го постави на масата.
— Сержант Ридли Бенкс, служебен номер четирийсет–нула–две. Часът е десет и половина в понеделник, 8 февруари, и аз съм в стаята за разпит на четвъртия етаж на Съдебната палата, Сан Франциско. Разговарям с… — Очевидно отегчен, той погледна листовете пред себе си. — … Кълън Леон Алсоп, бял мъж на двайсет и пет. Дело номер… — Той измърмори някакви числа.
Алсоп бе чул достатъчно. Бе минавал през цялата история със записите повече от веднъж и сега не чувстваше, че нещата вървят както трябва. Прекъсна го:
— Хей.
Бенкс погледна нагоре, очите му бяха празни.
— Тишина, моля.
Кълън тръсна глава, направи жест „не вярвам на това“ и се изправи на стола си.
— Хей — повтори той, — сключих сделка да дойда тук с областния прокурор и вие…
Бенкс се протегна към диктофона и го изключи.
— Не ти ли казах току-що да млъкваш? Когато ти задам въпрос, ще ми отговориш. През останалото време не искам да те чувам. Разбра ли ме?
Кълън сви рамене.
Бенкс се наведе напред като нападащо животно, изправи се и плесна с длан върху масата, което проехтя като изстрел.
— ТОВА БЕШЕ ВЪПРОС! Попитах те нещо, ако можеш да ме чуеш. Така че бъди любезен да отговориш „Да, сър“. Чу ли
Кълън реши да бъде любезен.
— Разбира се. Да, сър.
— Чудесно. — Бенкс взе диктофона, отново го включи и си възвърна монотонния говор. — Сега, господин Алсоп, за протокола, вие сте в затвора за продажба на кокаин, вашето четвърто нарушение, прав ли съм?
— Да.
— Но отново бяхте на улицата. Освободен условно.
Това явно бе забавно за Кълън.
— Три условни присъди, човече. Имам предвид, че не знам защо вие, момчета, не говорите помежду си.
— Кои ние?
— Ами всички. Ченгетата, от областната прокуратура, съдиите. Решете помежду си дали е противозаконно да се търгува с дрога в този град. — Добре. Ако следващ път си притеснен за това, ето ти отговор. Незаконно е.
Кълън грубо се изсмя.
— Тогава го кажи на някой съдия. През последните седемнайсет месеца имам три обвинения — имам пред вид
— Е, този път нещата са различни.
Свиване на рамене.
— Може би. Ще видя. Както и да е. Нали затова говорим сега.
— За пистолета.
— Да, точно така. За онзи, който заех на Коул.
— Заел си?
— Да. Заех. Проблем ли има?
— Платил ли ти е за него?
— Щеше. Такъв беше планът.
— Кога? След като започне работа?
Кълън Леон Алсоп показа недоверие към глупостта на Бенкс, но видя нещо в очите на инспектора, което го стресна.
— Имахме сделка — отговори той. — Доста се мотаехме заедно. Понякога му намирах дрога, нали знаеш, свързвах го с разни хора. Но в неделя нямаше пари и се нуждаеше от доза. Имам предвид сериозно, знаеш как е. Аз също нямах нищо, а той щеше ми даде, защото приятелите са си приятели. Но пък имах този пистолет.
— Откъде?
Бързо свиване на рамене, докато очите му шареха из стаята.
— Продадоха ми го преди няколко седмици.
— Кой?
— Не зная. Някакво момче.
— Срещу какво? Защо ти го продаде?
— Не помня. Срещу нещо, което съм имал. Знаеш, че навън доста често си трампим разни неща. — Лицето на Бенкс изразяваше нетърпение и Кълън се върна към темата: — Както и да е. Показах го на Коул.
— И защо му беше на него пистолет? Да обере някого?
Кълън го ослепи с празна усмивка.
— О, чудесно, явно си роден за ченге. Как успя да разгадаеш всичко. — Нещо в лицето на Бенкс го накара да се укроти и да промени тона си. — Щеше да си намери доза и да ми донесе пистолета и още петдесет гущерчета отгоре за безпокойството. Но не знаех, че смята да убие някого. Не беше планирал такова нещо. Това не е нормалното му състояние.
— А какъв беше?
Свиване на рамене.
— Някой, с когото се мотая. За купона. Знаеш как е.
— Всъщност не зная. Разбрах, че живее на улицата. Много от тези момчета не ходят по купони.
— Да, но той живееше с майка си. Можеше от време на време да получава по някой долар от нея. Просто обичаше купоните, това е всичко. Да се надруса и да витае няколко дни. След това би могъл да се прибере вкъщи и да се посъвземе.
Бенкс смилаше информацията, но нещо не му допадаше.
— Добре, но последният път си бил арестуван. Кога беше?
— Май във вторник сутрин. Не зная. Ти можеш по-лесно да провериш.
Половин час по-късно Ридли Бенкс седеше на бюрото си. Беше забил лакти в бележника пред себе си, а ръцете му бяха върху устните му. По два пъти на минута той тежко духваше в тях. Очите му пареха от умора. Прекара един дълъг работен ден навън и след като се върна в офиса в девет, взе бележките си и научи за сърдечния пристъп на Глицки и за Кълън Леон Алсоп, предполагаемият източник на пистолета, с който Коул Бърджис бе убил Илейн Уейджър.
Ридли не се бе чувствал добре, откакто се изправи срещу лейтенанта си заради признанието на Бърджис. След това дойде и изненадващото решение шефът му да бъде преместен на административна работа, а сега и проблемите със сърцето. Инспекторът не можеше да се освободи от чувството, че всичко е свързано и неговата грешка е част от това.
Ейб го бе подкрепял страстно и му бе помогнал да го преместят от отдел „Грабежи“. След това, когато стана негов шеф, той бе като наставник на Бенкс — помагаше му да навлезе в нещата, предпазваше го от някои неизбежни грешки през първите една-две години. И, питаше се той, такава ли бе отплатата му към Ейб за неговата лоялност и загриженост?
Бенкс мразеше всичко това, мразеше и себе си.
Ето защо веднага се бе срещнал с отрепката Кълън. Ако само можеше да се появи някое ново доказателство, което да хвърли достатъчно светлина, за да подсили делото срещу Коул Бърджис, Ридли щеше да може да се успокои с факта, че е дори по-прав, отколкото е бил преди. Тогава не всичко щеше да
