Дъждът мокреше асфалта в най-големия порой, който бе виждал през последните две години.
Ейб постави куфарчето си до себе си. С ръце в джобовете на якето си, застана под тентата, покриваща иначе открития и обикновено чист коридор, който водеше към задната врата на Палатата покрай офиса на следователя до входа на затвора. Пилотското му яке бе закопчано догоре, а обточената с кожа яка бе вдигната почти до ушите му. Порив на вятъра хвърли капки в лицето му и той се върна крачка назад.
Усилието да извади ръце от джобовете си и да избърше очите си му се струваше непосилно.
Трима или четирима души минаха покрай него, тръгнали по собствените си задачи — проклятия за времето, разговори, изблици на смях. „За какво?“ — чудеше се Ейб.
Неспособен да тръгне напред, той се завъртя, взе куфарчето си и извървя обратно половината път до входа на Палатата. След това зави наляво, премина тичешком няколкото метра по мокрия бетон и дръпна стъклената врата, която водеше към офисите на Джон Страут, съдебен лекар на град и област Сан Франциско.
Беше доста късно и вратата бе заключена. Нощният звънец не работеше. Глицки почти се разсмя, дори си помисли, че се е засмял, макар че по никакъв начин звукът не приличаше на смях. Дъждът падаше върху избръснатата му глава и се стичаше във врата му. Ейб силно почука и вратите се разтресоха под ударите му. След това, за да запази кокалчетата си, завъртя ръката си настрани и силно тропна. Беше сигурен, че Страут е вътре. За него сега бе средата на деня. Отново тропна.
Някаква услужлива душа, която минаваше по коридора, му извика, че според него е заключено.
— Благодаря — отвърна Глицки. Почака известно време и отново похлопа по вратата.
Униформено патрулиращо ченге внезапно се появи зад него и го потупа по рамото.
— Върви си, приятел — каза то. Глицки отбеляза, че дъждът капеше от козирката на шапката му. В едната си ръка държеше палка и изглеждаше така, сякаш не му бе необходимо особено силно изкушение да я използва. — Няма никой вътре. Сградата е затворена за през нощта. Хайде да си вървим.
С намръщена гримаса, която не го правеше особено привлекателен, лейтенантът се обърна и махна с ръка.
— Спокойно, каубой — каза той. — Аз съм от отдел „Убийства“, там горе. Глицки.
Ченгето го разгледа внимателно и сякаш го разпозна. То се отдръпна назад с глупаво изражение.
— О, извинете ме. Съжалявам, сър. Помислих ви за наркоман.
Глицки кимна.
— Добре дошъл в клуба.
ВТОРА ЧАСТ
14
— От него би станал чудесен барман.
Не че Глицки се бе кандидатирал за длъжността или дори би го направил, но Харди си мислеше, че приятелят му може само да спечели от работата на смени зад бара в „Литъл Шамрок“ — да му намери занимание, докато изчаква края на отстраняването си от работа, и да го предпази от полудяване, докато усъвършенства онези човешки умения, които все още се препоръчват на ченгетата.
Дизмъс седеше зад волана, бе спрял на червен светофар и се опитваше да пробута идеята на шурея си Моузес Макгайър, който не случайно бе мажоритарен собственик на бара — три четвърти срещу неговата една четвърт.
Макгайър погледна към Харди все едно зет му бе марсианец. На практика, двамата мъже се познаваха от около трийсет години, след като бяха служили в един взвод във Виетнам, където Харди бе спасил Моузес. По-късно, след като първият брак и животът на Харди се бяха разпаднали след смъртта на сина му Майкъл, Макгайър бе върнал услугата на Харди, като му бе предложил убежище — работа като барман в „Шамрок“, която бе продължила близо десетилетие. Така че двамата мъже бяха обвързани, но предложението на Харди — дори само хипотетично — Ейб Глицки да работи зад техния бар, беше прекалено.
— Чудесен? В какво отношение чудесен?
— Честно…
— Хей, това е идея. Можем да го наричаме Честния Ейб. Обзалагам се, че ще му хареса.
— Говоря сериозно. Ще работи здраво, ще идва навреме, няма да се засяга от обидите на клиентите…
— Може би защото ще отблъсне всички клиенти?
— Защо пък да ги отблъсне?
— Ами, знам ли? Сигурно защото е плашещ, стряскащ, неприветлив…
— Ейб ли?
— Говорим за Ейб Глицки, нали? Човекът, когото смятаме да вземем сега на път? Черен, подозрителен, с белег през устата, никога не пие, никога не се усмихва? Нали за него става дума?
Нетипично за себе си, Моузес бе облечен в тъмнокафяв костюм с черна риза и черна вратовръзка. Не толкова нетипично си бе пийнал сутринта — от една от тези използвани в самолетите плоски бутилки, които винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си. Беше пил рано, тъй като смяташе този ден за повече или по-малко празничен — нямаше да отваря бара. Бе дал ключовете на един от обичайните нощни посетители заради заупокойната служба.
Не че бе познавал Илейн Уейджър. Но съпругата му Сюзан, челистка в симфонията, бе наета с няколко други музиканти да свири на службата и Моузес искаше да я слуша. Акустиката в подобната на пещера Катедрала на милосърдието бе легендарна — Арт Гарфънкъл някога бе записал там вокалните партии за албума си, само той, микрофонът и вибрациите от старите камъни. Страхотно нещо. Когато чу, че зет му също ще ходи на службата, Моузес се присъедини към него. Щяха да пътуват заедно, наистина съвсем за кратко — само на няколко преки, — но Макгайър се опитваше да се забавлява при всяка възможност.
Колата премина през кръстовището.
— Той е добро момче, Моуз.
Тази сутрин Макгайър бе гладко избръснат. Не се беше бил отпреди Коледа. Наскоро счупеният му нос някак си се бе изправил и с пригладената назад прошарена коса, той изглеждаше почти впечатляващо, макар и с двайсетина години повече от истинската си възраст.
— Знам, че е добро момче — каза той. — Често пъти и сам си показвам „Този Ейб Глицки, какво добро момче е!“ Но това не означава, че ще е добър барман. И знаеш ли защо?
— Кажи ми.
— Защото, поне на теория, барманите трябва да имат индивидуалност.
Харди хвърли поглед към шурея си.
— Ейб притежава индивидуалност.
— Добре, нека го кажа иначе. Барманите трябва да притежават положителна индивидуалност. Да бъдат сърдечни, приветливи, дори чаровни, почти като мен. — Той глътна малко скоч. — Дори ти, в доброто старо време на младостта ти, понякога успяваше да постигнеш известна чаровност. Но Глицки? Не съм убеден. Не.
Харди зави по Лейк и спря до бордюра почти пред къщата близнак на Глицки, пред която се случваше да има място за паркиране веднъж на десет години. Беше девет и половина в ясна, студена и слънчева понеделнишка сутрин, седмица след убийството на Илейн. Харди излезе от колата, след това отново пъхна глава в нея и допълни:
— Не мисля, че трябва да продължим с този спор, нали?
— Ще представя обичайната си деликатна натура — увери го Макгайър и сръбна от плоската бутилка.
Въпреки обещанието си да бъде деликатен, Макгайър започна да предлага съвети за работа в момента, в който Глицки влезе в колата. Вече бе предположил, че Ейб може да се захване с продажбата на недвижими имоти, да си направи страница в Интернет; би могъл да отвори и ресторантче — въпреки изобилието от големи кулинарни средища, градът се нуждаел от добра старомодна механа.
