съпруга си?
— Ще опитам.
— Прехвърли го на моята линия. — Джакман се върна в кабинета и още не стигнал бюрото си, телефонът иззвъня. — Ейб. Тук изникна един въпрос. В кабинета ми е един млад човек, Джейсън Бранд, който беше обвинител по делото Андрю Бартлет в МВЦ. Майк Муни и… Точно така. Да, случаят е на Харди… Наистина ли? Съдията отложил произнасянето на решението си, докато не получи повече информация. Може би ще кажеш на господин Бранд с какво разполагаш, за да ми докладва… До бре, за Муни също, но всичко. Благодаря.
Джакман затвори.
— Нали знаеш къде да отидеш?
— Да, сър.
— Тогава върви.
В импровизираната компютърна зала до кабинета му измъченият и изтощен Глицки осведоми Бранд за събитията, докато едновременно приемаше рапорти от хората си и отговаряше на въпроси на доброволците. Стенният часовник показваше четири и четирийсет.
— Знам. Харди ми остави вече три съобщения за куршумите в жилището на Муни, но в момента имам по-важна работа. Не разполагаме с тези куршуми. Не ги открихме първия път, затова смятам, че е малко вероятно да ги намерим и при следващото претърсване.
— Но лично вие вярвате ли, че Муни е една от жертвите на Екзекутора?
Глицки сви устни.
— Вие не вярвате ли?
— Не знам.
— Ами започнете да вярвате. Не казвам, че вече сме в състояние да го докажем, обаче, що се отнася до мен, няма спор.
— А Бартлет?
— Предполагам — каза Глицки, — че е погрешният човек, озовал се на погрешното място в погрешния момент.
Непрекъснато звъняха телефони и някой от рецепцията се провикна:
— Шефе, вашата линия!
Глицки грабна слушалката, после отвори един бележник и започна да записва с бясна скорост.
— Колко пъти? — каза той. — Как е името? Някой виждал ли го е? Снимат ли посетителите с видеокамера? — Глицки смръщи устни. — Добре, звучи разумно. Продължавайте да проверявате.
Той затвори и повиши глас:
— Слушайте всички! — Останалите шумове в стаята незабавно утихнаха. — Обади се Дейвид Брако от „Коркоран“. Лукас е имал син, Рей Уелдинг, който го е посетил в затвора четирийсет пъти за последните три години.
Няма оставен адрес. Брако е изискал телефонните обаждания от платения автомат в блока на бащата и всеки момент ще ни ги изпратят по факса. Сара — обърна се той към Евънс. — Ще вземеш трима души и ще проверите всички райони с кодове 415, 408, 511 и 650, тоест всички райони около залива, за имена и адреси.
Може би това е нашият човек.
— Този мъж Уелдинг, бащата — не можа да се сдържи Бранд в желанието си да допринесе с нещо, — трябва да е имал адвокат, който да е придвижил жалбата му. И този адвокат сигурно познава сина, нали? Ще знае и къде живее.
— Може би — отвърна Глицки. — Но няма да иска да говори с нас. Ние сме ченгетата, не забравяй, лошите момчета.
— Но ако синът е Екзекутора?
Глицки не отговори, защото някой пак му извика да вдигне телефона. Този път той слуша мълчаливо, без да си записва нищо, и когато затвори, стаята бе притихнала. Главата му увисна, брадичката опря гърдите му. Той бавно заудря с юмрук по бюрото в безсилна ярост.
Всички търпеливо изчакаха, докато вдигне глава.
— Последният местен заседател — каза той. — Уенди Такахаши, по баща Шуи. Онази, която се е преместила обратно тук едва миналия месец. — Това бе причината да не я издирят по-рано.
— Мъртва ли е? — попита някой.
— Преди да успеем да стигнем там — каза Глицки. — Може би съвсем малко преди това. Белу стои на пост пред апартамента й от два часа, охранявайки мъртва жена. — Очите на Глицки, помътнели от умора и гняв, бяха изцъклени.
Бранд излезе в рецепцията и спря до един униформен полицай.
— Какво искаше да каже с това, последният местен заседател?
Мъжът, който изучаваше една компютърна разпечатка, отговори машинално като зомби.
— Имаше шестима местни — Муни, Рийд или Кеъри, Монтроуз, Уонг, Толман, а сега и Шуи-Такахаши. Тя беше последната.
Споменаването на Муни като първата жертва на Екзекутора не убягна от вниманието на Бранд.
— Ами другите шест? — попита той.
— Четирима са се преместили, двама са починали.
Опитваме се да открием четиримата. Предполагам, че онези двама, мъртвите, не са в непосредствена опасност.
Ву се върна в офиса на Сътър Стрийт и след като прие поздравленията на малката група, събрала се в кабинета на Харди, се извини и отиде да се обади на Бранд в МВЦ. Нямаше го и тя му остави съобщение, че иска да го види, като продиктува служебния и домашния си телефонен номер. Може би, добави тя, могат дори да вечерят заедно по-късно тази вечер. Да започнат отначало и да карат по-полека. Опиянена от радост и изпълнена с доверие, след като бе чула решението на Джонсън за Андрю, тя си помисли, че понякога има справедливост на този свят.
Но Бранд не беше в кабинета си. Щеше да й се наложи да почака.
Кошничката на бюрото й преливаше от книжа — неотворена поща, материали, оставени от секретарката й. Най-отгоре беше последната чернова на паметната записка, която бе изготвела за Фарел. Тя я взе от купа, оттласна се от бюрото си, качи краката си върху него и се зае да я препрочита.
Десет минути по-късно още бе погълната от работата си, задраскваше пасажи с червена химикалка и добавяше нови, когато някой почука на вратата.
— Влез!
— О, ти работиш — каза Харди.
— Нали затова ми плащаш. Какво има?
— Отивам в Съдебната палата, за да видя дали няма да мога да разменя някоя дума с Глицки. Ще се опитам да го накарам да побързат с повторното претърсване на апартамента на Муни.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Всъщност се канех да ти предложа да си починеш малко. Като управляващ партньор искам да ти кажа, че днес ти допринесе за това доброто да надделее. А то не се среща толкова често, та да си позволим да го игнорираме. Дейвид Фрийман, урок номер шест. Затова е твой свещен дълг да си вземеш свободна вечер и да се насладиш на победата.
— Дейвид Фрийман никога не си вземаше свободно време.
— Не е вярно. Всеки път, когато печелеше дело, празнуваше, та пушек се вдигаше.
Ву погледна черновата на бюрото си и въздъхна.
— Не смятам, че сме спечелили. Не и до следващата сряда. Чак тогава, ако изобщо…
— Свършено е — каза Харди. — Щом Джакман разбере, че Саларко не са чули изстрели, предполагам, че дори и без куршуми с белези от заглушител по тях, няма да даде ход на делото. Тази вечер Андрю си е вкъщи, Ву. Няма как да не наречеш това победа.
— Добре, но тази победа не е моя заслуга.
— От къде на къде?
