почти на коленете ти, изпила е четири уискита и гърдите й едва се удържат от блузката й. Какво мислиш, че
— Кони. — Трябваше да се наведе по-близо, за да може тя да го чуе. Той я целуна по бузата и се дръпна назад. — Съжалявам — каза той, — повече не можех да устоя.
— Всичко е наред. — Тя му се усмихваше. Идеални зъби. Прекрасна кожа. Един от онези страхотни северно италиански носове. — Беше много мило.
Мило е добро начало, помисли си той. Ще продължи да бъде мил.
— Не ти ли е малко горещо? Би ли искала да излезем да се поразхладим?
Тя кимна.
— Добре звучи.
— Ето, ще взема палтото ти.
Приятелката й забеляза раздвижването.
— Къде отивате?
Даш се наведе през масата.
— Ще се върнем след пет минути. Обещавам. Нали ще ни пазите местата?
С леко отпусната на гърба й ръка, той поведе Кони през тълпата, след това навън. Когато вратата на бара се затвори зад тях, Даш се изправи до нея.
— Вътре е доста шумно.
Кони разтъркваше ръцете си.
— Но навън е студено.
Той носеше и двете палта и й помогна да се наметне със своето.
— Така по-добре ли е?
— Горе-долу. — Но очевидно не бе достатъчно.
Без да се колебае и за миг, Логан метна върху нея и собствената си връхна дреха. „Юпитер“ бе в индустриалния квартал и улицата беше широка, с трамвайни линии в средата. Лампите осветяваха цялата околност. Барът бе полицейски — явно градските услуги трябваше да работят. Въпреки че улиците бяха пусти, всъщност изглеждаха приветливи.
Той й подаде ръка, тя я пое и двамата поеха на разходка.
Бе паркирал малко по-надолу по улицата и спряха да се полюбуват на неговото BMW Z3.
— Би ли искала да седнеш вътре? — Той й отвори вратата, след това заобиколи от своята страна. Гюрукът на колата можеше да се сваля, но сега бе вдигнат и Логан запали мотора, за да се стоплят. — Добре. — Реши нарочно да добави малко акцент. — Би ли искала да го отпразнуваме?
Тя почти се разтопи от удоволствие.
— О, ти гледаш Емерил. Аз го обожавам.
Даш поклати глава.
— Никой не го обича повече от мен. Дори се радвам, че по
— Нещо такова. — Кони бе впечатлена. — Но Емерил… хайде да го отпразнуваме. Бам. Обичам този момент.
Той протегна ръка и докосна коляното й. Полата се бе повдигнала до средата на бедрото й. Даш отвори жабката и извади кутийка с бял прах.
— Хайде наистина да го отпразнуваме. — След половин минута той бе изсипал малко от съдържанието на кутийката върху огледалцето на жабката и го оформи в четири тънки пътечки. — Просто добри стари бонбончета за носа. Не бих искал да те карам да правиш нещо насила. — Една от пътечките изчезна в носа му. — Виждаш ли? Безопасно е. — След това направи гримаса и комично издиша.
Момичето го наблюдаваше. Той приключи с втората пътечка.
— Знаеш ли, понякога вечер се прибирам вкъщи напълно капнал, обръщам една бутилка и изглеждам трима Емериловци поред. Ето какво значи да обичаш някого. Това, което не разбирам, е как
— Не и с това в теб.
След десет минути те вече обсъждаха отиването в неговия апартамент, който не бе на повече от пет километра през Маркет.
— Ами приятелката ти?
— О, няма проблем. Говорили сме за това. Ако не се върна, просто ще се прибере вкъщи.
16
В 7:15 във вторник сутрин Рич Макнийл, опакован в тежко палто, надзърташе над плесенясалите парапети в зелените води на залива. Малко по-нататък край оградата самотен рибар азиатец пушеше и се разхождаше напред-назад, като спираше на всеки няколко крачки да провери някоя от пръчките си. За петнайсетте минути, през които Макнийл чакаше, той бе извадил две малки рибки и ги бе пуснал в потопения във водата живарник.
Лекото, но постоянно глисандо на трафика се стелеше над „Ембаркадеро“, колелата просъскваха над навлажнения от росата калдъръм. Водата изчезваше в едва доловима мъгла на двайсетина метра, а някъде в далечината ревяха тюлени. Виковете им се носеха през ширината в симфония на отчаянието.
С ръце в джобовете, Макнийл трепереше от студ.
При шума на приближаващите се към него стъпки, той се обърна.
— Здрасти, Диз.
Харди носеше дъждобран над официалния си костюм. Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха.
— Симпатично местенце.
Макнийл завъртя глава, като че ли за първи път забелязваше къде се намират.
— Предполагам, че е малко ветровито. Имаме няколко доставки, които очакваме на кей 18, и бих искал да съм тук да ги посрещна. Но ми се щеше да те видя преди работа. — Той се поколеба. — Преди да съм имал време да променя решението си.
— За какво? — Въпреки че Харди имаше доста добра идея.
— Ами… — Рич си пое въздух, сякаш се самонавиваше. — Оценявам всичко, което направи за мен по проблема с Галт, но поговорих със Сали и двамата решихме да пратим всичко по дяволите, да продадем проклетата сграда, да си вземем парите и да платим на копелето, за да ни се махне от главата. Може би застрахователната компания ще покрие гражданския иск.
Харди бе пъхнал ръце в джобовете на дъждобрана си. Наклони глава на една страна.
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това, Рич? Застраховката ти няма да го покрие — те ще кажат, че обвинението за присвояване не се покрива от полицата ти. Сигурно ще ти струва почти толкова, колкото си платил първоначално за цялата сграда.
— Ами — въздъхна той. — Знам. Знам. Просто със Сали си помислихме през какво ще трябва да преминем заради процеса, колко ще ни струва, нещо такова. И за какво?
— За да попречиш на Мани Галт да те скапе, Рич. Какво ще кажеш за това? Ти не си направил нещата, в които той те обвинява.
Макнийл нервно тръсна глава.
— Ако, обаче, изгубим, може да отида и в затвора.
— Няма да загубим. Няма начин.
Нацупена усмивка.
— Но не можеш да ми го гарантираш, нали? Казвал си ми стотици пъти, че не можеш да предвидиш какво ще решат съдебните заседатели. И ако те ме сметнат за виновен, ще ме тикнат зад решетките.
— Но има много „ако“.
— Това е моят живот. Защо ще искам да го рискувам?
Доводът бе неоспорим и Харди не можеше да му отговори. Въпреки това, проблемът го изнервяше и
