тогава тежко му и горко. Ако го заловят, щатската адвокатска колегия щеше да го накаже, можеше дори да загуби адвокатските си права. Незаконното проникване е много сериозно злодеяние.
Но има моменти, които изискват да рискуваш, и този, каза си Харди, е точно такъв. И жена му досега не бе попадала в затвора. Ако Рон Бомонт се прибере или дойде домоуправителят на сградата, или дори охраната, докато той е вътре, Харди щеше да обясни положението. Практически не се намираше там, за да краде, така че нямаше да е взлом. Щеше да каже, че се е боял да не е станало още едно престъпление. Но всъщност му бе все едно: трябваше да изясни къде е Рон, и то колкото по-бързо, толкова по-добре.
Както и да е, окуражен от благовидния си предлог — винаги е добре да си имаш
При първия поглед в жилището замръзна на мястото си. От вестниците си спомняше, че Брий Бомонт май е била преподавател в Университетския колеж в Бъркли, а после е преминала в производството. И да е било така навремето, ако първото впечатление от жилището им можеше да служи за показател, семейство Бомонт отдавна бяха скъсали с академичната оскъдица.
Затвори вратата след себе си и се озова в просторна всекидневна под нивото на пода като от архитектурно списание. Въздухът сякаш бе пропит с богатство. Оригинални модернистични картини в рамки красяха стените, всяка от тях изискано осветена от скрити лампи. Имаше два къта за сядане: кожени дивани и високи кресла, тапицирани с копринен брокат. Изискани масички край диваните, масички за кафе, писалище, две мраморни малки пластики една срещу друга на пиедестали. От дясната му страна френските прозорци разкриваха панорама на искрящия град долу в ниското.
Погледът му се устреми напред и той се качи в официална трапезария с гранитна маса и шест тръбни стола под ултрамодерно осветление. Просторна кухня за чревоугодници се намираше вляво от него зад тъмен плот от характерен за „Космическата ера“ материал.
Оттатък масата, покрай рафтовете за вина и кътчето за сядане отвъд официалната трапезария, Харди стигна до завесите, закриващи задната стена. Разтвори ги на около половин метър, а слабата светлина от всекидневната почти се бе стопила зад гърба му.
Френските прозорци гледаха към балкон. Той ги отвори и излезе, съглеждайки червена теракота, малка кръгла маса за веранда и столове, няколко саксии. Балконът не бе нито голям, нито малък, но гледката, която се откриваше от него, му придаваше великолепие — откриваше се право на север, невъзпрепятствана от нищо на стотици километри, особено в нощи като сегашната, когато режещ бриз разчистваше небето от мъгла и изпарения.
И внезапно го осени: ето оттук бе хвърлена Брий Бомонт. Отиде до края на балкона, приведе се през масивния парапет от ковано желязо и погледна надолу към нещо, което оттук приличаше на правоъгълник светлина — вътрешната градина, където очевидно бе останала да лежи, преди да я открият. Отстъпи назад и по-скоро долови, отколкото усети реално някакъв лек полъх пред себе си — той дори не раздвижи растенията на перваза, ала косъмчетата по врата на Харди се изправиха.
Но тук само си губеше времето, наслаждавайки се на изгледа. Трябваше да открие нещо, което би го отвело при Рон, и после да се маха, ако иска да помогне на Франи, ако тази нощ вече не бе отишла на вятъра.
Върна се през завесите в кътчето за сядане отсам трапезарията. След миг прекоси кухнята и попадна в коридор, който не бе забелязал преди. Той водеше покрай всекидневната с по-нисък под към друго крило и пристъпвайки там, Харди запали лампите.
В стаята отляво имаше мигащо екранче, което привлече вниманието му. Върху едно бюро бе поставен телефонен секретар. Това бе кабинет и сигурно в него щеше да намери каквото му трябва. Докато прекосяваше стаята с намерението първо да прослуша съобщенията, след това да прегледа визитника, а после и компютъра, чу проскърцване.
Замръзна на мястото си и се ослуша. Пристъпи към преддверието. Ето и един несъмнен шум: отваряше се входната врата. Усети промяна в светлината, проникваща от дневната към коридора.
Имаше си компания.
6
Нямаше друг избор. Харди гръмко се прокашля и излезе, за да се изправи лице в лице с дошлия, който и да бе той.
— Стой на място!
— Стоя.
Бе се изправил във входното антре с разтворени ръце, с дланите навън на височината на гърдите. Видя мъж с почти същия ръст като неговия, с черни панталони, спортни обувки и зелено яке. Мъжът държеше пистолет така, сякаш знаеше как да борави с него, и това ангажира цялото внимание на Харди.
— Ти Харди ли си?
— Виновен. — Продължи да държи ръцете си вдигнати. Не му бе сега времето да прави внезапни криворазбрани движения. — Обикновено оставям човека с пистолета да говори пръв, но може би трябва да обясня защо съм тук. Ти Рон Бомонт ли си?
Мъжът погледна пистолета си, а после го прибра в кобура под мишницата си.
— Не. Аз съм Фил Канета, сержант от Централния участък. — Пристъпи напред. — Ти си приятелчето на Глицки. — Това не беше въпрос.
Харди кимна.
— Бях в участъка, когато той звънна и каза, ако някой иска, да те държи под око. Че си на път за насам и може да ти потрябва помощ. — Хвърли му нахакан поглед: — Не очаквах да те намеря вътре.
— Вратата не беше заключена. Проверих и тя се отвори. Трябва да намеря човека, който живее тук. Познаваш ли го? Бомонт.
— Ами видях го в деня на убийството и толкова. Нея съм я срещал няколко пъти. — Изражението на Харди, изглежда, се промени, тъй като Канета продължи с обясненията си: — В свободното си време работя като охрана — по сбирки и купони. В „Калоко“ често си ги устройват.
— И Брий е ходила по такива мероприятия?
Той кимна.
— Ъхъ. — И добави: — А появеше ли се тя, човек нямаше как да не я забележи.
— Видях снимката й във вестника. Хубава жена.
Канета поклати глава едва ли не ядосано:
— Не съм я приближавал. — Харди се позачуди на яростната му реакция, но Канета продължи: — И тъй, къде са останалите?
— Не зная. Надявам се да не са избягали.
— Да не са се канели да го арестуват — съпруга де?
— Струва ми се, че им минава през ума. Ти подпомагаш ли следствието по някакъв начин?
Бе го настъпил по мазола.
— Майтап ли си правиш с мен! Участъковите ченгета не разследват убийства. Просто това ми е в участъка. В деня на убийството аз приех обаждането и се качих тук, за да охранявам местопрестъплението, докато дойдат хората на Глицки. Професионалистите. — Тази дума прозвуча едва ли не подигравателно от устата му, но навярно си спомни, че Харди е приятел на Глицки, и продължи делово: — Сигурно са на кино или на вечеря, нещо такова.
Стенният часовник показваше почти единайсет. Харди поклати глава:
— Става късно за деца, които утре са на училище. Но не ми се ще да допусна, че Бомонт просто се укрива, щом съществуват толкова други възможности. Може би този дом стряска децата му. Може би са отишли при роднини.
— Че той има ли роднини?
Харди съжали, че не е ксерокопирал папката, която му бе показал Глицки. Там може би се съдържаха някои от тези подробности. Имаше още едно средство, но Харди се чудеше как да го предложи.
— Знаеш ли — каза накрая, — в кабинета ей там има телефонен секретар.
— Осем обаждания — отбеляза Харди.
