Джон Лескроарт
Адвокати на защитата
На Джак Сойер Лескроарт
Почти всичките ни грешки са по-простими отколкото методите, чрез които се опитваме да ги прикрием.
ПЪРВА ЧАСТ
Пролог
На шестнайсетгодишната Лора Райт й оставаха само четири минути живот, когато излезе от банята в малкия апартамент на Бомон Стрийт в Сан Франциско. В очите й блестяха следите на скорошни сълзи. Но в банята беше наплискала обилно лицето с вода си и бе измила размазаната спирала и грим, така че сега кожата й светеше. Мокър кичур руса коса падаше върху широкото й гладко чело.
Тя прекоси малката всекидневна и отиде при господин Муни, учителят й по драматургия, който, наведен над кухненската маса, нанасяше някакви бележки с четливия си почерк по текста на пиесата, която репетираха. Щом се приближи до него, той се изправи. На по-ярката светлина в кухнята очите на Лора придобиха тюркоазния цвят на блузата й.
Муни имаше приятно лице, което издаваше благия му характер. Преди десет години той беше един от най-търсените изпълнители на главни роли, но сега, макар все още да изглеждаше поддържан и хубав по традиционния начин, косата му бе оредяла и прошарена, а леко увисналата гуша загрозяваше линията на челюстта.
Усмихна й се:
— По-добре ли се чувстваш? — попита той.
Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да се довери на гласа си.
За миг двамата останаха загледани един в друг, после Лора протегна ръце и пристъпи към него. След малко раменете й затрепериха и Муни, притискайки я в обятията си, прокара ръка по фината коприна на гърба й.
— Всичко е наред — каза й той. — Всичко ще се оправи.
— Знам. Знам, че ще се оправи — отвърна тя, заровила лице във врата му.
— Вече се оправи — каза Муни.
Тя кимна отново.
— Знам. Просто… благодаря ти.
Тя отстъпи назад и го погледна:
— Не исках да стане така.
— Ти постъпи добре. Радвам се, че събра смелост да споделиш с някого. Трудно е да таиш подобно нещо в себе си.
— Почувствах, че мога да се доверя на теб.
— И съвсем правилно.
— Знам, но… какво беше това?
Муни отиде до прозореца и погледна към улицата.
— Никой. Нищо няма.
Лора въздъхна, пое си дълбоко въздух.
— Не вярвах Андрю да се върне толкова скоро. Не съм сигурна дали съм готова да се изправя лице в лице срещу него. Ще се разстрои, ако разбере, че съм казала първо на теб. Все пак бебето е и негово. Може пък да му кажа, че съм започнала да плача, веднага щом е излязъл, и ти си ме попитал какво има…
— Както си и беше.
Тя кимна.
— Знам, но като че ли Андрю малко ни подозира.
— Нас? За какво ще ни подозира?
— За връзката ни. Нашата. Веднъж дори се разделихме заради това.
Муни с мъка потисна смеха си.
— Заради кое по-точно?
— Той мислеше, че си падам по теб. Всъщност, аз наистина си падах.
— Падала си си по мен?
— Да, когато започнахме да репетираме пиесата тук. Съвсем мъничко. Той ужасно ревнуваше, а аз страшно се ядосах, когато ме обвини.
— В какво те е обвинил?
— Нали се сещаш. Че има нещо между нас.
Този път Муни не се сдържа и се подсмихна.
— Е, надявам се вече да е разбрал, че не е имало такова нещо. Освен това става дума за теб. Тялото си е твое, както и решението.
След кратка пауза добави:
— Знаеш ли, може би не е лошо да поговориш с родителите си.
— В никакъв случай — каза тя, клатейки глава. — Ще ме убият. Не обичат да им развалят спокойствието. Повярвай ми, така е.
Очите й отново се наляха.
Муни пристъпи към нея и избърса една търкулнала се по бузата й сълза.
— Успокой се — каза й той. — След няколко месеца всичко това ще бъде зад гърба ти. Просто преминаваш през труден период.
— Толкова се надявам да си прав. Чувствам се такава глупачка, че допуснах това да се случи. Искам да кажа, случи се само веднъж.
— Веднъж е достатъчно — гласът на Муни беше нежен.
— Нека все пак да ти е обеца на ухото в бъдеще.
— Не се безпокой — рече тя. — Взех си поука.
Но самообладанието отново я напусна и сълзите й заплашваха да рукнат. Тя стоеше и го гледаше безпомощно.
— Ще ме прегърнеш ли пак?
— Щом е толкова важно за теб, добре, но съвсем за кратко — И той я обгърна с ръце.
Тя се притисна силно към него, но едва ли не се изтръгна от обятията му, когато на вратата внезапно се почука.
— Божичко! — простена тя. — Този мой късмет! Сигурно е Андрю. Ами ако ни е видял?
Муни я задържа на една ръка разстояние.
— Лора, — каза той. — Андрю е страхотно момче. Не бива да се страхуваш от него. Дори да ни е видял, знае, че го обичаш. Наистина. Погрижи се за себе си, направи каквото трябва и всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Муни не подозираше, че последните му думи са лъжа. Ново почукване и той се запъти да отвори вратата.
1
— Ало?
— Ейми Ву, моля.
— На телефона.
