— Страхувам се, че зависи от вас.
Той въздъхна шумно, обзет от отчаяние.
— И кога ще вземат решение дали да го съдят като възрастен или като непълнолетен?
— Скоро. Вече щяха да са решили, ако Андрю не беше арестуван в петък следобед — през уикендите Боскачи отсъства. Но най-вероятно утре сутринта по някое време.
— Утре сутринта? — Очите му я потърсиха, сякаш молеха за отсрочка, но положението едва ли можеше да е по-лошо. — И какво, след като вземат решение? Искам да кажа, подлежи ли на обжалване или нещо такова?
— Имате предвид, ако го обявят за пълнолетен? Не.
Значи е пълнолетен и край.
— Да го вземат мътните. — Той заклати глава. — Не може да бъде. — Най-после се посъвзе. — Значи, ако утре решат, че е възрастен, сме прецакани?
— Ще има процес, да.
— Но казвате, че ще успеете да говорите преди това с този тип Боскачи?
— Ако пожелаете, ще му се обадя вкъщи още днес.
— И това ни дава по-добри шансове?
Тя подбра внимателно думите си.
— Отдалечава ни от най-лошото, нека се изразим така.
— И това е окончателно, така ли? Обявяват го за непълнолетен и излиза на двайсет и пет?
— Да, сър.
— Това е най-добрата сделка, която можем да постигнем, така ли мислите?
— В смисъл на най-сигурна? Да, сър, като оставим всичко друго настрана, така мисля. Но не искам да ви насилвам по никакъв начин. Това е трудно решение и точно в този момент Андрю е невинен по презумпция. Ако признае, нещата ще се променят.
Норт разтърси глава, сякаш искаше да пропъди тази грижа. Завареният му син, с когото се общуваше толкова трудно, който се беше забърквал в толкова много каши, отново го бе направил. Беше постоянно бреме и тревога и ето че сега щеше да скъса сърцето на майка си. Но Норт все още не можеше да признае на висок глас това, което мислеше, затова просто каза:
— Дори да е невинен, посочете ми едно съдебно жури в света, което би го потвърдило. — Въздишка. — Поне ще има живот пред него, когато излезе.
Ву погледна часовника на камината, почака стрелката за секундите да се завърти на деветдесет градуса и произнесе меко:
— Значи ми разрешавате да видя какво мога да направя?
Последен дълъг миг на агония. После:
— Да, мисля, че трябва.
Тя се облегна назад, потъна в меките възглавници на дивана и каза:
— Добре. Добре тогава.
2
Заместник шефът на Бюрото за разследване, с други думи на полицията, Ейб Глицки седеше в стария си офис в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. Разговаряше с дежурния лейтенант Марсел Лание. Когато миналото лято бившият шеф на отдел „Убийства“, Франк Батист, най-после беше назначен за началник на полицията, той възнагради дългогодишния си колега Глицки със синекурната длъжност заместник-началник. Макар че Глицки имаше чин лейтенант, последната година преди новото си назначение заемаше незавидното положение на сержант в щатното разписание на държавните служители. Сега, като заместник-началник и все още лейтенант, той отговаряше за капитани и командири, както, разбира се, и за всеки един от двеста и четирийсетимата полицейски инспектори в града.
Ролята на Глицки като заместник-началник беше важна, но мъглява. Бюрото за разследване бе получило публична плесница преди около шест месеца, когато
Според статията през изминалите четири години над осемдесет процента от престъпленията в Сан Франциско бяха останали неразкрити. Много криминални прояви, дори толкова агресивни като нападения на пешеходци, изобщо не бяха разследвани, а при други — например обири на къщи — следствието се водеше от един инспектор, който провеждаше телефонен разговор с жертвата и я канеше да се яви в Съдебната палата, за да направи опис на липсващите вещи. Още преди унищожителната критика да бъде отпечатана черно на бяло, Батист, разбира се, имаше представа за печалния брой престъпления, за слабата работа на следователите и за ниския дух на отдела като цяло, затова приветстваше стремежа на Глицки да стегне дисциплината в бюрото, да срита нечии задници и най-вече да тикне повече лоши момчета зад решетките.
Наистина, много от инспекторите бяха придобили вредни навици, но това невинаги се дължеше на факта, че не ги е грижа за работата. В редица случаи полицейското управление не можеше да си позволи да плаща извънредни часове за разпит на свидетели или описване на инциденти поради орязване на бюджета. Офисът на главния прокурор все по-систематично насаждаше практиката — наследена от Шарън Прат, — според която допълнителни средства се отпускаха само за случаите, доказателствата по които бяха толкова съкрушителни, че присъдата беше вързана в кърпа, и която насърчаваше помощник областните прокурори да не позволяват на полицаите да арестуват заподозрени, без да има достатъчно необорими факти срещу тях. Ако например заловяха някой тип по един параграф, трябваше да изчакат, докато го спипат по два или три, така че присъдата му да бъде по-сигурна. Така негодникът се разхождаше на свобода, докато в повечето големи градове отдавна щеше да бъде на топло.
През първите няколко месеца на новата работа Глицки енергично наложи присъствието си, като правеше изненадващи проверки на инспекторите в палатата и дори на патрулите в полицейските участъци и на улицата. Той сграбчваше в приятелска, но желязна хватка ръката на някой от полицаите и му заявяваше право в лицето: „Знам, че имаш заподозрени, но ги чакаш да сгафят повторно. Аз обаче ти казвам: тикни ги в затвора. И имам предвид днес!“ Глицки даваше пример и с това, че идваше на работа в седем и половина и оставаше най-малко до шест, като не си начисляваше извънредни часове. Той вярваше, че значката е призвание и отговорност пред обществото, а не просто служба. Даде на подчинените си да разберат, че ще получават по-голямо удовлетворение от работата си, ако мислят като него. И по ирония, след като изискването за извънреден труд постепенно отпадна, Батист започна да го одобрява все повече. Бюрото за разследване все още беше далеч от съвършенството, но нещата полека-лека се оправяха.
В резултат от гъвкавата схема, която наложи, на Глицки му се отвори неочаквано свободно време и от време на време той се отправяше надолу по коридора както тази сутрин, за да държи под око работата на отдел „Убийства“. Още от първите си дни в полицията като уличен патрул Глицки смяташе разследването на убийства за приоритетна дейност. Там искаше да бъде. Това бяха престъпленията, които имаха най-голямо значение. Дванайсет години бе работил като инспектор и още шест като шеф на отдела. Убийствата бяха в кръвта му.
Когато Батист му предложи поста заместник-началник, той замалко да му откаже с аргумента, че ще е по-доволен, ако продължи да преследва убийци. За щастие, преди да изрече тези съдбоносни думи, осъзна пагубните последици, които щеше да има отказът му. Всеки друг отговор освен безусловното „да“ на великодушното и деликатно предложение на Батист с основание би го направил да изглежда неблагодарен и би забил клин в отношенията му с новия шеф. Ако Глицки бе настоял да запази работата си в отдел „Убийства“, не само нямаше да я получи, но и никога нямаше да изплува. Шефът го бе измъкнал от низините и издигнал над мнозина други на истински престижно място. Глицки дори имаше собствен шофьор!
И така, той неохотно прие новата длъжност, като смяташе, че по този начин завинаги загърбва работата, която обичаше най-много. Но ето го сега, по-малко от година след повишението му, седнал в стария си офис с крака на бюрото, обсъждащ особено заплетен случай на убийство с лейтенант Лание. Кой би помислил?
Щастливо омъжена домакиня на средна възраст, бяла, с леко наднормено тегло, на име Елизабет Кеъри,
