Тръгна надолу по полумрачните стълби, докато успее да види офиса на Дейвид Фримън. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше никаква светлина, така че очевидно дори и възрастният адвокат се бе прибрал вкъщи.
Пустият му старец, помисли си Харди. Представи си как Фримън се прибира вкъщи преди десет вечерта. За какво? Той нямаше друг живот, освен правото. Но на Дизмъс му се искаше старецът да е тук, за да поговорят. За един дълъг момент остана на стълбите, след това слезе във фоайето и се промъкна в отключения офис на Фримън. Ако Филис можеше да го види в този момент, помисли си той, но идеята не му донесе истинско облекчение. Отиде до барчето и си наля няколко пръста скоч, след това се върна до вратата с чаша в ръка и хвърли последен поглед на стаята.
— Мързеливец — промърмори на глас.
Върна се в офиса си нагоре по стълбите, остави питието на бюрото, издърпа три стрелички от мишената, отдалечи се до отбелязаната линия и се прицели. Хвърляше леко, опитвайки се да освободи съзнанието си и уцели „20“, „19“ и „18“. Той почти не обърна внимание на резултата, а се приближи до мишената и събра стреличките за втори кръг. Отново заобиколи бюрото си, отпи глътка скоч, взе телефона и набра номера на болницата.
— Сестринската стая на интензивното отделение, моля — каза той.
Глицки все още не можеше да говори. Ако се съдеше по сегашното му състояние, не бе сигурно дали някога ще се оправи. В момента бе под въздействието на силни успокоителни.
Разговорът бе прехвърлен към сестринската стая, откъдето отново му съобщиха, че нищо не се бе променило през двата часа от последното му обаждане. В болницата нямаше никой друг, с когото Харди би могъл да поговори. Бащата и синът на Глицки се бяха прибрали вкъщи. Състоянието на пациента бе определено като непроменено.
Харди затвори, погледна към стреличките, които все още държеше в ръка, и се зачуди откъде ли са се появили. Отпи още малко скоч. Притеснено отвори една от папките пред себе си.
И ето ги отново, облещени в лицето му — проклетите, почти неоспорими доказателства срещу Коул Бърджис.
Който, Харди си припомни, че не трябва да забравя това, нито веднъж не отрече, че все пак е убил Илейн Уейджър. В най-добрия случай бе казал, че не помни.
И адвокатът не се залъгваше. Смяташе, че съществува идеална възможност Коул всъщност да е убил Илейн. Може би беше способен да префасонира аргументите, така че да убеди съдебните заседатели, че клиентът му е юридически невинен. Харди бе абсолютно сигурен, че това въпреки всичко не е престъпление с утежняващи вината обстоятелства, изискващо смъртна присъда. Но нищо не можеше да скрие ужасния
Само че ако Коул е скитал по алеите в търсене на жертва — а изглежда точно такъв беше случаят, — и тогава е убил Илейн, тъй като е бил пиян и не е разбирал напълно какво става… тогава Дизмъс изобщо нямаше да хареса задачата си.
И колкото повече гледаше, толкова повече неща виждаше.
И двамата полицаи, извършили ареста, бяха разказали една и съща история, въпреки че в рапортите си имаха слабо различаващи се детайли — най-очевидният беше, че единият бе казал, че по време на преследването е чул изстрел и рикошета му. Но останалите факти бяха неоспорими и, от гледна точка на адвоката, депресиращи и проклети.
Един от най-трудните проблеми, пред които щеше да се изправи Дизмъс, когато тази история отидеше в съда, бе въпросът за цялостния характер на защитавания. Добрата новина в тази насока бе, че нито една от страните не би могла да спомене характера в какъвто и да било свързан с делото контекст,
Харди усещаше, че ще бъде изправен пред дилема. Ако той изкара, че Коул е наистина чудесен човек, който просто е болен — пристрастен — и би могъл да извика за свидетели преподавателите му в колежа, стари приятели и дори майка му, тогава Тори би могъл да приведе в доказателство годините на скитничество, дребните престъпления и незначителните нарушения, които бяха съществена част от досието на хлапето. А дори и ако Харди не повдигнеше въпроса за характера на заподозрения по време на обвинителната фаза, съдебните заседатели така или иначе щяха да чуят фактите на престъплението.
