Предварително изслушване

— Не, просто вие… Помислих, че може да припаднете.

— Аз не припадам. Никога не съм припадала. — Трея тръсна глава, за миг се завъртя към вратата на катедралата, след това отново направи крачка напред, към парка. Да се отдалечи. Най-после дишането й се успокои и тя се взря в него. — Не мога да повярвам, че дойдохте. Мисля, че това е груба обида.

Мъжът направи още крачка назад.

Но Трея още не беше приключила:

— И вашият приятел, беше страхотно попадение. Адвокатът на убиеца на Илейн. По каква причина той е вътре? Тук е мястото на нейните приятели, на хората, на които липсва, а не на… някой като него. И на вас. — След като изрече монолога си, тя реши, че е приключила с ролята си. — Довиждане, лейтенант — завърши и продължи да слиза по стълбите.

Глицки не знаеше какво да прави. Не напълно. Със сигурност не бе планирал да отиде до нейния ред в църквата и да седне на него.

Да я последва навън.

Сега тя отново се сбогуваше с него, обиждаше го, а той я следваше.

— Госпожо Гент. Моля ви.

След няколко крачки младата жена забави ход и спря. Раменете й се повдигнаха в дълбока въздишка и, когато се обърна с лице към него, Ейб забеляза, че ноздрите й са разширени от гняв или ярост, или и двете. Тя бясно скръсти ръце.

— Какво?

— Имам нужда да погледна папките на Илейн.

Глицки наистина не знаеше какво прави сега. Нямаше абсолютно никакъв начин да прегледа папките на Илейн. Той бе временно отстранен. Не можеше да получи заповед. Абсурдно бе дори да предполага. Но внезапно разбра какво трябва да направи. Полицията — неговото собствено полицейско управление — нямаше да обърне внимание. На него щеше да се падне да приключи делото. И папките на Илейн бяха най-доброто начало.

— Не говорихме ли вече за това? Не видях ли с очите си как на следващия ден Коул Бърджис бе обвинен за нейното убийство? — Тя си пое дъх. — Вижте, познавам тези папки и той не е в тях, разбрахте ли? Тя не го познаваше.

— Не твърдя обратното.

— А какво твърдите?

Лейтенантът осъзна, че си е припомнял лицето й от последната им среща насам. Сега вдигна поглед и се взря зад нея. Трябваше да зареже деликатността и не искаше да види какво ще е въздействието върху изражението й.

— Първото нещо, което се чудя, е защо сте толкова враждебна.

Сега срещна очите й. Погледът й беше студен и празен. Не му обърна внимание.

— Обикновено, когато някой е враждебен към полицията, се питаме защо ли може да е.

Реакцията й, ако изобщо имаше такава, беше на още по-силна омраза. Ако Глицки бе смятал, че заплахата ще й въздейства, беше в сериозна заблуда. Тя отвори уста и пренебрежително присви очи.

— И какво е второто нещо?

— Второто е… — Той вътрешно се бореше със себе си.

— Второто е, че не съм абсолютно, напълно и отвъд всякакво съмнение убеден, че сме хванали копелето, което е убило Илейн. А трябва да съм сигурен в това.

— И да получите, какво му викате там, нова нашивка? Още едно перо на шапката ви.

Изненадан от насоката, която бе взел разговорът, Ейб тръсна глава.

— Тези неща не ме интересуват. — Още една кратка пауза. — Интересува ме Илейн.

Този път тя му се тросна в отговор:

— И точно затова сте тук на службата, нали? Защото ви интересува? Защото сте бил неин приятел? — Тя беше направо бясна, очите й щяха да изскочат. — И, предполагам, че сигурно затова сте довел приятеля си. Защото и двамата се интересува те толкова много. Е, нека ви кажа нещо. Поведението ви е дяволски прозрачно и от това ми призлява.

— Какво има? За какво говорите?

— Говоря за вашите претенции, че сте бил близък с Илейн, за да накарате свидетелите да проговорят пред вас.

