— Не, не се включих.
— Разпитвахте ли свидетели?
— Не.
— Случайно да сте разговаряли със съпруга на жертвата Рон Бомонт?
— Не.
— Но нали е вярно, лейтенанте, че днес сутринта съпроводихте господин Бомонт и господин Харди до тази съдебна зала?
— Да, така е.
— Но твърдите, че досега нито сте се срещали, нито сте разговаряли с господин Бомонт?
— Не съм.
— Напомням ви, лейтенанте, че положихте клетва.
Устните на Глицки леко трепнаха.
— Съзнавам го. Но отговорът ми все пак е не.
Въпросите следваха бързо и без прекъсване, докато Рандъл превеждаше Глицки през всички стъпки до крайната му лична намеса в случая. Близостта на местопрестъплението, където е убит Грифин, до жилището на Брий и на останалите заподозрени и накрая — до Канета и балистичната експертиза, установила, че и двамата полицаи са убити с един и същ пистолет.
Харди не забеляза никакви признаци на нетърпение отстрана на съдията. Рандъл най-после стигна до въпроса, към който се бе насочвал през цялото време.
— И тъй, лейтенанте, след като сте изяснили, че сержантите Грифин и Канета са убити с един и същ пистолет, незабавно ли изпратихте това сведение на областния прокурор?
— Не.
— А бихте ли казали на съда защо?
Глицки обърна лице към Мариан Брон.
— Според стандартната процедура не даваме сведения на медиите, така че евентуалните заподозрени да не са в течение с какви злепоставящи ги доказателства разполагаме. По такъв начин, ако те ни съобщят нещо, което не е оповестено в медиите… Струва ми се напълно ясно, нали?
— Но не става дума за медиите, лейтенанте. А за Областната прокуратура, с която би трябвало да си сътрудничите. Защо не им съобщихте?
— По две причини. Първата — имаме големи неприятности с изтичането на информация. — Всички в сградата знаеха за този постоянен проблем, макар всяко ведомство да обвиняваше всички други, че са негов източник. — Втората, доста по-прозаична, защото до снощи още не знаех нищо със сигурност. Ако тази сутрин не трябваше да съм тук, навярно щях вече да съм съобщил в Областната прокуратура.
Харди се съмняваше, че Рандъл все още смята, че набира точки. Но очевидно все пак си мислеше точно така и премина към друга област, в която Глицки уж също не бе изпълнил задълженията си.
— Лейтенанте, познавате ли някой си сержант Тимс?
— Да. Той е специалист по оглед на местопрестъпленията.
— Работил ли е с вас по колите на сержантите Грифин и Канета?
— Да.
— И вие споделихте ли с него подозренията си, че е възможно двете убийства на полицаите да са свързани?
— Разбира се. Та нали аз го помолих да свери балистичните експертизи.
— А казахте ли му да не споменава на никого за евентуалната им връзка?
— Да.
— Защо?
— Щеше да е прибързано. Не знаех дали е вярно. Ако един и същ човек убие двама полицаи, останалите ще се развълнуват. Надявах се да го избегнем, ако не излезе вярно.
Рандъл театрално вдигна ръце.
— Но все пак се оказа вярно, нали? Така ли е?
— Да, така е.
— А те и двамата са разследвали смъртта на Брий Бомонт?
— Да.
Харди тъкмо си мислеше, че ще му бъде много лесно, когато Рандъл най-после напипа болното място.
— Лейтенанте, сержант Канета във вашия отдел ли работеше? Беше ли следовател по убийствата?
Глицки хвърли безизразен поглед към банката на защитата и пак се извърна към обвинителя.
— Не. Работел е в Централното управление.
— В Централното управление ли? Може би ще кажете на съда как е станало така, че е работел по убийство?
— Беше свързан със случая чрез един от свидетелите, които разпитахме.
— Кой е той?
— Джим Пиърс, вицепрезидент на „Калоко Ойл“. Навремето господин Пиърс е бил работодател на Брий Бомонт, а освен това е наемал сержант Канета като охрана при различни приеми и така нататък.
— И така нататък — изимитира го Рандъл. — Вярно ли е, че Канета всъщност е работел за господин Харди?
— В какъв смисъл?
— В смисъл на работа — той го е наел…
— По ведомост ли? Доколкото зная, не. Не. Питайте господин Харди.
Рандъл бе допуснал основната грешка да зададе въпрос, чийто отговор не знае предварително. За миг остана безмълвен.
И в настъпилата тишина най-после заговори Мариан Брон:
— Към какво се стремите с въпросите си, господин Рандъл? Имате ли някакви доказателства, че господин Харди е наел сержант Канета?
— Не, ваша светлост, все още не.
— Тогава насочете въпросите си другаде, за да докажете връзката им, или си седнете. Тази съдебна зала не е място за игра на сляпа баба.
Минаваше десет и половина и Брон обяви десетминутна почивка. Джим Пиърс още не беше пристигнал, но като гледаше как се развива това нетрадиционно слушане, Харди си мислеше, че дори и без показанията на изпълнителния директор на петролната компания съществува някакъв шанс да освободи Франи и да опази Рон и децата му от правораздавателната система. Наглостта на Рандъл прекрасно действаше в полза на Харди и той вече бе убеден, че съдията е напълно подготвена за следващото му разкритие, което щеше да подкопае благонадеждността на Областната прокуратура и да я сведе до нула.
Още щом Брон напусна съдебната зала, настана познатата лудница.
Засега Харди искаше само да поговори няколко минути с жена си и да отведе Глицки настрана, но и двете неща изглеждаха неосъществими.
Щом напусна свидетелското място, Глицки спря до банката на Харди, сподели, че рядко се е чувствал толкова добре в качеството си на свидетел, а после заяви, че пейджърът на колана му се е изтощил през изтеклия час. Най-добре било да отиде да отговори на обажданията. Подмина перилата и по централната пътека излезе през задната врата на съдебната зала.
Междувременно Ал Валънс, зачервен от ярост, вдигаше врява с настояване приставът да го пусне да се срещне със съдията. Добре де, ето те двамата с Деймън Кери — почтени граждани, уважаващи призовките, — дошли след гласуването, но едва ли можело да се очаква кандидатът за губернатор да виси цял ден в съда. Чакали го срещи, пресконференции, набиране на средства… в коридора репортерите вече пишели статиите си за появата му в съдебната зала във връзка с дело за убийство.
Бакстър Торн седеше на пейка близо до мястото, където бе застанал, когато влизаха. Разговаряше с добре облечена двойка младежи, очевидно давайки им някакви разпореждания, и Харди се радваше, че издокараният гадняр бе предпочел да си намери място в дъното на залата. Ако се приближеше към човека, подпалил къщата му, все още съществуваше голяма вероятност да му дръпне един бой, а това нямаше да
