
— Е… — Макнийл нямаше готов неангажиращ отговор. Той изтегли стол и демонстрира очаквателно изражение. — И така… — Зачака.
Висър си позволи още един момент наслаждаване на обстановката и сградите през прозореца. Той повдигна рамене, отпусна се в коженото кресло и се обърна към Макнийл.
— Както разбрахте — започна частният следовател, — искам да бъдем напълно наясно. Работя за Даш Логан, адвокатът на господин Галт. Той смята, че може да е… полезно, ако ние с вас поговорим върху проблема, нещо като личен разговор.
Но Макнийл тръсна глава.
— Не мисля, че е добра идея. Адвокатът ми каза…
— Не, хайде! Познавам адвокатите. Работя за един. Даш е говорил вчера с адвоката ви, заради което днес аз съм тук, наречете го любезност. Вашият човек — Харди, нали? — смята, че решаването на делото извън съдебната зала не е добра идея, тъй като твърди, че случаят не е криминален. Но трябва да ви кажа… — Присвитите му очи се заоглеждаха из стаята.
— Какво? — изпусна Макнийл.
С известно усилие, Висър върна поглед пред себе си.
— За това става дума — започна той като самата искреност. Гласът му се понижи с няколко децибела. — Такива неща се случват в подобни дела. Адвокатите започват да се оплюват един друг и съвсем скоро всички губят. Господин Логан мрази подобни ситуации…
— Добре. — Макнийл не искаше повече да го слуша. Той започна да се изправя. — Дори и да е така, аз наистина не мога…
— Рич, проблемът е — прекъсна го Висър, почти изправяйки се от своето място и принуждавайки Макнийл отново да седне, — че бях ченге доста години. Зная нещата, които те търсят и смятат да открият. Имам пред вид, че всеки крие някакви тайни — данъчни проблеми, няколко пъти може да е взимал наема на ръка без разписка. Твоят човек Харди не би могъл да знае тези неща.
— Неми се вярва — ведро заяви Макнийл. — Той самият е бил ченге.
— Харди?
Макнийл се възползва от предимството си.
— Така е. Затова имам чувството, че той е доста наясно с това, което става, като ми казва, че няма никакво дело. Аз също го вярвам, защото Мани Галт е лъжец. Никакви пари на ръка не ми е дал. Такова нещо не се е случило. Както и нищо от казаното от него. — Макнийл отново започна да се изправя. — Благодаря ви за идването, но се боя, че няма какво повече да обсъждаме. — Той се осмели да се усмихне. — Просто ще оставим адвокатите да си свършат работата.
Но Висър не възприе намека. Вместо това той отново се облегна назад и потърка с длан гладката кожена ръкохватка.
— Добре. Точно по този начин подобно дело може да стане доста грозно. А господин Логан не иска такова развитие.
— Нито пък господин Харди. Просто трябва да оставим фактите да наклонят везните. — Той направи жест с длан и се насили отново да се усмихне. — Е, ако това е всичко, имам доста напрегната програма тази сутрин…
Най-после Висър също се изправи.
— Добре, но нека ви дам още един пример.
— Какъв?
— Имали сте секретарка на име Линда Кук, нали?
Макнийл усети присвиване в стомаха.
— Е, и? Беше грешка. Преди много време. Съпругата ми знае всичко.
— Да, разбира се. Но децата, знаете, пък и внуците. Ако всичко излезе наяве, на тях доста ще им домъчнее и начина, по който мислят за вас, изцяло ще се промени.
Несигурна въздишка, след това в гласа му се усети твърдост.
— Веднага се пръждосвайте оттук.
Ядът и страхът нямаха никакво въздействие върху Висър. Той протегна длани напред като отговор на по-ранния жест на Макнийл.
— Само ви казвам, че ако тези неща се появят в публичното пространство, те няма да ви донесат нищо добро. Никой не се нуждае от подобни усложнения, нали? Не съм ли прав?
Те седяха до предния прозорец на симпатична малка закусвалня на Юниън и Джоди Бърджис се бе отказала дори да бодне от салатата си. Вместо това тя се бе втренчила през масата в дъщеря си, която току-що й бе казала, след дългото предисловие по време на основното ястие, че двамата с Джеф не смятат да участват в плащането на защитата на Коул.
— Не разбирам как може да си толкова безчувствена — възмути се Джоди. — Той ти е брат.
Дороти дори не бе докоснала сандвича си, въпреки че беше любимият й — козе сирене, изсушени на слънце домати и наденички. Не й беше трудно да разбере как може да е толкова безчувствена — причината беше, че имаше достатъчно опит. Всеки път през последните дванайсетина години, когато се бе изкушила да почувства нещо като състрадание, жал или просто милост към брат си, бе съжалявала и изкушението вече съвсем не бе толкова силно. На практика, едва ли бе останало някакво изкушение.