А те определено бяха грозни.
Полицията бе заловила Коул в момент, когато той вече е бил претърсил тялото за бижута. Бяха намерили всичките й принадлежности у неговия човек, в неговите джобове. Бе свалил от врата на Илейн тежка златна огърлица и бе ожулил кожата й при опитите си. Бе изтръгнал от пръста й годежен пръстен с половинкаратов диамант, като при свалянето бе счупил кокалчето й. Бе откъснал обеците от ушите й. Според доклада от аутопсията, бе извършил всичко това след смъртта й. Като се изключи входната рана от куршума, по тялото на Илейн имаше само резки и белези.
И Коул без съмнение ги бе причинил.
Но той, разбира се, не си спомняше и това.
Бе преровил чантата й, вземайки парите от портфейла. Бе оставил кредитните карти, очевидно осъзнавайки, дори и в това си състояние, че никой не би го сбъркал с Илейн.
Което водеше Харди до цялостния въпрос за пиянството и трезвеността на младежа при извършването на престъплението. Всички — полицаите, извършили ареста, Бенкс, Глицки — бяха съгласни, че обвиняемият е бил или пиян, или дрогиран, но докато четеше документите, Харди осъзна, че не вижда никакви доказателства за това. Никой не му бе правил кръвен тест или дори проба с балон; освен това го бяха разпитвали достатъчно дълго, за да може по времето, когато е приет в болницата, равнището на алкохол в кръвта му да е почти нулево. Обвинението можеше съвсем лесно да оспори, че очевидното безсъзнание на Коул по време на ареста и в полицията е било само преструвка и на защитата щеше да й бъде доста трудно да го предотврати.
Особено в светлината на бягството на Коул, когато патрулиращите полицаи го бяха забелязали. Въпреки неволния си сблъсък с пожарния кран, хлапакът леко и целенасочено се бе затичал по-далече от преследващите го полицаи и толкова бързо се бе измъкнал от тях, че ако не беше пожарният кран, би се изгубил по мрачните улици и вероятно би се спасил. Той не се бе олюлявал, нито бе говорил със забележимо провлачване, различно от обичайното за наркоманите.
След като го бяха вкарали в патрулката, той бе изгубил съзнание. Харди би могъл да спори, че първоначално адреналинът му се е повишил, а след това се е понижил. Но диспутът никак нямаше да бъде лек.
Дизмъс отново затвори папката, погледна към напитката си, която се бе изпарила, и провери часовника. Беше десет и половина. Помисли дали да не звънне отново в болницата, но осъзна, че не би могъл да го понесе тази нощ.
Ако Глицки беше мъртъв, той щеше да бъде мъртъв и на сутринта.
Алкохолът не го бе замаял. Беше време да се прибира вкъщи.
Обут в картонени обувки и оранжев гащеризон, мърлявият затворник на име Кълън Леон Алсоп се промъкна в стаята за посетители на отдел „Убийства“. Той се настани на един дървен стол, облегна се възможно най-удобно, въпреки белезниците, и лениво се усмихна. Беше средата на нощта, след заключването, и той бе напълно сам, ако не се брои ченгето, което го придружи от затвора, един негър, за когото неправилно предположи, че е някъде на неговите години. Кълън знаеше, че е ченге, макар да не личеше от облеклото му — черен шушляков дъждобран, черна риза със скъсано най-горно копче и тъмносиня вратовръзка.
От другата страна на масата в тясната стая ченгето зае почти същата поза като Кълън и затворникът се почувства неудобно от това. Той бе човек, който можеше да обърне важните доказателства в дело за убийство. Трябваше да се отнасят към него с повече уважение, да му дадат някакви понички и кафе или нещо друго, или поне да му махнат белезниците. Вместо това пред него седеше един човекоядец, който го гледаше с презрение. Почти му мина през ум да прати всичко по дяволите, но трябваше да се махне оттук, а това беше единственият начин, така че се настани по-удобно в стола си и зачака.
Ченгето най-сетне се наведе и издиша гневно. После извади от джоба си малък портативен диктофон и
