— Щом мислиш, че можеш да се справиш.
— Не знам — каза синът. — Вероятно. — Отново се наведе напред. — Знаеш, че не е нужно да идваш всеки ден.
— Зная. Но искам. Въпреки всичко ми е приятно да те виждам. — Това признание сякаш го накара да се почувства неудобно и тя промени темата: — Трябва да ти кажа, че днес имам среща с господин Харди, за да обсъдим парите и други подробности. Не бива да се безпокоиш. Всичко е под контрол. — Майката замаза последните думи и продължи: — Вече споменавал ли ти е нещо за плановете си? За защитата ти?
— Всъщност не. Не сме говорили за това.
Джоди се намръщи.
— Е, днес ще направя нещо и по този въпрос. Но виждал ли си… тук получаваш ли вестник?
Коул поклати глава.
— Дори нямам ментови бонбони на възглавницата си преди сън. Всъщност, нямам и възглавница. Защо?
Тя прошепна дрезгаво:
— Защото тази сутрин има статия за Кълън.
— И какво за него?
— Ами, очевидно казва, че ти е дал пистолета.
Коул се наведе сковано напред.
— Какъв пистолет?
— Пистолета, с който си убил Илейн Уейджър. Оръжието на престъплението.
— Кълън ли?
Тя кимна.
— Никога не ми е давал пистолет.
— Е, в днешния вестник има история как Кълън ти дава пистолета.
— И кога го е направил? Споменал ли е?
— В петък или събота.
— В петък или събота ли? — Момчето се опитваше да се разрови из паметта си. — Това не се е случило.
Джоди се наведе към стъклото, устните й бяха почти долепени до него. Прошепна:
— Истината ли ми казваш, Коул? Бих искала да мога да кажа на господин Харди…
Коул гледаше втренчено, очевидно замислен.
— Ще му кажа сам, мамо. Кълън не ми е давал никакъв пистолет в петък, събота или когато и да било. Взех пистолета от улицата. Беше толкова малък, че първоначално дори не знаех какво представлява, просто стоеше там в праха до нея и… — Той спря. Устата му беше отворена, а очите му търсеха нещо навътре в него самия.
— Какво има? — За един ужасен момент Джоди си помисли, че синът й може да е получил удар. — Коул? Има ли нещо?
Осъзнаването бе толкова рязко, колкото и вглъбяването. Очите му отново се фокусираха и ако майка му бе очаквала да види някаква светлинка в тях, може би не беше сгрешила.
— Не съм я убил — прошепна момчето почти като молитва. — Тя вече беше мъртва.
17
След сутрешната си среща с Рич Макнийл на „Ембаркадеро“, Харди бе заобиколил и се бе върнал в болницата „Сейнт Мери“, която бе на половината път към дома му от центъра. Сега седеше до леглото на Глицки в интензивното. От другата страна един зелен монитор постоянно пиукаше и изписваше назъбена линия върху малкия екран.
— Ами — започна Дизмъс, — единият мъж казал на другия: Ето така искам да умра, точно като дядо ми. Той просто седеше там и говореше, радваше се на живота и внезапно челюстта му падна на гърдите, очите му се затвориха и си отиде. „Да, така искам да умра…“ — Харди направи пауза. — „А не да ритам и да пищя като другите момчета в колата.“
— Вицове за умиране? — Глицки се размърда под чаршафите си. — Ти ми разказваш вицове за умиране? — Пациентът издиша дълго и бавно и затвори очи.
Адвокатът си помисли, че приятелят му изглежда ужасно. Бледността му беше очевидна. Кислородната тръба преминаваше край лицето му и влизаше през носа. До леглото имаше няколко системи и те явно навлизаха в него. Ейб отвори очи.
— И аз знам един.
Харди го прие за добър знак.
— Хайде!
— Един богаташ бил на смъртен одър, притеснен, че не може да си вземе парите, когато си отиде. — Глицки пое още един дълбок дъх, нагласяйки кислородната тръба в носа си. — Така че попитал Господ дали ще му разреши. „Моля Те, ще бъда добър.“ И Господ най-сетне се предал и казал добре, ще може да вземе един куфар, пълен с всичко, което би искал да отнесе на небето. И така, мъжът решил, че златото винаги е добър избор и напълнил куфара си с кюлчета.
— Как го е направил, след като е бил на смъртен одър? — полюбопитства Харди. — Златото тежи страшно много. Трябвало е да стане от леглото, да отиде в банката, ако изобщо държат злато в банката. Тогава колко болен е бил? Какво му е имало?
Глицки хвърли един поглед към него.
— Инфаркт. Не знам. Остави настрана недоверието си поне за минута.
— Добре, но детайли като тези…
— Както и да е. Бъди сигурен, че човекът умира…
— Също и за времето.
Глицки отново се отпусна на възглавницата си.
— Няма значение.
— Какво?
— Искаш ли да го чуеш или не?
Дизмъс неохотно се съгласи.
— Добре де, човекът умира…
— Така е. Той стига до портите на небето. Свети Петър му казва: „Спри, не се позволява никакъв багаж“, и човекът му казва, че Господ е направил изключение за този куфар. Ако искал, свети Петър можел да го попита.
— Това е дълъг виц — отбеляза Харди.
Ейб не му обърна внимание и продължи:
— Ами Господ потвърдил, че човекът не лъже. Позволено му е да внесе един куфар. И свети Петър се зачудил: „Знаеш, че от доста време съм тук и никой преди не е донесъл нищичко. Любопитно ми е какво си взел“. Човекът гордо отворил куфара си. Свети Петър погледнал вътре и възкликнал: „Павета? Ти си донесъл павета?“
Харди кръстоса крака и се облегна назад. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.
— Това не е истински виц за умиране.
Глицки натисна един бутон за повдигане на леглото и сега в погледа му имаше някакъв живец.
— Какво имаш предвид? В него има умиращ, така че си е виц за умиране, нали така? Не мисля, че има точно определение.
Един чаршаф се спускаше от тавана и отделяше леглото на Ейб от останалите в стаята. Някой дръпна импровизирания балдахин и Харди се обърна, за да види енергичния и пъргав над седемдесет годишен баща на Ейб, с ярмулка върху бялата си коса, панталон в шотландско каре и блуза поло.
— Определение за какво? — я попита той.
— За вицове за умиране — отвърна Харди. — Здравей, Нат.
— И аз знам един доста добър — отговори Нат. — Как се чувстваш днес, Ейб?
— Обиден.