Глицки беше разтърсен от нейния плам. Той протегна ръка и започна да се оправдава:

— Аз дори нямам свидетели. А и да имах, защо да го правя? Пет пари не давам дали свидетелите ме харесват. Никога няма да срещнеш свидетел, който да те харесва. А и на кого му пука? Говорят, ако можеш да ги накараш да го направят. — Той не го бе осъзнал напълно, но навиците от двайсетгодишната му работа си казваха думата. Все пак беше ченге. Разговорът преминаваше в разпит. — Това, което искам да знам — продължи той, — е защо вие не искате да говорите с мен. Вие бяхте приятелка на Илейн, работехте заедно, може би дори сте си споделяли тайни. И въпреки това не искате да ми помогнете да се уверя кой я е убил. Това ми е чудно.

Трея го предизвика с изражението си, когато заговори в лицето му:

— Не ти вярвам. Не вярвам на нищо, което казваш. Не си се интересувал от нея нито преди, нито сега. — Тя помръдна напред, почти толкова близо, че можеше да го целуне. — Илейн знаеше — дрезгаво прошепна младата жена. — За теб. Не разбираш ли? За баща си, за истинския си баща. А ти никога не я призна, дори не опита.

Устата на Глицки се отвори в опит да се защити. Но нямаше как и не излезе дори и звук.

Трея продължи:

— А тя не се осмеляваше да те приближи. Висок, твърд тежкар, шеф на отдел „Убийства“ с огромна значка, която казва: „Стойте настрана! Всички настрана!“ И се опитваш да кажеш, че те е било грижа? Е, извини ме, но аз бях там, знам колко ти е пукало. Колко много я нарани. Как разби сърцето й.

Глицки беше като вкопан в настилката паметник. Зад тях вратите на катедралата се отвориха и изпълнението на струнния квартет излетя навън. Самотен тромпет изпълняваше траурно соло, разкъсвайки утринния въздух. Глицки най-после успя да се обърне, когато заизлизаха първите опечалени. Лицето му изразяваше фрапираща изненада, а след това усети в краката и гърдите си огромна и едва ли не непоносима тежест. Обърна се назад към Трея Гент, красива, възмутена и справедливо обвиняваща.

Отново отвори уста и отново не излезе никакъв звук. Собственото му сърце сякаш щеше да експлодира. Болка премина през крайниците му и Ейб почувства как пада и се свлича.

Отново усети студа на февруарския ден. Виждаше почти пурпурното небе, някакъв звук, подобен на препускащ вятър и Трея Гент, която по някакъв начин се протяга към него, както той я бе хванал няколко минути по-рано. След това стана тъмно.

15

Беше тъмно.

Харди потърка с ръка очите си и осъзна, че навън вече е паднала нощта, а той все още седи на бюрото си. Погледна към часовника — 9:15. Дали се бе обадил на Франи, че няма да се прибере за вечеря? Пожелал ли бе лека нощ на децата? Не си спомняше.

А, да, сега се сети. Франи знаеше какво става и че може да остане в офиса си и да размишлява толкова дълго, колкото бе необходимо. Нещата вкъщи бяха под контрол — децата бяха приключили с домашните си и се готвеха за сън. Утрешният ден щеше да дойде ясен и спокоен. Може би нямаше да се свърши светът, ако той реши да отложи някои неща и да се прибере? Но това бе неговото обаждане. Никакъв натиск.

Дизмъс се изправи, постави ръце на кръста си и направи по половин завъртане във всяка посока, опитвайки се да прогони вцепенението. Мина покрай бюрото си, отиде до вратата на офиса и включи осветлението. Беше чел на светлината на зелената настолна лампа на бюрото си, изучаваше първия от документите по делото на Коул Бърджис — снимките от сцената на престъплението, рапортите на офицерите, които са го арестували, докладът от аутопсията, стенограмата от разпита на Ридли Бенкс.

Навън в коридора постоя за минута и се ослуша за други признаци на живот в сградата.

Нищо.