Заплашително спокоен, настанил се на задната седалка, Глицки започна да ги изброява:
— „При Алфред“, „При Джон“, „При Джак“, „При Малкия Джо“…
— Е, добре, добре. Тогава забрави за механата. Какво ще кажеш да станеш частен следовател при Диз? — Предложенията продължиха да валят. Може би за Ейб не е толкова късно да се върне в училище, да стане лекар или адвокат, или нещо друго. Счетоводител например? Добър ли е Ейб в сметките?
Също като Макгайър, Глицки бе в делови костюм — въпреки че рядко усещаше нужда от подобно облекло, лейтенантът го обличаше, когато намереше за добре. Оправяйки възела на електриково синята си вратовръзка, той смъкна черното стъкло на прозореца, след това бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам слънчеви очила и си ги сложи.
Макгайър забеляза действията му.
— Харесват ми — отбеляза той. — Съвсем като на Самюъл Джексън. — Отвинтваше капачката на третата си малка бутилка. Хрумна му някаква мисъл и той се спря, щраквайки с пръсти. — Хей, какво ще кажеш да се заемеш с актьорска работа…
Харди погледна настрани, като искаше шурея му да си затвори устата, но той очевидно продължаваше да си сръбва от скоча. Докато внезапно — Харди дори не успя да види какво става — Глицки се наведе над предната седалка с пистолет в ръка и го насочи към главата на Макгайър. Гласът му бе дрезгав, но тонът му беше изключително спокоен:
— Смятам да гръмна скапаната ти глава — изсъска той.
Макгайър яростно се завъртя, дръпна се настрани, удряйки главата си в страничното стъкло и изпусна бутилката си. Лицето му изразяваше ужас. Харди също бе шокиран, удари спирачки и гумите изсвириха. Той се завъртя надясно.
— Господи, Ейб…!
Но, също толкова бързо, колкото се бе навел напред, Глицки се облегна назад на седалката си, настани се удобно и постави пистолета в кобура под мишницата си. В огледалото за обратно виждане Харди забеляза как белегът през устните на приятеля му побеля. Всъщност, Глицки се усмихваше достатъчно широко, за да покаже няколко зъба, което бе почти невероятно.
— Актьорска работа — каза той, като кимна. — Мисля, че бих могъл да се справя. За момент ви убедих, нали, момчета?
През останалия път до центъра на града Макгайър не промълви и думичка. Паркирането в града в обичаен ден бе достатъчно трудно, но заупокойната служба на Илейн бе събрала доста сериозна тълпа. В разстояние на пет преки Харди не успя да намери подходящо място. Тъй като Катедралата на милосърдието бе на върха на Ноб Хил, те трябваше да направят дълга разходка нагоре по целия баир. Когато завиха зад последния ъгъл и им се откри гледка към стълбите на църквата, спряха и Макгайър използва възможността да им каже, че иска да влезе по-рано, за да намери място, откъдето би могъл да вижда жена си.
Глицки и Харди останаха назад. Дизмъс не бе уверен, че причината е в желанието им да си поемат въздух.
— Онзи момент в колата беше наистина страхотен. Невероятен. Въпреки че едва не катастрофирах.
— Знам, че нямаше да се блъснеш. Не се притеснявах за това. — Устните на Глицки се помръднаха с около половин сантиметър.
— Е — каза Харди, — значи поне един от нас е бил спокоен. — Почувства, че би искал да поговорят още малко за случилото се, но осъзна, че темата е изчерпана. Всички въпроси бяха обсъдени и посланията бяха преда дени.
Помълчаха още малко. Глицки отново извади очилата си и ги сложи, вероятно за да се предпази от погледите на всички хора, които познаваше покрай работата си. От коланите на много от събралите се висяха полицейски белезници.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Харди.
Този път нямаше и следа от усмивка.
—
Това бе нещо, което бе споделил с Харди през уикенда. Не бе присъствал на раждането на дъщеря си, нито бе край нея през живота й. Но да бъде проклет, ако не присъства на службата. И тук се криеше единствената причина, поради която Харди бе решил да дойде — като морална подкрепа за приятеля си, който, в светлината на последните събития, със сигурност се нуждаеше от подобна помощ. Въпреки това сега, усещайки отчасти настроенията на мястото, Харди се чудеше дали идеята бе чак толкова добра.
— Да, но не е уместно да те виждат тук с мен.
Глицки сви рамене.
— Имам предвид, че ти и аз заедно…
— Знам какво имаш предвид — отвърна той. — Обеща вам да стоя настрани от теб.
Нямаха никакъв стимул да влязат. На площада пред централния вход на катедралата хората продължаваха да пристигат пеш, с коли или таксита. Сами, по двойки, на групички. Службата трябваше да започне след двайсет минути, а предният двор вече бе пренаселен.
Отнякъде долетя откъс от разговор:
— … се очакват около петстотин опечалени от всички нива на обществения живот в града, трагичната смърт на тази харизматична млада жена разпали въображението на…
Тъй като това бе Сан Франциско, разбира се, наоколо се мотаеха и няколко групички демонстранти — без никакво извинение за присъствието си. Те тъкмо започваха да се организират. В периферията на тълпата Харди можеше да види лозунги за и против смъртното наказание. В парка през улицата, доколкото забелязваше, бяха издигнати табели относно програмите за повишаването на общественото внимание към употребата на наркотици, Нация на исляма, бездомни адвокати, поддръжници на контрола на оръжията и техните противници.
Мим, облечен като американски пехотинец от Първата световна война, се бе боядисал от главата до петите с бронзов спрей и се бе покатерил на пилона до входа на катедралата. Дори и мускул по него не помръдваше, като жива статуя с пушка, отпусната надолу сред тълпата.
Три микробуса на местни телевизионни станции бяха спрели на предварително резервирани места на близкия паркинг и репортерите и операторите им обикаляха наоколо и снимаха, за да запечатат няколко сцени от мястото на събитието.
Една лимузина се промъкна през тълпата и спря зад няколко други. Когато кметът се появи иззад затъмнените стъкла, един от новинарите го разпозна и извика нещо по негов адрес. Тълпата около Харди и Глицки сякаш ставаше все по-плътна и ги притискаше. Вече не изглеждаше чак толкова студено.
— Лейтенант?
Глицки се завъртя и кимна делово.
— Как си, Ридли?
Младото ченге се размърда неловко.
— Не съвсем добре, предполагам. — Езикът му като че ли бе надебелял.
Не беше особено присъщо на Глицки да оставя нещата да минат покрай него, но донякъде се чувстваше наставник на момчетата, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“, затова се опита да го разведри и да започне някакъв разговор. Посочи към Харди.
— Нали познаваш приятеля ми?
Бенкс потвърди, отново кимна, но не протегна ръка за поздрав. Вниманието му бе насочено към Ейб.
— Реших, че ще си тук — каза той смело.
— Изглежда си прав. — Глицки можеше да му подаде ръка, но предпочиташе да му дава информация лъжичка по лъжичка. Ако Ридли искаше да каже нещо, трябваше сам да намери начина.
Това му отне около минута.
— Проблемът е, че… — започна инспекторът. — Ами, не виня никого. Грешката беше изцяло моя, но трябва да знаеш, че Тори ме принуди.
Никакъв отговор.
Сержантът продължи:
— Когато гледането приключи, се бяхме събрали отвън в кулоарите, знаеш, да поговорим за това,
