Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината
Най-доброто прикритие на лъжите е самата истина, най-добрата маскировка е да излезеш гол.
Първа част
1
Към края на една отвратителна сутрин Дизмъс Харди взе да се стряска, че ще прекара и целия смъртно отегчителен следобед в градския съд на втория етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.
Чакаше, и то без прекъсване, от девет сутринта да призоват клиента му в съдебната зала. Едва ли би си избрал точно така да отпразнува четирийсет и осмия си рожден ден.
Ето, секретарят отново повика друг човек, а не неговия клиент: този път един младеж, който имаше вид сякаш от двайсет и една годишна възраст, а вероятно и една-две години преди това, не е спирал да пиянства. Може би все още беше пиян — определено изглеждаше махмурлия.
Съдия бе Питър Ли, бивш заместник областен прокурор, с когото Харди бе в прилични отношения. Прокурор бе Ранди Хуанг; той седеше на масата си оттатък парапета, докато защитникът шикалкавеше. Общественият защитник бе истински ветеран с десетгодишен стаж на име Дона Уонг.
Отдавнашният секретар на съдия Ли, също азиатец на име Мани Сий, прочете обвинението, повдигнато срещу младежа, който стоеше на централния подиум и се олюляваше, и ту отваряше, ту притваряше очи. Съдията се обърна към него.
— Господин Рейнолдс, задържан сте вече две денонощия, за да се опитате да изтрезнеете, и адвокатът ви твърди, че сте успели. Така ли е?
— Да, ваша светлост — побърза да заяви Дона Уонг.
Съдия Ли кимна търпеливо, но заговори със строг глас:
— Бих искал да чуя отговора от самия господин Рейнолдс, госпожо адвокат. Е, господине?
Рейнолдс вдигна очи, олюля се за миг, изпусна дълбока въздишка и разтърси глава.
— Господин Рейнолдс — съдия Ли повиши глас, — погледнете ме в очите, ако обичате. Знаете ли къде се намирате?
Дона Уонг смушка клиента си с лакът. Рейнолдс сведе очи към нея, после отправи поглед към съдията и секретаря му и по-нататък — към седналия на прокурорското място Хуанг. На лицето му се изписа изумление, като осъзна, че накъдето и да се обърне, е заобиколен от азиатски физиономии.
— Не зная. — Замълча. — В Китай ли?
Ала хуморът от съдебната зала, ако може така да се нарече, тревожно се смесваше с трагедията и с понякога жестоката безпристрастност на закона. Двайсет и пет крайно отегчителни минути след извеждането на пияния господин Рейнолдс бе обявено за разглеждане ново дело, бе въведен нов ответник, но не този на Харди. Той започваше вече да си мисли, че собственият му клиент няма да бъде разпитан и още един цял ден ще се окаже пропилян. Това изобщо не беше рядкост. Всички роптаеха, но като че ли никой не бе в състояние да оправи нещата.
Следващият обвиняем се казваше Джошуа Бондър и от параграфа на Углавния кодекс, който секретарят прочете, Харди разбра, че обвинителният акт се отнася за амфетамини. Ала преди процедурата да започне, съдия Ли поиска да се увери, че тримата свидетели по веществените доказателства се намират в сградата и са готови да дадат показания.
Харди отчасти дремеше, отчасти се вслушваше в пререканията между съдия Ли и прокурорите, когато задната врата до съдийската банка внезапно се отвори. При звъна на дрънчащите вериги — призраци от Средновековието, — той вдигна поглед, докато двама въоръжени съдебни пристави въвеждаха в залата три деца.
Възрастта на двете момчета и момичето по всяка вероятност бе някъде от десет до четиринайсет години. И трите бяха слаби като клечки, зле облечени, видимо ужасени. Но обстоятелството, че те до едно са с белезници и с вериги на краката, прониза залата като електрически ток.
Джошуа Бондър, чиито белезници бяха свалени за разглеждането на делото, изкрещя:
— Кучи синове! — и едва не прекатури масата на защитата в опита си да се добере до хлапетата. — Какво сте направили с децата ми?
Харди бе виждал множество убийци да влизат в съда свободно, без всякакви предпазни съоръжения. Смяташе, че вече е видял всичко, но тази гледка го разтърси до дън душа.
И не само него. И двамата съдебни пристави се бяха втурнали да възпрат господин Бондър и сега го държаха до масата на защитата. Но и самият съдия Ли бе скочил от мястото си, забравяйки за обичайното си овладяно изражение, при вида на подобно безчинство.
— Какво сте направили, по дяволите? — ревна той на охраната. — Незабавно свалете белезниците на децата! — Обхвана с бърз поглед помещението и очите му се заковаха на прокурорската маса. — Господин Вела — това бе заместник областният прокурор, привлякъл Джошуа Бондър под съдебна отговорност, — какво означава това?
Вела също скочи на крака и запелтечи:
— Ваша светлост, вие самият постановихте задържането на тези деца като свидетели. Бояхме се да не избягат. Отказваха да дадат показания против баща си — той е единственият им настойник. Затова ги държахме в изправителния дом за малолетни.
— От колко време?
Вела видимо жадуваше земята да се разтвори под краката му и да го погълне.
— Две седмици, ваша светлост. Сигурно си спомняте, че…
Ли не го доизслуша и отново се разкрещя:
— Спомням си делото, но не съм нареждал да ги оковават, за Бога!
Бюрократът Вела и за това си имаше отговор:
— Такава е законовата процедура, ваша светлост. Когато прехвърляме задържани от затвора за малолетни и смятаме, че има опасност да избягат, слагаме им белезници.
Съдия Ли едва не заекна от ярост:
— Но погледнете тези тук, господин Вела! Те са само деца, дори не са юноши…
Адвокатката на бащата, Джина Роук, реши да долее масло в огъня:
— Ваша светлост, трябва ли да разбирам, че тези деца са прекарали две седмици в затвора за малолетни?
Вела измърмори, че нямало защо госпожа Роук да вдига толкова шум. Процедурата била стандартна. Обаче Роук действително се бе разтревожила, гласът й чак секваше от възмущение:
— Заключили сте тези невинни дечица в компанията на истински малолетни престъпници, така ли? Това ли искате да ми кажете, господин Вела?
— Те не са невинни…
— Така ли? И какво престъпление са извършили? Че отказват да дадат показания в ущърб на баща си? И затова сте ги оковали?
Вела отново се опита да обясни:
— Съдията се разпореди…
Но Ли отрече да има нещо общо с това. Избухна, сочейки с ръка към прокурора, и закрещя с все сила:
— Наредих най-леките ограничителни условия, които да осигурят присъствието на децата в съдебната зала. Най-леките, господин Вела. Знаете ли какво означава това?
Най-малкото дете се разплака и момиченцето се приближи до него да го прегърне. Тъй като охраната понечи да ги раздели, Джина Роук извика:
— Да не сте посмели да ги докоснете! — В гласа й прозвуча молба: — Ваша светлост?
Ли изпълни желанието й:
