отрече онова, което би казала съпругата му.
Сега Бранд пристъпи спокойно към свидетелската скамейка.
— Госпожо Саларко — започна той. — Какво е разстоянието между прозореца ви и тротоара пред къщата ви?
— Не знам точно.
— Приблизително.
Тя хвърли поглед на Харди, който й кимна окуражително. Въпросът не беше неочакван.
— Петнайсет, може би двайсет метра.
— Петнайсет или двайсет метра. Благодаря ви. Това е горе-долу разстоянието от мястото, където седите, до дъното на тази зала, прав ли съм?
Харди се обърна да провери и откри, че Бранд не беше далеч от истината.
— Нещо такова — отвърна госпожа Саларко. — Да.
— И вие и съпругът ви живеете на втория етаж на сградата, така ли?
— Да.
— Значи той е бил със суитшърт с качулка? — Като видя обърканото й изражение, той показа с жест и поясни: — фланела с качулка на главата?
— Si. Да.
— Цялата му глава ли покриваше?
Тя отново погледна Харди и той пак й кимна. Какво друго му оставаше? Трябваше да я остави да разкаже версията си и се надяваше, че ще прозвучи правдоподобно.
Като му кимна в отговор, тя се обърна към Бранд:
— Да. Но не цялото му лице.
— Тогава може би част от лицето?
Ана помълча.
— Да — каза най-после. — Той вдигна поглед.
Бог да я благослови, помисли си Харди.
Но Бранд продължи да настъпва:
— Какво искате да кажете с това, че е вдигнал поглед, госпожо Саларко? Имате предвид, че…
Харди се намеси, за да даде време на свидетелката да си отдъхне:
— Възразявам.
— Приема се.
Но Бранд беше подготвен.
— В някакъв момент качулката смъкна ли се от главата му?
— Не.
— Значи е покривала главата и част от лицето му?
Харди отново възрази и възражението му отново беше прието.
— Добре. Нека ви попитам следното, госпожо Саларко. По това време навън тъмно ли беше? Нощ?
— Да, но…
— Да е достатъчно, благодаря ви — прекъсна я Бранд.
Изглежда реши, че са разисквали достатъчно този въпрос и премина на друг. — Госпожо Саларко, вие присъствахте ли на процедурата за разпознаване в полицията, когато съпругът ви е идентифицирал лицето, пребивавало в апартамента на господин Муни онази нощ?
— Да.
— И вие ли взехте участие в разпознаването?
— Да.
— И не успяхте да идентифицирате никого в редицата като лицето, което сте видели тогава?
— Да.
— Бил ви е даден формуляр, който вие сте подписали, казвайки, че не разпознавате никого, така ли?
— Да.
— Значи не познавате господин Бартлет, който седи на масата там? — Той се обърна и посочи — Ваша чест — Харди отново беше на крака.
— Задавам тези въпроси с определена цел, ваша чест — каза Бранд.
— Добре — кимна Джонсън. — Възражението се отхвърля, но карайте по същество.
— Госпожо Саларко, когато не сте могли с положителност да идентифицирате никого в редицата като мъжа под прозореца ви, значи ли това, че не сте знаели дали той е бил сред мъжете в редицата или не? Може да е бил, а може и да не е бил сред тях. Или искате да кажете, че никой от мъжете в редицата не е бил човекът, когото сте видели? Тоест, не сте могли да заявите със сигурност, че е бил Андрю?
Очите й, изпълнени със страх, потърсиха Харди за подкрепа, но той не можеше да стори нищо. Ана отново погледна Бранд.
— Съжалявам, но не разбирам.
— Ваша чест — каза Бранд. — Може ли да перифразирам?
— Давайте.
Бранд й се усмихна топло и пристъпи по-близо.
— Госпожо Саларко — започна той. — Опитваме се да разберем какво точно искате да кажете на съда. Казахте, че в редицата не сте разпознали никого, така ли е?
— Да.
— Добре. Имахте предвид, че
— Не. Може би не невъзможно, но…
Бранд я изпревари с извода.
— Значи сега свидетелствате, че това, което сте има ли предвид, е че не сте могли с положителност да идентифицирате лицето като Андрю? Така ли е? Че не сте била достатъчно сигурна, за да се закълнете.
— Si — каза тя. — Не бих могла да се закълна, че беше той.
— Аха — Бранд я възнагради с лъчезарна усмивка. — Благодаря ви, госпожо Саларко. — Той се извърна към Харди. — Свидетелката е ваша.
Харди искаше да помоли за кратко прекъсване, може би да се посъветва с Ву и да даде няколко минути на Ана да се съвземе и да осъзнае какво е казала. Но си помисли, че не може да си позволи да отлага.
— Госпожо Саларко — започна той. — Има ли пред къщата ви улична лампа?
— Да.
— Беше ли запалена, тоест светеше ли, когато забелязахте мъжа да излиза от долния апартамент, да се обръща, и да поглежда нагоре?
— Да.
— И видяхте ли лицето на този мъж?
— Да.
— Това лицето на Андрю ли беше?
Тя замълча, вгледа се продължително в масата на защитата и най-после поклати глава.
— Не. Не беше същото момче.
По време на обедната почивка Харди проведе няколко телефонни разговора от задното фоайе. Позвъни на Глицки, на жена си и в офиса. Когато свърши последния разговор, забеляза Ву и Бранд да седят на една пейка до пътеката, която водеше към килиите. Доколкото можеше да види, двамата спореха, но имаше нещо в езика на телата им, което го накара да застане нащрек. След като нямаше съдебни заседатели, които можеха да се повлияят от гледката на противниковите адвокати, бъбрещи си по време на обедната почивка, малкото им тет-а-тет не беше нарушение на добрите съдебни нрави, каквото иначе би представлявало. Но все пак, особено като се вземеше предвид присъствието на Норт, които обядваха със сина си горе, Харди не смяташе, че картината би се поправила на клиентите.
Той прибра клетъчния си телефон и се запъти към тях. Когато се приближи, забеляза безмълвния
