я целуват по слепоочието.
— Знаеш, че те обичам.
Младата жена въздъхна дълбоко и уморено.
— На службата тази сутрин имаше един полицай — каза тя. — Лейтенант Глицки.
— Заради Илейн ли?
Тя кимна, почака и прошепна:
— Той й беше баща.
Рейни се изправи.
— Мислех, че баща й е умрял.
— Не — отвърна майка й. Още една въздишка. — Това е дълга история. Но майка й, сенаторката Лорета Уейджър… ами тя и лейтенант Глицки като млади били гаджета, преди тя да се омъжи. — Направи пауза. — Точно преди това. Така или иначе, Лорета била бременна на сватбата и накарала съпруга си да вярва, че Илейн е негова дъщеря.
— Казала ли е на лейтенант Глицки?
— Не. Много по-късно — точно преди да умре.
— Твърдиш, че през цялото време той не е знаел за собствената си дъщеря?
— Точно така.
— Това е ужасно. Бих била бясна, ако ми се случи подобно нещо.
Трея не беше в настроение, но трябваше да се усмихне.
— Това е едно от хубавите неща да си жена, скъпа. Със сигурност знаеш, когато имаш дете.
— Но нали Илейн също не е знаела? Нали не е познавала баща си?
— Не и до смъртта на майка си. Тя й оставила писмо.
— Писмо ли? За нещо такова? — Настана продължител на тишина. — И какво е направила тя? Илейн. Отишла ли е да го види?
— Не. Не мислела, че мястото й е там. Очаквала той да дойде. А той не го направил.
— Никога ли?
Тя поклати глава.
— Нито веднъж. Той просто е студен човек. Не го е грижа.
— Затова ли?
— Какво?
— Затова ли не й е казал? Защото не го е грижа?
— Бих си помислила така. — Трея се протегна за чашата си с вода и отпи. — Защо иначе?
Дъщеря й сви рамене.
— Може би по същата причина, поради която и тя не му е споменала. Може да е мислил, че не му е мястото там. Не е искал да се меси в живота й.
Простата истина на казаното шокира Трея и тя поклати глава.
— Не. Трябва да го видиш. Той е твърд като камък.
— А може би просто не показва чувствата си. Познавам такъв човек. — Ръката отново се притисна към нея и Трея се облегна върху й. — И той беше там тази сутрин, така ли? Какво стана?
Младата жена отново се върна към мисълта, която не я напускаше.
— Мисля, че може и да съм го убила.
В „Юпитер“ нещата вървяха горе-долу.
По оглушително усилената уредба с толкова подчертани басѝ, че удряха директно в мозъка на костите, Шаная Туейн казваше на любимия си, че си е вкъщи и иска нещо студено, а по начина, по който барманът подскачаше зад плота, явно не беше единствената.
Това бе правоъгълно помещение, близо два метра широко и доста повече от два пъти по-дълго. Столчетата край бара вече бяха заети — петнайсет мъже и шест жени, всички между двайсет и девет и трийсет и пет и вероятно никой от тях нямаше да се прибере сам тази нощ. Още четирийсет или петдесет души стърчаха зад тях на тясната пътека между бара и сепаретата или на площадката зад тях. Младите професионалисти, които пиеха тук застанали рамо до рамо, бяха в по-голямата си част служители в правораздавателната система — полицаи и адвокати, студенти по право и чиновници. Изтощени от напрежение групари, които обичат сцената.
„Юпитер“ беше тяхното място. Тук можеха да разпуснат в компанията на приятели и колеги. Повечето хора тук чувстваха, че външният свят, в който живеят, е ад от фрустрация, напрежение и дори заплаха. Някои от семейните съществуваха в постоянно състояние на шизофрения — всекидневният им живот като ченгета и домовете им в предградията. „Юпитер“ бе камерата за изравняване на налягането, която им позволяваше да преминат от човекоядното и затъпяващо напрежение на единия си живот към човекоядната и затъпяваща скука на другия.
Малките прозорчета високо горе над голите жълти стени бяха покрити с пара и даваха на мястото усещане за подземие. Дори и през деня, с тясната си и продълговата форма, барът носеше усещането за вътрешността на подводница, но през нощта това чувство беше изключително осезаемо. В Сан Франциско бе забранено пушенето в заведения, където се яде или пие, но въпреки това въздухът бе синкав, дразнещ и плътен от цигарения дим. Разбира се, няколко случайни посетители бяха писали оплаквания, но всички те мистериозно изчезваха без резултат.
Това, което се издигаше от тоновете олио за пържене и гриловете за хамбургери в кухнята, добавяше своя собствена тежест и аромат към въздуха. Тази нощ в 11:51 навън бе седем градуса.
Но във вътрешността на шестте сепарета температурата достигаше до трийсет градуса.
В едно от тези сепарета Даш Логан бе свалил сакото си и го бе преметнал на облегалката зад себе си. Двете най-горни копчета на ризата му бяха разкопчани, а вратовръзката му бе разхлабена. Гладко избръснат, с момчешко изражение и дяволита усмивка, в този полумрак той минаваше за малко над трийсет. Златната халка на лявото ухо не пречеше на тази заблуда. Логан си мислеше, че сресаната къса конска опашка и почти незабележимата боя отвличаха вниманието от факта, че червеникавата му коса бе започнал а да изтънява и вероятно не беше напълно на погрешен път.
Със сигурност тази вечер добре се забавляваше с Кони, а тя все още не бе навършила трийсет. Той й хвърли око още когато влезе с някои секретарки, които познаваше от федералния съд. Тя идваше тук за първи път. Сигурен беше, понеже не я бе виждал преди, а щеше да я забележи. Точно в този бар човек не си губеше времето, ако някое качествено парче се появеше на подиума. Логан познаваше едно от момичетата, с които бе пристигнала Кони — той харесваше дори името й, — и още преди да осъзнаят откъде им е дошло, Даш се представи и им взе по едно питие.
Кони също бе разкопчала няколко от горните копчета на пурпурната си копринена блуза. Бе обърнала стола си към него и леката материя изкусително се разтваряше над гърдите й. Той съвсем лесно би могъл да надникне чак до черния й дантелен сутиен. Вече бе изпила четири уискита. От другата страна на масата в същото сепаре една от приятелките на Кони се сваляше с друг мъж — Даш го познаваше, млад женен адвокат от офиса на обществените защитници. През по-голямата част от последния час те бяха говорили и се бяха надвиквали с музиката за някакво
Това е проблемът с младите в наши дни, помисли си Логан. Въпреки обявите, които отвсякъде призоваваха „Просто го направи!“, те изглеждаха така, сякаш не правят и
Това надвикване от другата страна на масата с една от приятелките на Кони можеше да провали всичките му усилия. Почти виждаше какво ще се случи — приятелката ще достигне границите си на отегчение, ще погледне часовника си и ще се изправи: „О, Кони, погледни кое време е. А утре сме на работа“. И те двете щяха да изчезнат.
Но Даш си прекарваше доста добре, разказваше вицове, караше Кони да се смее и непрекъснато пълнеше чашата й. Имаше добро усещане за тази вечер, но искаше да действа, преди смотанякът от другата страна на масата да развали всичко. Искаше му се да извика на хлапето отсреща: „Отвори си очите. Тя е
