всички бяхме доста изнервени, най-вече заради… ъ-ъ… — Той направи жест.
— Нека позная — намеси се Харди. — Сигурно е било заради мен.
Бенкс изглеждаше благодарен за помощта.
— Да. Но както и да е… Знаех, че имаш проблеми с касетата и че излязохте заедно с Харди. Така че Тори започна да проклина и мърмори как Харди толкова бързо е научил всичко. И аз изтърсих, че няма да се учудя, ако ти си му показал касетата.
— Понякога да говориш без да мислиш е стратегическа грешка.
Бенкс погледна направо към Харди.
— Да, но в съда ти даде ясно да се разбере, че си я виждал. — Отново се обърна към Глицки. — Тори сякаш не си спомня това, но аз не съм го забравил. Така че предположих, че си бил ти, Ейб.
Глицки най-после бе принуден да проговори:
— Логиката е голяма работа. — Това не прозвуча като комплимент.
Ридли продължи:
— Но не мислех, че той… имам предвид, че не смятах, че ще се стигне дотук. Не ти донесох касетата, за да те нарочат. Знам, че не бяхме на едно мнение, ти и аз, и не исках да си мислиш… Просто ние си говорехме, размишлявахме на глас и предполагам, че съм се хванал в капан… — Несвързаният монолог заглъхна. Ридли изглеждаше така, сякаш бе прекарал няколко затормозяващи дни, в които бе обмислял всичко случило се.
Глицки не би могъл да каже, че нещастието на момчето особено го притесняваше — може би Ридли ще си вземе добър урок за политиците, който би му послужил в работата му. Но в настоящия момент сержантът достатъчно бе объркал живота на лейтенанта си. Сега твърдеше, че не е било нарочно. Но това изобщо не помагаше. Глицки свали тъмните си очила и скръсти ръце пред гърдите си. Когато заговори, гласът му беше отчаян, а целият гняв в него се бе заличил:
— Е, предполагам, че и двамата сме хлътнали в този капан, нали, Рид?
След момент Бенкс осъзна, че това е всичко, което би могъл да получи от Глицки като оправдание за себе си. Пое въздух и бавно издиша.
— И какво ще правиш сега?
— Ще изчакам, докато някой в офиса на Ригби реши нещо. — Свиване на рамене и поглед към Харди. — Междувременно, ще обърна внимание на няколко други възможности за професионална реализация.
— Смята да отвори механа. — Изражението на Харди бе като на покерджия.
— Не е вярно, нали? — усъмни се Бенкс.
— Възможно е — отвърна Глицки със също толкова спокойно лице. — Човек никога не знае.
Камбаната на катедралата започна да бие, прекъсвайки джазовата музика. Беше десет без четвърт, все още имаше петнайсет минути до службата, но при сигнала тълпата се раздвижи.
Ридли все още не бе готов да тръгне. Той продължаваше да чака още някакво успокоение.
— Въпреки това, Ейб, чуй ме, ако мога да направя нещо…
Глицки вдигна ръка за сбогом. Сега искаше да влезе в храма.
— Рид, слушай, всичко приключи. Не се притеснявай. — Той се обърна към катедралата и остави Бенкс там, където го бе намерил.
Харди избърза няколко крачки и се озова зад лейтенанта.
— Знаеш ли какво не мога да повярвам? — попита той.
— Какво?
— Моят шурей смята, че нямаш чувство за хумор.
Глицки му хвърли един страничен поглед.
— Той не обръща достатъчно внимание.
Това бе денят, в който се предполагаше, че Трея трябва да започне проекта
Тя реши, че „Милосърдие“ е много странна катедрала. Със своите класически линии, стъклописи и пещероподобна вътрешност, тя по някакъв начин отговаряше на средновековните догми — внушителна сграда, създадена да отразява величието и славата на Бога. Но през последните двайсет години този храм бе и съсредоточие на състраданието, подкрепата и съчувствието към жертвите на СПИН. А сега мрачните облаци, които висяха над него, сякаш запълваха цялото открито пространство и одухотворяваха студения камък. Въпреки че всичко беше доста трагично, Трея го намери за непонятно успокояващо.
Тя почувства, че сградата вече бе не само дом на едно студено и гневно божество, а истинско средище на общността с почти осезаемо послание за опрощение, приемане и чистота. Отвън огромната тълпа може и да се луташе нервно насам-натам, но вътре властваше единствено спокойствието.
Младата жена се помота малко, преди да се настани на шестия ред вдясно — нямаше нужда да търси някакво особено признание от мястото си.
Хората започнаха да се стичат вътре, спокойно вглъбени в себе си. Не се изненада да види много от колегите си, ако искаше да използва тази дума, от фирмата. Тя не бе от хората, които се смятаха за част от тази общност. Никой не седна на нейния ред.
Кларънс Джекмън я потупа по рамото, поздрави я и я представи на съпругата си Мойра, пищна, облечена в черно матрона. Трея разпозна някои от студентите от Хейстингс, които бяха в „Ренд и Джекмън“ на събирането след делото миналата седмица. Кметът пристигна подръка с областната прокурорка. След това първият й помощник Тори, обвинителят по делото, човекът, който наистина се опитваше да направи най-правилното нещо и да раздаде справедливост на убиеца на Илейн.
Децибелите осезаемо се усилиха, отеквайки под купола, и Трея се завъртя на седалката си, за да хвърли поглед върху прииждащия човешки поток. Трябваше да си поеме дъх, защото точно зад себе си разпозна Ейб Глицки и — беше й трудно да повярва на очите си — адвоката, Харди, който в съдебната зала представляваше убиеца на Илейн.
Лейтенантът изглежда изпитваше такова неудоволствие да я види, колкото и тя него. Той вдигна ръка, за да спре Харди, след това кимна. Сега, застанал редом с нея, прошепна:
— Запазено ли е мястото?
С мрачни и отмерени крачки, Гейбриъл Тори премина по централната алея между пейките и бавно се изкачи на подиума отляво на олтара в предната част на катедралата. Заглъхващите звуци на изпълнението на струнния квартет на „Необяснима благодат“ сякаш все още висяха във въздуха. Главният помощник областен прокурор носеше графитно черен костюм на „Армани“ и бяла риза с копринена черна вратовръзка. На левия му ревер се виждаше малка червена анти-СПИН лентичка, а на десния — алена роза.
Трябваха му няколко секунди, за да се съсредоточи. Когато се почувства готов, вдигна глава и огледа огромното паство — повече от петстотин души седяха на пейките или стояха отзад и от двете страни, изпълвайки цялата катедрала.
След като нагласи микрофона, Тори заговори със спокойна и дори интимна фамилиарност. Гласът му бе твърд и леко писклив.
— Това е възпоменание — започна той.
Някъде по средата на службата тя усети, че не би могла да издържи повече. Рязко се изправи, премина покрай пейката далече от Глицки и се промъкна към изхода навън от катедралата. Вече на открито, студеното слънце я спря и тя застана на стълбите, запримигва и се опита да си поеме дълбоко дъх.
— Добре ли сте?
Трея се обърна — знаеше кой е. Той я бе последвал навън. Ръката й премина по врата й и през косата. Младата жена тръгна надолу по стъпалата, преди очите й да са привикнали, и се спъна. Мъжът бе точно до нея и я хвана за ръката, за да я предпази от падане. В момента, в който се съвзе и осъзна, че той все още я държи за ръката, тя я измъкна. Мъжът незабавно я пусна и отстъпи назад.
— Добре ли сте? — повтори.
— Да, няма нищо. Добре съм. — Тя изправи рамене. — Не се нуждая от помощта ви.
