Харди бе отворил вратите на шкафа и разсеяно хвърляше стрелички. Обърна се и погледна партньора си.
— Беше изнурителна работа. Но не бяха двайсет минути. По-скоро петнайсет.
— Петнайсет минути. И това беше петото за този месец, а?
— Петото какво?
— Както там го наричаш. Стимулиране?
— Обичам тази дума. — Харди хвърли стреличка. — Но не държа сметка за броя. Лош късмет е да си броиш парите на масата. — И хвърли нова стреличка. — Във всеки случай повече от две.
— И сега какво? Тя ще се обади още днес на областния прокурор?
— Такава е сделката.
— И съпругът ще удвои издръжката за детето, като отгоре на това ти брои пет бона?
Харди се чувстваше достатъчно виновен, та да търпи критика и от партньора си.
— Не ме гледай така. Пак леко се отърва. Ще му излезе по-евтино, отколкото ако отиде на съд. Не съм направил нищо неетично. В случая печелят всички.
— Ако ти го вярваш, вярвам го и аз — заяви Фарел. — Просто се опитвам да измисля как и аз да докопам парче от баницата.
— Е, ако искам да бъда честен, не съм сигурен, че го вярвам. Но изглежда това е, с което се занимавам предимно напоследък. Никой не иска да ходи на съд. Излиза прекалено скъпо и отнема много време.
— Шегуваш се. И откога е така? — Фарел стана и отиде до мишената за дартс, откъдето измъкна стреличките на Харди, всичките попаднали в двайсетицата. — Ако не ме лъже паметта, тези скучни процеси са традиционният начин, по който се отсъжда виновен или невинен.
Харди се изсмя — кратко, сухо, безрадостно.
— Ха-ха! Значи аз слагам прът в колелата на правосъдието. Мисля, че точно ти, Уес, най-много от всички би трябвало да храниш съмнения по този въпрос.
Преди няколко години в един процес за убийство, добил голяма публичност, Фарел си бе създал име като адвокат на защитата, извоювайки оправдателна присъда за най-добрия си приятел, който, както се оказа по-късно, беше виновен, та чак смърдеше.
— Мисля също — продължи Харди, — че вместо да разиграваш това шоу на непристойна завист, би трябвало да се възхищаваш на финеса, с който твоят приятел и съдружник е овладял тънкото изкуство да трупа тлъсти приходи за фирмата, а оттам и за теб, без да е необходимо да понася досадата от почасовата работа на хонорар.
Фарел хвърли една стреличка.
— Целият тръпна от страхопочитание.
Харди кимна.
— Така те искам.
Някой почука и вратата се отвори. Ейми Ву се закова на прага със зяпнала уста.
— Партньорите играят дартс — каза тя.
— Сега знаеш защо Филис охранява вратата — рече Харди.
— Издебнах я, докато се махна за малко.
Фарел хвърли.
— Хей, улучих в целта.
Харди и Ву се обърнаха едновременно. Стреличката не се виждаше никаква около центъра на мишената.
— Я потърси по-добре — каза Фарел.
— Вие, момчета, не сте съвсем наред, известно ли ви е? — Ву погледна Харди. — Не знам дали тези неща още ви интересуват, сър, но дойдох да се посъветвам по един случай. Право, сещате ли се?
— Чувал съм за него — отвърна Харди. — Уес може ли да остане?
Ву хвърли унищожителен поглед на Фарел.
— Ако може да отдели време.
— Не може — каза Фарел. Дългът ме зове. Е, добре, шепне ми на ухото. — Той метна последната си стреличка и се отправи към вратата.
Харди затвори шкафа с дартса и заобиколи бюрото си. Хвърли крадешком поглед на Ву, докато минаваше покрай нея. Макар да създаваше илюзия за деловитост и компетентност, той не се оставяше да бъде заблуден. След смъртта на баща й в работата й имаше забележим спад. Беше насъбрала и много отсъствия, наистина прекалено много за човек с нейното положение. Но той вярваше, че ще успее да навакса до края на годината. Минаваше през труден период и това бе обяснимо.
Общо взето, Харди смяташе, че е за предпочитане и далеч по-лесно да се преструва, че всичко е наред, след като на повърхността изглеждаше така. Ву несъмнено имаше вид на нахакана и преуспяла младша съдружничка — носеше косата си късо подстригана над ушите, а облеклото й винаги беше безупречно. Освен това с коефициента си на интелигентност около сто и петдесет Ву можеше да изразходва само половината от капацитета си и пак да помете голяма част от конкуренцията. Или поне на Харди му се искаше да вярва така.
Разбира се, той нямаше намерение да се задълбава в личния й живот. Нито му влизаше в работата, нито му беше в стила. Но все пак й беше шеф и трябваше да е нащрек за нюансите, които можеха да повлияят на продуктивността й.
Ала истинският проблем, и той го знаеше, бе, че и при него имаше нюанси. Проклет да бъде, ако си позволеше да мисли много за тях, но ето че в петък Ву отново не се беше явила на работа — ако отсъствията й продължаха със същия темп, щеше да й бъде трудно да покрие минималната годишна норма от часове на фирмата. Той чувстваше, че трябва да й каже няколко думи. Облегна се назад и скръсти ръце на скута си.
— Искаше да обсъдим някакъв правен въпрос — каза той.
— Да, сър.
— Преди да пристъпим към него, мога ли да ти задам един личен?
Лицето й доби затворено изражение.
— Разбира се.
— Как я караш?
— Чудесно — отвърна автоматично тя.
— Забелязах, че те нямаше в петък.
— Имах среща с клиент същия следобед. Всъщност случаят, за който исках да поговорим.
— Аха. — Той драсна с нокът по бюрото си. — Просто си помислих, че ако са ти нужни няколко почивни дни, би могла да поискаш и ще ги получиш, знаеш го. Дори по-дълга отпуска, ако смяташ, че ти е необходима. Понякога това е по-добре, отколкото някой друг свободен ден от време на време.
— Добре съм. Наистина.
— Хубаво. Нямам намерение да ти чета конско. Само ти предлагам, фирмата цени високо и теб, и работата ти и ако мислиш, че една кратка почивка ще се отрази добре на продуктивността ти, ще бъдем щастливи да ти я дадем, това е всичко.
— Не е нужно. Просто имам малко неприятности. — Тя се насили да се усмихне храбро. — Свиквам с новия световен ред.
— Е, добре, но ако ти стане много трудно и промениш мнението си, винаги можеш да ме потърсиш.
— Благодаря. — Ву извърна глава към вратата зад нея. — Може би трябва да предупредите Филис. За всеки случай.
По устните на Харди заигра лека усмивка.
— Нали каза, че този път си се промъкнала, без да те види?
— Да, но трябваше да дебна от стаята си, докато отиде до тоалетната.
Харди кимна и усмивката му стана по-широка.
— Знаеш ли — каза той, — докато Дейвид беше още сред нас, понякога и аз използвах този номер. Криех се на стълбището и чаках Филис да се залиса с телефоните си, после се прокрадвах през фоайето и влизах при Дейвид, преди да успее да ме спре. Тя мразеше това, а аз се забавлявах страхотно. Но трябва
