притесняваше. Той пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете, отиде до парапета и се втренчи надолу във водите на залива, после отново се обърна към клиента си.
— И ще му позволиш да ти открадне четвърт милион долара, само защото е копеле?
Равнодушно свиване на рамене. Макнийл беше притеснен от решението си, но това не означаваше, че смята да го промени.
— Сградата ще дойде към пет и половина, шест милиона. Ще ми донесе добра сума, от която да си поживея. Ще я пусна на пазара, както ме съветват всички през последните десет години. Ще дам на копелето проклети те пари, за които ме изнудва, и жертвата ще си струва, ако най-после се махне от живота ми.
Но Харди не можеше да остави нещата така.
— Мислех, че ще го притиснем с нашите обвинения. Ще го смачкаме, защото не ти си човекът, който е сгазил лука, а той. Ако си спомням добре, ти беше доста ядосан. Искаше да се бориш с него. Аз също го исках. И още го искам.
— Знам.
Харди изчакваше.
Клиентът му опита друг подход:
— Така или иначе, ще ми струва колкото и процеса.
— Не, няма. Четвърт милион е около два пъти повече от сумата за криминално дело, Рич. В най-лошия случай. Дявол го взел, ще намаля таксата си за явяване в съда до хонорара си на час. — Дизмъс получаваше от клиентите си три хиляди долара за всеки ден в съда, което бе доста повече от адвокатската му тарифа от двеста долара на час. — Ако процесът продължи една седмица, само това ще ти спести цяло състояние.
Макнийл тръсна глава.
— Не е до парите, Диз.
— И аз така мислех. Тук Галт е престъпникът. Не ти.
Затова се чудя защо искаш да бъдеш наказаният? След всичко, което ти причини, не ти ли се иска да му натриеш носа?
Никакъв отговор. Макнийл пристегна яката си около врата.
— Виж тогава — каза той, — какво можем да направим, за да паднат обвиненията?
Както обикновено, и тази сутрин една сериозна тълпа чакаше в студа в нестройна опашка, проточила се от вратата на затвора и по продължение на коридора зад Съдебната палата.
Джоди Бърджис носеше дънки и анорак, туристически обувки и ръкавици. Вече година, откакто живееше тук, а още не можеше да свикне с калифорнийското време. Тази сутрин, например, си беше студено като на полюса. А това бе странно, като се има предвид, че в Охайо, когато през февруари температурата стигаше до около седем-осем градуса, си беше истинска пролет. Хората излизаха по пуловери, газеха през снега и си говореха кол кое хубаво времето и колко е топло. Въпреки това тук, сред влажната мъгла, студът буквално проникваше в костите й. Дори така опакована, тя трепереше.
Най-сетне влезе във фоайето на затвора, където бе малко по-топло. Каза името си на пазача и почака още известно време. Опита се да не прекарва тези безкрайни минути в притеснения или в мисли за това как са се объркали нещата. Трябваше да се съсредоточи върху идеята, че е тук заради Коул, който в душата си беше добро момче. Може да бе допуснал някои грешки, да бе имал сериозни проблеми, които ще трябва да преодолее, но никога не би наранил умишлено когото и да било. Той беше добро момче.
Когато времето дойде, пазачът я поведе надолу по още един коридор до друга мрачна врата. Джоди си помисли, че вероятно има поне две стаи за посещения — тази изглеждаше различно от онази, в която бе влязла вчера. Високите прозорци пропускаха различна светлина, въпреки че иначе бяха съвсем еднакви. Петнайсет сиви метални стола от нейната страна на стъклото и всеки със собствена кабинка. Сега всички места бяха заети, с изключение на това, към което я насочиха.
Джоди стигна до стола си и седна. Коул все още не се бе появил отсреща. Тя протегна ръка и докосна малкото отворче в стъклото.
Нейният син.
Пазачът въведе момчето през вратата от другата страна и го насочи към стола срещу нея. То кимна, сви рамене и направи това, което му казаха. Дори не вдигна очи към майка си — само погледна към стола, където трябваше да седне.
Чорлава коса, провлечена походка, празно изражение. Отново в оранжевия гащеризон. Винаги.
Джоди се опита да извика представа за времето, когато беше по-малък — все още държеше снимката от завършването му на нощното шкафче до леглото си. Тогава косата му бе по-къса и старателно сресана. Бръчици и широка открита усмивка.
Къде беше отишло онова момче? Въпреки всичко тя знаеше. Знаеше.
— Здрасти, мамо.
— Здрасти, Коул. — Жената почака, за да разбере дали има да й каже нещо, но очевидно нямаше. Наведе се напред, приближи уста до отвора. — Добре ли си?
Първият му отговор бе спокойно цъкване с език, но, тъй като не искаше да безпокои майка си, го омекоти.
— По-добре съм — каза. — Да, отлично.
— Наистина ли?
— Ами, масажистката снощи не дойде, но като изключим това…
— Но се грижат за теб, нали? Храниш ли се?
Синът й се облегна назад и потупа стомаха си.
— Угояват ме за Коледа.
Джоди се намръщи.
— Това не е смешно. Не го казвай повече.
Той отново се наведе напред със сериозно изражение.
— Наистина не е чак толкова зле. Просто не трябва да се пречкаш в краката на другите.
— Но си вземаш… лекарството.
— Да. — Празният му поглед се промени. — Не е лекарство, мамо. Метадон е.
— Знам — бързо отговори Джоди. — И знам какво представлява. От него ти е по-добре, нали?
— Всичко е наред. — Коул приближи уста до стъклото. — Мисля си, че… — Нервно прокара ръка по челюстта си.
— Какво?
Момчето се поколеба още един дълъг миг.
— Ами, не знам. Нали познаваш адвоката ми?
— Да, Коул, познавам адвоката ти, господин Харди.
— Добре, ами той ми спомена да помисля дали да не им кажа да намалят дозата ми наполовина. Ако се наложи да поостана тук, може… Не зная.
Джоди дори не си позволяваше да се надява, но това беше първото й изкушение от година. Тя внимателно се опита да формулира отговора си с неутрални думи. Прекалено силният майчин ентусиазъм можеше да убие импулса му.
— Може да си струва да опиташ, Коул, но ще има и много други неща, с които да се занимаваш по време на престоя си.
Синът й се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. От устните му се изплъзна дълбока въздишка.
— Мисля, че това ще е единственото нещо.
Тя внимателно кимна.
— Наистина — продължи той след минута. — Мисля, че тук ще ми е доста лесно да опитам. Ако не се получи, просто ще се върна там, откъдето започнах.
— Да. — Гласът на Джоди беше тих и предпазлив. — Струва си да помислиш за това.
— Имат програма. — След това бързо допълни: — Не съм много сигурен.
Майката бе щастлива, че могат да приключат този разговор.
