Адвокати на защитата

35

Една сряда, малко преди един часа по обяд, Ву се запъти по коридора и свърна вдясно към кабинета на Харди, като мина точно зад работното пространство на Филис. Но явно възрастната жена имаше очи и на гърба си, защото щом Ву се изравни с нея, тя се завъртя на ергономичния си стол и й препречи пътя с ръка.

— Той е зает и не желае да го безпокоят. Имате ли уговорена среща?

Ву спря, като се насили да се усмихне учтиво:

— Току-що си отворих пощата — каза тя, размахвайки жълт плик, — и съм сигурна, че ще иска да види това.

— Така казват всички. Вие, съдружниците, сте убедени, че господин Харди иска да ви вижда и това, разбира се, е така. Ние с него обсъдихме този въпрос. Той с радост отделя време за партньорите си, но наистина предпочита моментът да е удобен по-скоро за него, отколкото за вас. — Навярно Филис действително вярваше, че с усмивката си на училищен възпитател смекчава посланието. — Извинете — каза тя, когато един от телефоните й иззвъня и тя се обърна да го вдигне.

Ву не се поколеба нито за миг и се отдалечи колкото може по-тихо. Почука на вратата на Харди.

— Госпожице Ву! — разнесе се зад нея недоволният глас на Филис. В същото време отвътре прозвуча едно „слушам“ и тя побърза да влезе.

Шефът й, свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката си, ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Приветства появата й с усмивка, приветлива в сравнение с поведението му, което издаваше очевидна тревога.

— Как успя… — започна той, но бе прекъснат от острото жужене на интеркома. Пресегна се, натисна бутона и отново произнесе „слушам“, този път в слушалката. Знаеше, че от всички неща, които Филис мрази — а бе научил от опит, че те обхващат почти всички форми на човешко общуване — кавалерийският му поздрав по телефона може би я дразни най-много.

— Господин Харди! Казах на госпожица Ву, че не желаете да ви безпокоят, но тя въпреки това влезе.

— Виждам и ви уверявам, че вече съм обезпокоен, Филис. Грешката не е ваша. Веднага ще я смъмря. Благодаря ви.

Без да изключва микрофона, той се обърна строго към Ву:

— Госпожице Ву, когато кажа на Филис, че не желая да ме безпокоят, очаквам от вас и от останалите съдружници… — После натисна бутона и прекъсна връзката. — Да щурмуваш вратата не е особено умно, Ву. Имам нужда от тази жена, независимо дали вярваш или не. Тя е изключително добра в работата си.

— Може би, но не е твърде мила.

— И не бива да бъде. Ако беше мила, всички щяха да се изнизват покрай нея. А понеже не е, някои от колегите ти се страхуват да отидат дори до тоалетната, за да не ги забележи, и така остават на бюрата си и работят без прекъсване. Това е полезно за фирмата.

Ву си позволи да се усмихне.

— Наистина заприличваш все повече и повече на господин Фрийман.

Харди наклони глава.

— Приемам го за комплимент от най-висша степен. Да си ми виждала стреличките?

— Стреличките ти? Че кога съм ги виждала изобщо?

— Не знам. Но вчера бяха тук, или онзи ден, не помня, а сега ги няма. Изчезват вече за втори път през последните два месеца. Струва ми се, че си губя ума.

— Може би го пазиш за по-големи дела.

Харди престана да тършува из чекмеджетата и ги захлопна едно след друго.

— За съжаление май няма кой знае какви признаци и за това.

Като огледа стаята за последен път, най-после се предаде и се облегна в големия си кожен стол зад бюрото.

— Та какво е толкова важно, та рискува да си навлечеш възмущението на Филис?

Тя му показа плика.

— Това е направо страхотно.

— Какво е то?

Тя му го подаде и той извади листовете отвътре.

Скъпа госпожице Ву,

Отдавна се каня да ви пиша, за да благодаря на вас и на господин Харди за всичко, което направихте за мен, но трябваше да наваксвам много в училище. Все не намирах време. Както сигурно сте научили от майка ми, „Сътроу“ ме прие обратно — благодарение на парите на Хал и на влиянието на господин Уагнър, който ме накара да подпиша документ, че обещавам повече да не нося зареден пистолет в училище.

О-о. Или в противен случай какво? Ще ме изключат?

Забравяйки факта, че ние вече не притежаваме оръжие и че ако реша, нищо не може да ме спре. Но не се безпокойте. Съгласен съм, че идеята не е добра.

Другата причина, поради която нямах време, е че отново се отдадох на писане — започнах в деня, в който излязох, но пиша съвсем различни неща от „Перфектен убиец“. По-миролюбиви, дори по-весели. Може би съм постигнал напредък, защото точно днес ми се обадиха от списание „Максуини“. Казаха, че искат да поместят последния ми разказ. Мислех, че ще се радвате да узнаете това, както и колко съм щастлив, че опитът ми за самоубийство не сполучи. Наистина много щастлив.

Нали знаете онова прочуто изречение от „Ана Каренина“? „Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“ Е, времето ми в моето собствено нещастно семейство свърши и може би един ден, когато създам свое, то ще е по-различно. В разказа, който ще публикува „Максуини“, се разправя за един човек, прекарал детството си в по-щастливо семейство. Надявам се, че ще ви хареса.

Но не забравяйте едно нещо става ли? Всичко е измислено.

Бранд и Ву седяха на една маса в дъното на „Балбоа“. Сервитьорът им бе донесъл напитките, но те не ги бяха докоснали. Когато Бранд свърши да чете писмото на Андрю, го подаде внимателно на Ву. Измина една дълга минута, преди да проговори.

— Неприятно ми е, че се опитах да го тикна зад решетките до края на живота му. — Отново замълча. — Никога досега не съм имал обвиняем, който да е невинен, знаеш ли? Това те кара да се замислиш.

— Може би сега се питаш дали не си изпратил в затвора някого, чието място не е там?

Той помисли малко.

— Всъщност не. Не смятам. Искам да кажа, Бартлет беше изключение. Поне се надявам да е така. Но да си призная, не съм сигурен. Алън Боскачи също е бил убеден, че онзи Уелдинг е виновен. Странно — продължи той, — но това по някакъв начин ме кара да вярвам по-силно в системата. В края на краищата Андрю Бартлет е свободен, въпреки че и аз, и Джонсън положихме всички усилия да го унищожим. Понякога системата работи.

Харди и Глицки почти не се бяха виждали от шест седмици.

След ареста на Екзекутора и въпреки щастливата развръзка медиите изядоха Глицки с парцалите, обвинявайки го за политически некоректния му стил на работа. Многобройните публикации за ролята му в провала с ЛеШон Броуди, съчетана с явното му незачитане не само на законовите, но и на основните човешки права на заподозрените, особено ако произлизаха от тинята на обществото, доведоха до не едно искане за оставката му. Някои правозащитни организации настояха процедурите по вземането на решения в полицейското управление да бъдат разследвани и призоваха за формирането на различни комитети, които да надзирават и да критикуват управленската структура.

Как така бе отнело толкова дълго време на полицията почти двайсет часа да сглобят късчетата информация, които свързваха Лукас Уелдинг със сина му и сегашната му самоличност? Защо, макар че се