— Ти си този, който откри всички несъответствия. Аз създадох само проблеми.
Харди остана за миг неподвижен на прага, после пристъпи вътре и затвори вратата.
— Слушай, Ву — започна той. — Това беше първият ти важен случай. Естествено, че не можеше да си съвършена. Всъщност никой не е съвършен. Важното е, че си извлече поука.
Тя постепенно се отпусна и кимна утвърдително.
— Добре тогава — продължи Харди. — Клиентът ти е свободен, отборът ти току-що спечели купата, шефът ти казва да си вземеш почивка до края на деня, а ти си скубеш косите, че може би победата още не е сигурна, че нямаш заслуга за нея или че е можело да си по-добра. Не го прави. Винаги можеш да станеш по-добра, но трябва да съзнаваш и когато си достатъчно добра, не мислиш ли?
Тя отново въздъхна, хвърли поглед на документите си и най-после го погледна, като му се усмихна измъчено.
— Добре.
— Можеш да продължиш да се самонаказваш утре. Няма да те спирам. Но тази вечер си дай почивка и се махни оттук.
Харди е прав, мислеше си тя. Човек трябва да се възползва от хубавите мигове, когато може.
Беше малко след пет и неочаквано топло, след като пролетният вятър бе духал цял ден. Някаква ласкава мекота изпълваше въздуха. Тя паркира преди Честнът и реши да повърви пеша по булеварда, като се остави на инстинктите си да я водят по магазините, от които избираше разни деликатеси за празнична вечеря за двама у дома. Вкъщи щеше да отвори всички прозорци, за да влезе чист въздух, после щеше да нареди на масата с изглед към моста апетитни блюда с морски дарове, хрупкав хляб и ваза свежи цветя. След това щеше да се сгуши в стола си и или да чете, или да слуша музика или и двете едновременно, докато чака Джейсън да се обади. Ако не днес, щяха да се видят най-късно утре и ако бе писано да се получи нещо между тях, щеше да се получи.
Разхожда се почти цял час и обиколи поне половин дузина магазини, като си бъбреше с продавачите и дори с някои от клиентите. Купи жълти нарциси и пресен чеснов хляб, мариновани сърца от артишок, салата от спанак, малко морски език и круши ранозрейки.
Стълбището на къщата, в която живееше, бе окъпано в ярка слънчева светлина и тя пое към апартамента си на четвъртия етаж. Когато стигна на своята площадка, спря и хвърли поглед през прозореца към квартала и отвъд него — тъмнозелените кипариси в Президио, стотиците лодки за разходка долу в залива.
Какво великолепно място!
Изведнъж, може би за пръв път в съзнателния си живот, тя разбра, че се чувства благословена и дори щастлива.
Остави на земята плика и цветята. Извади ключовете от чантата си, отключи, вдигна покупките си и влезе. Затвори вратата след себе си, пусна райбера и сложи веригата.
Зад нея един мъжки глас каза:
— Обърни се бавно и се отдръпни от вратата.
Следобедната навалица в „Балбоа“ не беше толкова гъста, колкото нощната тълпа, но Джейсън Бранд пак имаше късмет, че си намери място на бара. Подаде двайсетдоларова банкнота и си поръча бира.
— Бира ли? — Сесил държеше бутилка „Джак Даниълс“. — Видях те да влизаш и ръката ми автоматично посегна към уискито. Двойно, с лед.
— Не и днес — отвърна Бранд. — Бира.
— Каква марка?
— Мокра и студена. Търся Ейми, да се е мяркала?
— Още не. — Той започна да налива „Сиера Невада“ от кранчето на бара. — Сега, като се замисля, всъщност не съм я виждал доста отдавна. Откакто онази вечер си тръгнахте заедно, доколкото помня. Мислиш ли, че е добре?
— Да. Днес бях с нея в съда. Добре е.
— Казваш, че е добре. Значи се срещате?
— Не. В съда представляваме противниковите страни. Би било срещу правилата.
— Срамота — каза Сесил.
— Аха — Бранд поднесе чашата към устните си и отпи.
Сесил обслужи неколцина клиенти малко по-надолу на бара и смени канала на телевизора. Когато се върна, Бранд въртеше чашата си на плота, като се взираше в жълтеникавата течност.
— Добре ли си? — попита Сесил.
— Да, чудесно.
— Въобще не изглеждаш чудесно. Изглеждаш нещастен.
— Заради Ву — рече Бранд. — Мисля, че съм влюбен в нея.
— Казваш го, сякаш току-що ти е хрумнало.
— Ами да.
— Още ли ще се виждате в съда?
— Не мисля. Не и след днешния ден.
— Ами щом си влюбен, братле, не се размотавай, ами направи нещо. Някой като нищо ще ти отмъкне мацето под носа. На твое място не бих търкал стола с жалкия си задник, очаквайки я да се появи. Щях да я намеря и да си кажа мъката.
Бранд тъкмо поднасяше чашата съм устните си, но спря насред път, остави я на бара и се втурна към изхода.
— Хей, рестото ти!
— Задръж го.
Той седеше на фотьойла й, след като излезе иззад паравана, където се беше скрил, докато я чакаше. Бе насочил към нея пистолет — пистолет с дълга тръба, прикачена към дулото, която изглеждаше много тежка. Тя седеше до масата с ръце в скута. Торбата с покупките още беше на пода до вратата, където я бе оставила, за да заключи.
— Откъде знаеш къде живея? Как влезе тук?
Смехът му беше гърлен, безрадостен.
— Много ме бива да откривам хората. А влязох по същия начин, както влизах по къщите, когато бях малък.
Важното обаче е, че съм тук.
— Какво искаш?
— Да си довърша работата.
— И каква е тя? Тази твоя работа?
— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.
— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.
— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.
— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.
— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?
— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?
— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?
— Но аз не съм…
Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.
— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?
— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…
