Илейн да стигне толкова близо до вземането на подобно решение и да го скрие от нея.
— Извинявай, какво каза?
— Не знаеше ли? — Сега той погледна към нея. — Наистина ли не ти е казала?
— Шегуваш ли се?
— Дали се шегувам? — Уолш поклати глава. — Каза ми, че все още не го е споделила с никого. Не й повярвах.
Трея седна, изненадана от новината.
— Не ми е казала — просто изрече тя. След това добави: — Дори не е споменавала, че не е щастлива.
Още един половинчат пристъп на смях.
— Е, стигнахме и до това. — Той свали краката си от бюрото и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към нея. — Нямах намерение да я оставя да си тръгне. Обещах й, че ще се променя.
— Как? — Но, разбира се, тя знаеше.
Той направи гримаса.
— За всички часове. По дяволите, не беше като да не работи и тя до късно. Въпреки това й казах, че ще се опитам да поемам по-малко работа. Че ще го направя.
— Само за часовете ли ставаше дума?
— Това казваше тя — ако изобщо няма да се виждаме, какъв е смисълът да… — остави изречението недовършено.
— Но?
Още едно явно потреперване. Той започна да казва нещо, след това спря и издиша. След минута отново вдигна поглед и срещна очите на Трея.
— Дявол го взел, ти ме познаваш, Трей. Не съм най-добрият човек на света. Знам, че съм бил груб с теб и нямам извинение за това. Предполагам, че Илейн също го е приемала като даденост. Но работата ми… — Той млъкна, като разбра, че това няма да мине. — Не, не беше работата ми. Ставаше въпрос за мен. Знам, че бе заради мен самия. — Очите му я молеха да му повярва.
— И какво стана?
— Всъщност нищо. Не било нищо от случилото се. Така каза тя. Но мисля, че имаше нещо. — Дъждът внезапно се усили и силно забарабани по прозореца. И двамата се обърнаха, след това Уолш отново съсредоточи вниманието си върху нея и продължи: — Преди две седмици, ако си спомняш, бяхме планирали през уикенда да отидем до Мендосино, да оставим пейджърите вкъщи…
— Но ти имаше някакви проблеми и не се получи. — Трея се насили да се усмихне. — Тя спомена нещо за това.
— Обзалагам се, че е така.
— Е, добре, Джонас, тя не беше щастлива, но не ми е споменавала за раздяла. — Трея направи пауза. — Просто каза, че двамата имате нужда от малко време, за да поговорите, да оправите нещата.
— Така ли каза? — Проява на сериозно облекчение. Той се наведе напред и се протегна. С двете си хирургически ръце приглади вълнистата черна коса назад от челото си. — Това помага.
Думите — самопогълнатостта, която показваха — стреснаха Трея като гръм.
— Как ти помага това, Джонас? Какво би могло да промени сега?
— Не. Нямам предвид… — С извинителен жест, той отново заговори: — Разбира се, че не помага. Имам предвид… помислих, че си е променила решението… че ти го е казала. Може да се е вслушала. — Очите му отново я умоляваха да му повярва. — Щях да се променя. Щях да я убедя да остане, не мислиш ли?
Трея тъжно поклати глава.
— Не зная, Джонас. Наистина не зная.
— Нямаше да я оставя да си тръгне — почти на себе си повтори той. — Всичко щях да направя заради нея.
Трея бе почти сигурна, че знаеше какво се опитва да каже Джонас Уолш. Но от това, което чу, я полазиха тръпки.
На бюрото й имаше съобщение от Джекмън, още едно повикване в офиса му.
Този път секретарката му прояви някакво отношение. Беше достатъчно недоловимо, за да го отрече, ако някога се наложи, но Трея ясно прочете посланието — самомнителното момиче не си създаваше никакви приятели, като оставяше действията на другия партньор. Същите, които бе имала с Илейн. Прекалено добра, за да работи с нас. И възприета направо сред нас, също. Разбира се, господин Джекмън. Никакво изчакване за помощник-юристите и не е ли чудесно, когато господин Джекмън бе известен като човек, който кара
Но Трея не можеше да направи нищо срещу ревността. Все пак, това беше офис, изпълнен преди всичко с жени, работещи за властни мъже. Ноктите бяха извадени и през цялото време защитаваха територията. Така че Трея навлезе в светилището и Джекмън й каза да седне на стола пред бюрото. Тя се настани, след това му благодари за обяда.
— Беше чудесна идея. Мисля, че хората наистина оцениха възможността да поговорят.
Старшият партньор сви рамене.
— Боя се, че това може и да е притеснило доктор Уолш, а не такова бе намерението ми.
— Не. — Трея направи пауза, чудейки се какво повече може да каже. — Той беше притеснен от самото начало, сър. Той и Илейн… — Този път млъкна. Той и Илейн какво?
— Разбира се, разбира се. Естествено. — Джекмън не отиде да седне зад бюрото си. Вместо това премести кошчето от ъгъл а пред себе си и протегна крака, отпуснат в свободна поза. — Кога трябваше да бъде сватбата?
— През юни. — Тя прочисти гърлото си. — През юни.
Той тъжно кимна.
— Ужасно е… Просто ужасно.
— Да, сър.
Джекмън отново кимна, изправи се, измина няколко крачки до прозореца и се загледа в дъжда. На нея й изглеждаше, че се опитва да стане по-твърд. За да я уволни по-рано? Тя спря дъха си.
— Е, Трея — започна той, но се улови. — Имаш ли нещо против да те наричам Трея? Между другото, що за име е това?
През нея премина усещане на облекчение. Почувства се така, сякаш за първи път през тази седмица се усмихва.
— Трея е чудесно и не зная що за име е това. Мисля, че баща ми е бил кръстникът. Харесваше звученето му. Имах по-голям брат, наречен Сиксто, ако това ще ви помогне да го разберете, а той беше първото дете.
— Сиксто ли?
— Наричахме го Сикс2.
— И кой не би? — Усмихнат, Джекмън измина обратно няколкото крачки от прозореца, приседна върху бюрото и спря погледа си на нея. Изражението му стана сериозно. — И как вървят нещата на трудовия фронт?
Тя бързо си пое дъх и си сложи маска на смело момиче.
— Не съвсем зле, сър, въпреки че минаха едва няколко дни. Все още трябва да поработя няколко седмици върху папките на Илейн.
— Но ти предстои и друга работа?
— Все още не. Но вече споменах за това. Сигурна съм, че не след дълго ще се случи. Тези неща не стават за една нощ.
— Да, знам. — Ала Джекмън лесно четеше между редовете. На фирмения хоризонт не се очертаваше много работа за нея, а вероятно и никаква.
— Първият ми избор е да остана тук. — Изражението й показваше, че не е премисляла забележката и по някакъв начин е притеснена от това.
— Е, тези новини са добри. В наши дни е много приятно да откриеш лоялност у хората си. — Той хвърли
